Звъни ми оня ден пак Джордж. Клуни, не Сорос. Вика: „Идвам, ма не за мусака, ами на шопинг. Ще ме водиш по галериите в София да си напазаря малко Микеланджело.“ Викам: „Джорджи, май суитхарт, нямаме у нас Микеланджело. Засега поне нямаме. Още само малко модернисти и тук-там авангард продават, ма за сметка на това много изгодно вървят. По 3500 лева килото, на теб може и отстъпка да ти направят, защото си богат и известен!“ Замисли се малко Джордж и вика: „Не, мерси, модернисти не харесвам, поне някой Да Винчи няма ли да се намери?“ „Познавам едни момчета“, викам, „Шият анцузи „Адидас“ и чанти на „Баленсиага“. Малко им куцат правописът и математиката, та на повечето пише „Валенсиага“, а анцузите са с по четири-пет линии, ма в тия времена на ожесточена консумация и бърз капитализъм, кой ти има време да брои колко са ти линиите по анцуга“, викам. „Ще ги питам дали не могат и нещо на някой стар майстор да скалъпят, те са сръчни, миналата година ми ремонтираха кухнята и много разбират, да ти кажа. Целите стени са на квадрати и триъгълници, все едно Малевич у нас е живял.“ Джордж много се зарадва и още на другия ден цъфна у нас. „Айде вика, твойте момчета готови ли са с Давинчито, че съм наел едно ремарке, ще взема десетина.“ Тръгнахме ние из София и Джордж по едно време, някъде към Орлов мост, се обръща към мен и вика: „Абе България много прилича на Италия, нищо чудно, че всеки е художник и моделиер.“ „Красиво е, нали?“, питам колебливо, не за друго, ми да не му счупя хатъра. Гост е все пак, от чужбина, няма да се излагаме, я. „Не, вика, ама е горещо и много псувате в задръстванията, точно като в Рим.“ Загледа се после той към Паметника на Съветската армия и вика: „Кви са тия иранци?“ „Е що иранци, бе Джордж, това па откъде ти хрумна?“ „Ми размахват оръжия“, вика, „Доналд Тръмп не ги ли е видял още, да прати два-три дрона насам да разкарат тая пущина?“ „Нищо не разбираш от изкуство, Джордж“, викам, „Тия са освободители, не са нападатели, не виждаш ли как благо гледат?“ „Благо не благо, автомати държат, на бай Дони това няма да му хареса.“ Мълча разумно. Ма Джордж, нали е американец, те американците с размах мислят, пак се обръща към мен и вика: „Бе ако Доналд бомбардира тоя паметник на освободителите ви, ще разчисти бая терен и то точно в центъра. Тия, твоите момчета не могат ли да измислят нещо да направят на негово място? Нали са сръчни? Според мен кулата от Пиза идеално ще пасне и много туристи ще привлича. Никой няма да пита истинска ли е или менте.“ И като му тръгна мисълта на Джордж, не мога да го спра. В Борисовата градина идеално се събирали няколко пирамиди и един Сфинкс, а на карето пред партийния дом можело направо един Лувър да се построи. Викам: „Лувър си имаме, предишния министър на културата го построи.“ „О, вика, не само майсторите, дето ти ремонтират кухнята, ги умеят тия работи, ами и министърът? Браво, браво, талантлива нация сте“, хвали ни Джордж. На мен приятно ми стана, щото нали е чужденец, хубаво е да блеснем пред чужденците. Докато стигнем до момчетата в „Люлин“ направо преначерта картата на световното културно наследство. Айфеловата кула на мястото на недостроената печатница, дето стърчи от 40 години на Цариградско шосе, Пентагонът вместо НДК, а като минахме покрай „Факултето“ направо му се привидя цялата колекция на Гоген с картините от Таити. „Накрая“, вика“, „ще сложим един голям стъклен купол над София като този над Райхстага, че да пази произведенията на изкуството от дъжд и бури. Все пак шедьоври са това, оригинали!!!“
Прибрахме се вечерта у нас изморени, тоя Да Винчи много тежи, да ви кажа, пускам телевизора и там съобщават, че в Тайван арестували менте на Джордж Клуни. 10 години живял на аванта, като се представял за оригиналния Джордж. Поглеждам аз към Клунито, той пребледнял. Викам: „Джордж, абе дай да ти видя паспорта все пак, а?“ Той като скочи, хукна към летището, заряза и Давинчито, и Микеланджелото и целия архитектурен проект за превръщане на София в меката на всички изкуства!
