Наскоро бе преиздадена книгата му “Невъзможният път”
Големият български мореплавател Дончо Папазов навърши 80 г. Наскоро бе преиздадена книгата му “Невъзможният път” за околосветското му плаване с яхтата “Тивия” през 1988 г. То му донесе славата на първия човек, минал без прекъсване за 164 дни географските ширини на юг от Ревящите 40 градуса в разгара на зимата в южното полукълбо.
- Как се чувства един мореплавател на 80 години?
- Чувствам се прекрасно. По-добре от преди 30 години, когато се завърнах от Невъзможния път. След плаването ме връхлетяха 36 вида болести. Минах през какво ли не - появи се диабет, високо кръвно, простатит, изтрити стъпала, за капак се разболях и от жълтеница. От нарушената обмяна на веществата надебелях, но вече съм във форма и не слизам от колелото. Даже вземам хапчета за диабета вместо инсулин.
- Колко време ви трябваше, за да се възстановите след Невъзможния път?
- Около 3 години.
- Наскоро преиздадоха книгата ви “Невъзможният път”. Има ли нещо, което сте премълчали, и ако сега трябва да я пишете, какво бихте добавили?
- Всичко съм описал в нея, нищо не съм спестил.
- Даже сте оставили и благодарностите към Иван Славков и други хора от онова време?
- Не бих си и помислил да ги махна.
Благодарността
не зависи от
конюнктурата на
времето, другото би
било предателство
към хората, които са ми помогнали, някои даже са рискували и кариерата си. А и считам за кощунство всяка редакция на документ, това е отвратително.
- Откъде е тази страст към пътешествията? Роден сте в София, а родът ви е от Казанлък?
- Вероятно съм го наследил от дедите си, които са били страстни пътешественици. Търгували са с розово масло и са имали кантори в цяла Европа и Америка. Имам снимка на дядо ми по майчина линия, облечен с вълчи кожух да обикаля Eвропа насред зима през 1927 г. с мерцедес с гюрук. Още на 5-6 години се научих да плувам, а
на 19 г. вече имах
награди от
състезания за
леководолази
- За какво най-често си мислехте, докато плавате в океана през Ревящите 40?
- За позитивни, ведри неща, фантазирах си. Никога не са ме връхлитали лоши мисли. Но бях толкова уморен, че повечето време не мислех за нищо друго, освен за препятствията около плаването, а те ме следваха по целия път.
- Край бреговете на Антарктида яхтата ви се обръща в ледените води. Коя бе първата ви мисъл, която ви мина през главата в този момент?
- Лодката започна да се пълни отвсякъде с вода и
първата ми мисъл бе
да грабна дюшеците
и да запуша
люковете
с тях. Гордея се с това ми хрумване (смее се), защото то ме спаси. После някъде се бяха пошегували, че съм плавал с дюшеци.
- Как си обяснявате посрещането ви като герой в Аржентина след плаването?
- Посрещнаха ме много тържествено. Имах чувството, че целият Буенос Айрес е излязъл заради мен. Може би защото аржентинецът Вито Дюма първи е минал по Невъзможния път през Втората световна война, но за разлика от него аз го преодолях без прекъсване. Даже специално ме ескортираха до делтата на р. Парана с военни кораби, включително в моя чест бяха изкарали и един от крайцерите им - “Розарио”, който бе участвал във войната с Великобритания за Фолкландските острови. Не слизах от новините им по телевизията, а най-трогателното бе, че
в Аржентина получих
200 поздравителни
писма от цял свят
Това бе особено вълнуващо за мен, като се има предвид, че тогава нямаше интернет и хората са си направили труда да отидат до пощата и да ги пуснат.
- Ако трябва да покорявате планина, коя бихте си избрали?
- Никога не съм се замислял на този въпрос. Много пъти сме си говорили с Методи Савов, който е покорил Еверест и ме придружаваше до Аржентина, за да приберем яхтата, но и през ум не ми е минавало да изкачвам върхове. Морето е моята страст.
- Кое кътче от земята е оставило най-трайни впечатления от плаванията ви?
- Обиколил съм над 100 страни с прекрасни места, но колкото и тривиално да звучи, аз си обичам България. Не понасям, когато някой се тупа в гърдите, че е родолюбец. А няма нищо по-естествено от това да обичаш родината си, както обичаш майка си.
- Вярно ли е, че преди да заминете на това голямо плаване, сте се качили на колелото и цяла нощ сте обикаляли софийските улици?
- Да, защото човек живее със спомените за близките си, приятелите, с нещата, които са се случвали в родния му град.
- Какъв вкус има планктонът, който изследвахте по специална програма?
- Отвратителен, когато е суров. Няма нищо по-неприятно като дъх от устата на кашалотите, които са били на метри от мен и съм го усещал от тях. Но след преработка планктонът може да се използва за храна.
- След дълги години на плаване из морета и океани какво оставихте зад борда?
- Може би суетата, но
никога не съм
изпитвал злоба,
омраза или завист
Тези чувства са ми чужди. Винаги ме е водело доброто, но това не означава, че не съм отстоявал позициите си. Защитавал съм ги в различни моменти от живота ми, бях и в първите редици на демократичните промени след 1989 г., но никога не съм се огъвал пред трудности.
- Запазили сте си и страхотното чувство за хумор. Успява ли да ви съхрани в трудностите?
- За мен чувството за хумор е най-голямата благина, с която може да бъде надарен един човек. Особено в комбинация с интелигентност и самоирония. Не само в трудности ме е съхранявало, то е неизменна част от общуването ми с хората. Чувството за хумор е светоглед.
- За какво мечтаете?
- Обичам да плавам, но на моята възраст подобни пътешествия на дълги разстояния вече са невъзможни. От време на време се качвам с приятели на яхта из Средиземноморието. Мечтата ми е да видя една просперираща България, която има всички дадености да е такава и го заслужава.
- Всяко лято изкарвате на каравана в Царево. Защо не избрахте Созопол, откъдето сте тръгвали на плавания?
- Не обичам лустрото, а Царево е съхранило морския си дух, има един неподправен чар, атмосфера и в него се чувствам най-добре с моите приятели рибарите, с яхтсмените на пристанището. Царево е празник за душата ми.
