Измяната към службите се наказваше със смърт, казва журналистът Владимир Костов, оцелял след покушение в Париж през 1978 г.
Тия дни журналистът Владимир Костов отбелязва две важни годишнини. На 28 май навърши достолепните 85 години, а през юни може да чества 40 лета от получаването на политическо убежище във Франция. На 26 август пък ще станат 39 години от покушението срещу него в Парижкото метро.
Нищо в живота и журналистическата кариерата на Владо Костов не предполага, че в един момент животът му ще се обърне на 180 градуса.
Роден е през 1932 г. Бил е щатен комсомолски секретар на втори столичен район. Като журналист международник заема ръководни постове във вестника на ЦК на ДКМС “Народна младеж” и по-късно в органа на ЦК на БКП “Работническо дело”. Работил е още в седмичника “Поглед”, националното радио и БНТ.
През 1966 г. е вербуван за агент на Държавна сигурност,
а от 1967 г. става щатен офицер в Първо главно управление на ДС на прикритие в медиите. Стига до чин майор. Често пътува в командировки в чужбина, където отразява най-важните събития за онова време. През 1974 г. е изпратен като кореспондент на Българското радио и телевизия във Франция.
Неочаквано през лятото на 1977 г. подава молба за политическо убежище във Франция и го получава. В началото българските власти твърдят, че той е отвлечен, но после го обявяват за невъзвращенец и задочно го осъждат на смърт. Това е желязно правило в ДС. И покушението не закъснява.
На 26 август 1978 г. в Парижкото метро Костов е прострелян с 1,7-милиметрова капсула, съдържаща бавнодействаща рицинова отрова. Тя обаче не се разпръсква от капсулата и журналистът оцелява. Писателят Георги Марков обаче няма този късмет - той е прострелян 12 дни по-късно в Лондон и след няколко дни умира.
Още преди атентата срещу Марков, Костов и съпругата му решават да не съобщават на никого за случилото се. А и високата температура и големият оток върху гърба на Владо отминават и те вярват, че най-страшното е отминало - организмът му се е справил с инфекцията без лекарска намеса.
Когато обаче от колеги журналисти разбират за случилото се с Георги Марков на моста “Ватерло”, Костов се усъмнява дали няма вероятност двете събития да са свързани.
И споделя в английския печат за случилото се с него в парижкото метро две седмици по-рано. Тези негови изявления предизвикват интереса на Скотланд Ярд и техни представители идват в Париж. Френските власти съдействат на английското следствие, както е по международната практика.
Сачмата, която лекарят хирург вади от гърба му предизвикава достатъчно интерес у английското следствие, за да се вземе решение за ексхумация и повторна аутопсия на Георги Марков.
И именно при тази втора аутопсия и от тялото на Марков е извадена идентична по размери сачма. Изследванията доказват, че и в двете сачми е имало рицин.
През есента на 1978 г. специалист от Скотланд ярд казва на Костов, че и при най-силни отрови се случват индивиди, които ги понасят и “прескачат трапа”. Англичанинът предлага на Владо да го изследват, за да видят дали е такъв и неговият случай. Българинът отговаря, че не е толкова любопитен и му стига задоволството от факта, че е жив.
По въпроса за оцеляването и за активността на съответни поделения на КГБ по-късно пише в своя книга и руският публицист Аркади Ваксберг. Според него при атентата срещу Костов отровата не е била добре премерена и той остава жив.
При атентата срещу Георги “грешката” е била поправена и той умира. И едната, и другата хипотеза, звучат убедително. Разбира се, причината може да е и нещо съвсем друго.
Официално разследване на атентата срещу българския журналист във Франция не е водено, защото
той не подава оплакване до полицията
Води се от съображението, че колкото по-малко работа има с официалните френски служби, толкова по-малка е вероятността да попадна в ръцета на някой френски функционер, който работи за съветското, българското, чешкото или някое друго разузнаване.
