Молците на егоизма изядоха социалния вътък
Най-разтърсващата история от миналата седмица е с хижарите на Черни връх, които отказаха да пуснат до печката на заслона младеж, който е бягал по шорти от центъра на София до върха малко преди полунощ в навечерието на Нова година.
Народът бе обзет от справедливо възмущение от липсата на човещина от страна на хижарите. Същевременно се намериха и гласове, които ги оправдават - защо да си нарушават спокойствието при очевидно суицидното поведение на бегача.
Очевидно и двете страни имат някакви аргументи, но е безспорно, че хижарите са постъпили безобразно. Разбира се, да предизвикваш толкова грубо съдбата, също не е окей. Мен ме смути в цялата история чувството за абсолютна правота, което имат и двете страни в случая. Никой не иска да признае, че все пак е направил някаква грешка. Всеки се чувства непогрешим и другите са му виновни и иска да властва. Все едно, като е наел заслона на Черни връх, управлява митницата на Капитан Андреево и ще вдига бариерата пред когото си иска. И обратното, аз съм смел пич, мога да бягам гол при минус 15 и всички са длъжни да ме спасяват незабавно и всеотдайно.
Съобразяването с другите хора се нарича толерантност. То е вътъкът на социалната тъкан на всяко общество - без него не може да съществуват държави, а такива населения се наричат племена и скалпират победените противници или правят от черепите им чаши.
Мисля си, че това е следствие от бруталния егоизъм, който владее България от десетилетия. Хората, които проявяват емпатия, са определяни като лузъри, ценят се успелите, които могат да експлоатират други хора, ресурс или дадена “митница”. Липсата на елементарна солидарност показва ужасен разпад. Молците на егоизма са изяли въпросния вътък и сега дрехата на България само прилича на здрава, но се разпада при първия досег с реалността. Разбирането, че да си мил, трябва да си жесток, показва монтипайтънския абсурд, в който преживяваме. В тоя контекст провалът на електронните винетки не е изненада. Всеки иска да е невиждан и уникален и другите са му виновни. Малко смирение никому не е излишно. Все пак не сме народ само от императрици и императори. Уважението към себеподобните е ключов момент в успеха на всяко начинание. Планинарският случай е много показателен. Всички хижи и пътеки по българските планини са направени с доброволен труд, като израз на много голяма солидарност и безкористност. Щом и там няма безкористност, за никъде не сме вече.
