Д-р Тодор Горанов: Очаквал съм всичко като лекар, но не и да вадя хора от пожар

Първата ми мисъл бе, че клиниката е пълна с пациенти. А бяхме на деветия етаж, казва лекарят, който спаси от огъня 52-ма пациенти

Бременна жена бе сред първите изведени, имаше лежащи, които изкарахме с леглата

- Д-р Горанов, разкажете за нощта на 3 срещу 4 октомври, когато в Клиниката по урология на университетската болница “Св. Георги” в Пловдив избухна пожар.

- Застъпих нощно дежурство на 3 октомври около 18,45 ч. Смяната ми протичаше абсолютно нормално и гладко. Нищо необичайно.

Тъкмо бях приключил преглед на спешен пациент и седнах в лекарския кабинет, когато чух сестра Варта Шопова да ме вика. Беше около 3 ч през нощта. Излязох навън и веднага усетих миризма на пушек.

В края на

коридора видях

кълбета дим

Излизаха от учебната стая, в която се провеждат занимания за студентите от Медицинския университет.

Действах инстинктивно. Първата ми мисъл бе, че клиниката е пълна с пациенти. А бяхме на деветия етаж. Втурнах се към горящото помещение, като пътьом грабнах пожарогасителя. Никога до този момент не ми се беше налагало да го използвам, тъй като не съм бил участник или свидетел на пожар.

Вратата на учебната стая бе отворена и започнах да пръскам.

Наложи се да

приклекна,

защото пушекът

беше много гъст

Опитах се да използвам и втори пожарогасител, но не успях заради плътната завеса от дим.

- Какво направихте след това?

- С дежурния екип - двете сестри и санитарката, започнахме евакуиране на пациентите към аварийните изходи. За да ги предпазим от вдишване на вредни газове, им помагахме да мокрят кърпи и манти и да си ги слагат на лицата. Бременна бе сред първите изведени болни.

Имаше лежащи, които изкарахме от стаите заедно с леглата им. Бях буквално като регулировчик. Казвах на колегите си какво да правят: “Ти отваряй вратите, а ти насочвай хората!”

Всички действаха бързо и така успяхме да изведем повечето от болните до пристигането на огнеборците. Сам, без персонала не бих могъл да се справя. На помощ ни дойдоха и служители от охраната на болницата и колеги от спешното отделение.

- Създаде ли се паника сред болните?

- Паниката бе умерена. Пациентите изпълняваха, каквото им казвахме.

Бяха свалени на първия етаж, където изчакаха, докато пожарът бъде овладян.

- Вие лично уплашихте ли се, само на 27 г. сте?

- Няма как да не се стреснеш при такава ситуация, но инстинктът за самосъхранение и запазване на другите върши невероятни неща. Мислиш трескаво какво трябва да направиш. Нямаш време да се колебаеш. Като лекар

знам, че при

пушек вредните

газови частици

се натрупват

в белия дроб,

нивата на кислород спадат и могат да се получат усложнения като главозамайване и припадъци.

- Кога дойдоха пожарникарите?

- Много бързо пристигнаха - за минути. Но на мен времето до пристигането им ми се видя дълго, тъй като положението беше сериозно.

- Това ли е най-критичната ситуация в живота ви досега?

- Да. Никога не съм предполагал, че ще ми се налага да спасявам хора не на операционната маса, а при пожар.

Очаквал съм какво ли не по дежурствата си като лекар, но не и това.

- Колко време останаха пациентите на първия етаж, докато бъдат потушени пламъците?

- Не мога да кажа, беше толкова напрегнато, че изгубих представа за времето.

После ги прибрахме по стаите.

Минах на

визитация, за

да проверя дали

всички са

налични и какво е

състоянието им

Отдъхнах си, когато разбрах, че са добре. Само на двама се наложи да сложим кислородни маски, тъй като бяха вдишали повече дим.

- Родителите ви как реагираха, когато разбраха за инцидента?

- И двамата са лекари и са свикнали с екстремни ситуации. Баща ми е ревматолог в друга пловдивска болница, а майка ми е лекар в Бърза помощ извън Пловдив.

Не ги информирах веднага за случилото се, за да не ги тревожа, но наши познати, които са следели новините, започнали да им звънят по телефона. Питали ги: “Вие видяхте ли вашият син какво направи.”

От тях родителите ми научили за пожара и ми се обадиха. Бяха изключително горди, похвалиха ме.

- Имате ли приятелка, какво ви каза тя?

- Да. Живеем заедно. Също като родителите ми и нея бях поставил в информационно затъмнение. След като приключи цялата сага и нещата се успокоиха, ѝ звъннах. Обясних ѝ, че всичко е наред.

Каза ми, че се

гордее с такъв

мъж до себе си

И тя ме похвали, че съм действал адекватно.

- Началникът на клиниката проф. Иван Дечев ви нарече герой. Чувствате ли се такъв?

- Не. Неудобно ми е от целия този медиен шум около мен.

- Владеете езици, не сте ли мислили да заминете за чужбина, където един млад медик би имал по-добри възможности?

- Обмислял съм го по-рано. Вярно е, че зад граница младите лекари могат по-бързо да се развият в професията.

Възнаграждението също е по-високо. Но аз съм домошар.

Семейството,

роднините,

приятелите ми

са в родината и

не възнамерявам

да я напускам

- Как виждате бъдещето си?

- В тази болница, в Клиниката по урология. Както казах, аз се привързвам към местата, на които се установявам. Надявам се бъдещето ми да е добро.

- Какво е най-трудното във вашата професия?

- Отговорността за човешкия живот.

- Любимите ви занимания в свободното време?

- С приятелката ми обичаме разходките, екскурзиите из нашите забележителности. Последния път се качихме на връх Мусала с компания. Доста зор беше.

 

Автор на статията

Анелия Перчева Анелия Перчева


Споделете статията

Четете още