През 1990 г. Владо и Наталия Костови решават да посетят България. Той отправя запитване има ли някакви пречки или претенции към него. Отговорят му, че съдебното му досие е чисто.
Костов е обажда и в кабинета на тоговашния президент д-р Желю Желев. Моли да направят по-щателна проверка, защото не иска да даде повод на някой фанатик на комунистическия режим да приложи “законната присъда”.
От президентството му казват, че срещу него има задочна присъда на смърт, но от таен съдебен състав.
Президентът Желев помилва Владимир Костов с президентски указ и така връщането на съпрузите в София става легално и без проблеми.
По-късно е образуван процес и присъдата е отменена като произнесена при нарушение на изискванията на действащата през 1978 г. конституция.
Днес Наталия и Владимир Костови са истински граждани на света и обикалят страните, в които живеят техните деца и внуци.
- Г-н Костов, има ли нещо във вашия драматичен живот и особено в избора ви през юни 1977 г. да станете “невъзвращенец”, което все още не сте разказали, а то може да е интересно и важно за историята?
- Моят драматичен живот? Не мога да приема определението. Бих обидил съдбата.
Всички във фамилията ни, които са по-млади от мен, са живи и здрави и следват пътищата си. Деца, внуци и правнуци. Стигнах вече 85 години и съм, както се казва, “на крака”. Съпругата ми Наталия - също, макар и с няколко години “по-назад”.
Няма ден, в който да сме гладували. Нямам спомен за политическа позиция или професионално решение, които да съм приел по принуда и от които да се срамувам. За какъв драматичен живот може да става дума?
Напрегнат - да, динамичен - да, благодаря за него на съдбата и желая всекиму да има шанса да преживее подобен. Но с риск да разочаровам -
нямам крити
тайни, които сега
“да поднеса”
Изглежда съм бил много бъбрив през годините.
Що се отнася до политическата и юридическа квалификация “невъзвращенец” - нито ми е била цел, нито съм я приемал като нещо, което ме определя. Исках да изразя опозицията си спрямо определени страни на политиката на режима в България през 70-те години. Направих го, оставайки в чужбина, защото иначе не бе възможно да го сторя.
Придадох максимална публичност на жеста ми, защото това отговаряше на каузата и защото представляваше защита на безопасността ми. Последвалите събития потвърдиха правотата, както на критиката ми към режима, така и на избора ми на публичността като поведение.
- В книгата си “Нетаен агент” Дино Динев-Джими, който твърди, че е бил човек на ДС, КГБ и френските служби, пише, че първоначалният подтик да поискате политическо убежище във Франция е нежеланието на властите в България да удължат мандата ви като кореспондент с още една година. Време, през което синът ви щял да завърши образованието си във Франция. Така ли е?
- Не е така. Не мисля, че при ангажиментите, които имах спрямо ДС, някой е имал повод да обсъжда вариант за прекратяване работата ми като кореспондент на БТА във Франция. Освен това по свои си съображения ДС не гледаха “с лошо око” на възможността деца на техни служители да завършат образованието си в чужбина. Някой е подхвърлил партенка на Джими, или той нещо “погрешно си спомня”.
- Какви бяха реакциите, след като получихте политическо убежище във Франция? Някой обади ли ви се от България, за да ви поздрави или заплаши?
- Направих всичко по силите си, за да няма никой възможност да установи връзка с мен, със съпругата ми, с децата ни. Това се отнасяше и за най-близките наши приятели и роднини, както и за родителите ни. Съображенията ми бяха, че така се засилват шансовете на безопасността ни.
Срещнах в това направление пълно разбиране и подкрепа от всички служебни инстанции, с които бях в контакт по искането ми за политическо убежище. Имаше в един момент молба да приемем да се срещнем с майките ни, които бяха дошли в Париж.
