Лидери като испанеца Санчес и холандеца Тимерманс показаха, че още не всичко е загубено
Германската социалдемократическа партия е на смъртен одър. На изборите за Европейски парламент за нея гласуваха едва 15,8% от избирателите – рекорден срив в доверието. Падението продължи стремглаво – в социологически допитвания след вота социалдемократите се сринаха даже до 12%. В резултат на това лидерката им Андреа Налес се оттегли от поста си, сдаде и председателството на парламентарната група, заговори се дори, че напълно се оттегля от политиката.
Левите в доста европейски държави отдавна се борят за благоволението на електората и това все по-малко им се удава. От 1990 г. до днес
избирателите на
левите партии в
цяла Европа са
намалели
значително
Това се вижда и по примера Германия. През 70-те години на миналия век по времето на Вили Бранд ГСДП имаше твърд електорат от 45%. През 2019 г. за нея гласуват едва 19 на сто. За трагичното падение на партията има много и най-различни причини. Вероятно най-големия удар тя понесе при Герхард Шрьодер, канцлера, който проведе изключително стриктна политика на реформи със своята Агенда 2010 и така де факто извади Германия от дълговата й криза. Но това се случи за сметка именно на нейните избиратели – работници, семейства с нисък и среден доход, самотни родители.
Вторият голям удар за социалдемократите във ФРГ е участието им в управлението в коалиция с консервативния ХДС. Веднъж между 2005 и 2009 г. и сега от 2013 г. насам. Непрекъснатите компромиси и курсът към твърде неолиберална икономическа политика отблъсна втората голяма вълна привърженици.
Третият удар
е зелената
революция Въпреки че години наред зелените бяха естествен съюзник на левите, днес, когато повечето зелени виждания в икономиката започват да се налагат, се вижда колко висока е тяхната цена. Затварянето на въгледобивните мини например отвърна още една група от твърдия електорат на ГСДП – миньорите. Вътрешните кризи в партията, постоянната смяна на ръководството, липсата на разпознаваеми лидери с добро медийно присъствие само довършват картината на пълната катастрофа. Всичко това са причини за лошата форма и на повечето посестрими на ГСДП в Европа.
Левите масово
изглеждат като
изпаднали
от XIX в.,
нямат ясни послания към младите, нямат отговор за безработицата, нямат идея как зелената политика може да се прави на приемлива цена, колебливи са и толкова умерено-страхливи, че чак не се различават в политическото пространство от консерватори, либерали и в Източна Европа дори от крайнодесните.
Пример за криза, предизвикана от колебливост, е Франция.
Социалистиче-
ската партия там
се е качила на
влакче на
ужасите,
с което успява да загуби рязко всяка височина, която ѝ се случва да вземе. От 2012 до 2017 г. във Франция управляваше Франсоа Оланд с пълно мнозинство. След това той падна, а през 2019 г. социалистите получиха едва 6% от гласовете на избирателите. Франция е разединена и бунтовна – това е цената на дългото бавене на реформите, залитането в догми от началото на ХХ век, които звучат успокояващо, но не лекуват кризата.
Левицата явно дотолкова е загубила привлекателността си сред французите, че дори и конкурентната на социалистите лява партия на Меланшон не успя да придърпа разбягалите се привърженици. Те предпочетоха да отидат при несистемни доскоро партии като крайната десница на Марин льо Пен или новосъздаденото ляво-либерално движение на президента Макрон.
Британските леви пък успяха сензационно да пропуснат всякакъв шанс да се върнат отново на власт покрай хаоса с Брекзит. От 1997 до 2010 г. лейбъристите се превърнаха в центристка партия и управляваха с Тони Блеър и Гордън Браун. Новият лидер Джереми Корбин ги върна обратно в лявото, но и показа как една партия може да бъде срината и най-вече поради слабостта на лидера си. На евровота те се класираха чак на трето място след партията “Брекзит” и левите либерали.
И обратното – силен лидер може да извади една партия от забвение. Италианецът Матео Ренци успя да обедини левите сили в новата Partito Democratico и на евроизборите през 2014 г. да вземе 40% от гласовете. Заради разнобоя вътре в партията обаче тя бързо отслаби силата си и получи само 19% от гласовете на парламентарния вот през 2018 г. Сега се наблюдава известно възстановяване – на евровота социалдемократите получиха 22,6%.
Но
не навсякъде
социалдемократите
са готови за
собственото си
погребение Напротив, в няколко европейски държави те успяха да излязат от ковчега и да се завърнат в пълния си блясък на политическата сцена. В Дания те бяха първа сила на евроизборите, очаква се да спечелят и парламентарните избори на 5 юни. Успехът им се дължи на предизборна кампания, смес от леви социални обещания и ангажимент за силно дясна миграционна политика.
Героите на левицата са Португалия, Испания и Холандия. В Португалия соцпартията е твърда сила още от края на диктатутарата през 1970. Електоратът й въпреки това също е променлив – от 20% през 1985-а до 45% през 2005 г. От 2015 г. те управляват в коалиция с други леви партии.
Испания е пример за това как една лява партия може да възкръсне от руините благодарение на харизмата и усилията на лидера си. Финансовата криза от 2009 г. удари тежко страната и отнесе в небитието тогавашния премиер Сапатеро. Новият лидер на соцпартията и премиер на Испания Педро Санчес възроди левицата и успя да спечели и парламентарните, и европейските избори. Причина за това е, от една страна, прагматичната му политика на реформи, от друга –
слабостта на
конкурентите
Не на последно място роля играе и индивидуалната работа на Санчес – с пораздрънканата си лична кола той обиколи цялата страна и успя да спечели отново сърцата на ударената работничсека класа.
След като спечели изборите, той успя да постави още няколко символа, които допаднаха на испанците. Назначи повече жени, отколкото мъже за министри, настоя, макар и засега безуспешно, тялото на Франко да бъде преместено от помпозната гробница в обикновен гроб, заложи на диалог с отцепническата Каталуня. Умереният му курс, обещанието за модернизация и оптимистичният тон в речите и поведението му привлече към партията и гражданската средна класа. Всъщност Санчес не промени кой знае колко политиката на партията си – продължи да се съобразява с изискванията на финансовата политика на ЕС и не пренебрегва климатичните цели на общността, но го прави с
безукорно и
позитивно
медийно
поведение,
което допада на избирателите. Във времената на популизма той успя да прозре, че добрият пърформанс понякога е всичко.
По същия начин на избирателите се отрази и положителната фигура на холандския социалдемократ Франс Тимерманс. Той се профилира като проевропееца сред твърде десния политически пейзаж в родината си и с това успя да спечели европейските избори за изпадналата в забвение лява Работническа партия на Холандия.
Успехът на Санчес и Тимерманс е и добрата новина за европейските социалисти. Все още нищо не е загубено, ако успеят да уловят желанията и тревогите на електората си.