С Наталия отказахме срещата, защото решението ни бе окончателно и не искахме да подлагаме нашите майки на неминуемото емоционално напрежение, което би съпътствало подобно “очи в очи”.
- Защо отначало българските власти твърдяха, че сте отвлечен? Какво са искали да постигнат с това?
- Предполагам, че известно време - ден, два, три, те просто не са знаели какво става. В подобна обстановка версията за отвличане, така да се каже,
снема от тях
отговорността
за нашата съдба
Тази отговорност се “възлага” на тези, които са ни отвлекли. И освен това нещо, което не е било за пренебрегване при неизвестността, версията за наше “отвличане” оставя отворена възможност за позиции и действия на ДС в различни посоки.
- Българските специални служби направиха ли опити да ви разубеждават за решението ви и да настояват да се върнете в родината?
- Някъде през пролетта на 1978 г. срещнах в Париж мой познат български журналист. Той ми каза, че му е заръчано да ми предаде, че ДС е съгласна “да затвори очи” за това, което съм направил, ако приема да публикувам в западния печат коментари с антиюгославска насока. Отказах му. Предполагам, че това е било просто един сондаж за настроението ми. Продължение не последва.
- Имаше ли моменти в живота ви, когато съжалявахте за замяната на София с Париж?
- Такава “замяна” не сме правили нито аз, нито съпругата ми. Предполагам не я правят и децата ни. Местата в сърцата ни, в умовете ни за София, за Пловдив, за България, и тези за Франция и Париж са си различни и няма място за никакви “замени”.
Казвал съм го и друг път, но ще го повторя. Ако знаехме през 1977 г. как ще върви световната политика през 90-те години и след това, сигурно нямаше въобще да стигнем до идеята за търсене на политическо убежище във Франция.
Но човек взема
решенията си
на основата на това, което знае и предвижда в момента. И ако по някакво чудо бъда отново в 1977 г. и отново със същите информации и знания, ще взема с убеденост пак същото решение като преди 40 години.
- Все пак като журналист, като сътрудник на ДС, работейки в световен град като Париж, вие сте били с достъп до сравнително много източници на информация. И въпреки това не сте имали очакване за това, което ще дойде само десетилетие по-късно?
- Не само това. От 1978 г. започнах работа в централата на радио “Свободна Европа” в Мюнхен. Там имах достъп до още повече и по-разнообразни източници на информация.
И въпреки това “падането на Берлинската стена”, сетне “саморазпускането” на СССР в началото на 90-те години ме изненадаха. Един от съветските дисиденти публикува и книга за очакваното от него разпадане на СССР през 1984 година. Всички приемаха тезата му за израз на неговите мечти и желания и нищо повече.
Известно време този “мой провал” да предвидя това, което ще стане, и то в област, която смятах за мой периметър, ми тежеше много. Постепенно си дадох сметка, че всъщност в последния половин век ходът на процесите в геополитиката се е ускорил толкова, че умението ни да разбираме и особено в някаква степен да предвиждаме
света изостава все
по-застрашително
И като последица в същата степен растат рисковете и несигурността. Всеки може да си даде сам сметка за характера на явлението. Достатъчно е да се опита във въображението си да си спомни към една определена година как е предполагал, че ще види света 15-ина години по-късно.
Е, как при това положение да очакваме, че обществата - след като те се опират на нашите възможности - ще успяват по-рационално да решават проблемите на своето развитие?
- Ако направите ново издание на мемоарната си книга “Българският чадър”, какво ще добавите за атентата срещу вас и за оцеляването ви?
- Нямам намерение да правя ново издание. Главното, което ме интересува и държи будно вниманието ми, е днешният ден и - доколкото успявам - утрешният. Може би има какво ново да се каже. Но то може да дойде само от страничен наблюдател и изследовател.
Като журналиста Христо Христов, направил вече много с “Убийте Скитник!” и други свои книги. Или журналиста Димитър Кенаров, който, доколкото зная, работи върху книга за Георги Марков. Или това, което прави с цялостната си дейност за оценка и запазване наследството и делото на Георги Марков племенникът му Любен Марков.
- Все пак кога ще излезе цялата истина за покушението срещу вас и за убийството на Георги Марков? Защо Скотланд ярд все още не разкрива тайните си?
- Не зная. Може би има какво да се добави? А може би всичко важно е вече казано? И - от друга страна - как секретните служби да разкрият изцяло тайните си по този случай? Нали въпреки че догодина ще станат 40 години от убийството на Георги Марков, в същината си този геополитически конфликт не е преставал и дори още повече се задълбочава? Убийството на Георги Марков е само един конкретен, частен, така да се каже, случай. А дали този конфликт някога въобще ще има край?
- Когато през 1990 г. си дойдохте в София, някой “чугунен комунист” напсува ли ви по телефона, или при случайна среща на живо?
- Може и да е имало такива неща. Не помня. Никога не съм отдавал значение на подобни разбираеми емоции. Но и тогава, и по-късно си спомням срещи и разговори с хора от най-различни среди и с различни убеждения. Съжалявам, че годините неумолимо намаляват за мен честотата на подобни контакти.
- Вие тогава защо се разочаровахте от СДС?
- Не само от СДС и не само тогава. Много пъти през годините след 1989-а съм изпитвал дълбоко разочарование от това, че българските политически партии, българското общество, но и българската политическа емиграция, включително и тези като мен, ангажирали се в радио “Свободна Европа” и други ,
не успяхме
да намерим
думи, разбиране,
мисли, но и съответни действия за по-друг ход на така наричания преход към демокрация. Беше ли възможен по-друг ход? А как да знаем, като не стигнахме до това да опитаме някакъв по-друг ход? Но това е тема за друг разговор.
- В едно интервю казвате, че всеки ден и час се интересувате от хода на световните събития. Къде в този ход виждате малка България?
- Там, където тя самата, а в сътрудничество с нея и всички българи по света поискаме и съумеем да я поставим. Не е само ръстът и не е ръстът, който диктува мястото на всяка страна на геополитическата сцена на света. Повече и от ръста според мен поне играят роля две неща. Едното е дълбочината и разсъдливостта, с които преценяваме собственото си минало, ходът ни от най-дълбоката древност до днешното време. Не водени от стремежа да утвърдим някакви плакатни декларации, с които да си крепим самочувствието при контактите със света, а с амбиция критично да преценим и разберем всяка стъпка на предците ни. Второто е свободата на въображение и инциатива, съчетани с готовността за задружни усилия, с които да се стремим да реализираме по най-добър начин утрешните ни дни. Достатъчно е да се погледнем и чуем в ежедневието ни на различните социални равнища, за да се убедим, че има още много усилия, които трябва да направим, за да бъдем доволни от себе си. И в двете направления.
- Как виждате бъдещето на България в ЕС?
- За да има България бъдеще в ЕС, трябва най-първо самият ЕС да има бъдеще. И това бъдеще да удовлетворява мнозинството от европейците. В това число и българите.
Ще го има ли това бъдеще на ЕС след 5 или след 10 години? Амбиции да се постигне има, но никой не е в състояние да гарантира, че така и ще стане.
От ХIV до ХIХ век Европа в лицето на Португалия, Испания, Франция, Великобритания, Швеция, Германия, Италия, Австрия владя света.
Сега ЕС гледа със смут в погледа и чувствата към САЩ, Китай, Русия, Индия, Турция, Иран, Израел и кои още, които редят един нов свят.
И се пита ще намери ли и какво място в този нов свят? След като ЕС се пита и е неуверен, как ние, българите, да успеем да бъдем уверени?
А може би именно неувереността на ЕС в неговото бъдеще е това, което трябва да ни даде куража да се хвърлим с душа и ум в авантюрата. С дързостта на тези, които нямат много какво да губят.