Да напиша това ме предизвика статията "Защо Гърция отива на кино" от колегата Христо Кьосев ("24 часа", 17 юни). Тя е пример за популизъм, на който смятам, че трябва да се реагира. Текстът е повърхностно скалъпен от неверни и неточни твърдения, свързани от странна логика, които неясно защо се опитват да окарикатурят важен съсед на България.
Авторът започва с това, че Гърция била единствената страна в Южна Европа, която нямала силни постижения в киното. После посочва някаква вродена леност на гърците като причина да нямат нито силно кино, нито здрави финанси.
Тезата на Кьосев клони към крайнодесните възгледи за първа и втора категория европейци. Излишно е да напомням, че ние, българите, и румънците попадаме във втората. Както той описва гърците като иманентно мързеливи, безгрижни и разглезени, така и нас някои ни описват като вродено престъпни и корумпирани.
Подробности
Оставям настрана доколко е убедително да обясняваш гръцката дългова криза със състоянието на гръцкото кино. Не издържа обаче критика твърдението: "Всички средиземноморски народи имат стабилни филмови традиции, само Гърция не блести на световната кинематографическа карта."
Блести. Засега поне повече от България. Достатъчно е да споменем едно име: Теодорос Ангелопулос. Носител на "Златна палма" на фестивала в Кан, 1998 г., на награда за най-добър европейски филм през 1989 г., на три награди от Кан през 1984 г., за най-добър режисьор от Венеция през 1988 г.. И това са само част от отличията му.
Според г-н Кьосев гърците "живеят в един втренчен в собствения си пъп свят, без да ги е еня какво другите мислят за тях". Това обаче не им е попречило да имат двама нобелисти за литература - Георгиос Сеферис (1963 г.) и Одисеас Елитис (1979 г.).
Още по-озадачаващо е откритието на Кьосев: "Сиртакито не е гръцки народен танц, а хореографска измишльотина, сътворена специално за този филм ("Зорба гъркът") от танцьора Йоргос Провиас". Истина в твърдението му е само, че сиртакито не е автентичният селски фолклор на Гърция. То е част от богатия градски фолклор на тази страна. Той обаче не е "измислен" през 60-те години на миналия век, а е възникнал десетилетия по-рано, когато войната с Турция през 1922 г. прокужда стотици хиляди гърци от домовете им по малоазийското крайбрежие и те са заселват в европейската част на родината си, създавайки своя субкултура - на таверните, затворите и пушалните за хашиш.
Преди сиртакито от Зорба гъркът има ребетико, хасапико, зейбекико. Елементи в най-популярния днес гръцки танц идват и от фолклора на Крит. И най-сетне знаменитото бузуки, без което няма сиртаки, определено е изобретено далече преди 1964 година. Що се отнася да автентичния селски фолклор на Гърция, той има много общи черти с нашето хоро, особено от Югозападна България. Впрочем хоро е гръцка дума. Идва от глагола "танцувам".
Ще отбележа и подробността, че според Кьосев "на 28 юни 1979 г. Гърция е приета за пълноправен член на ЕС". По това време още няма Европейски съюз, а само Европейска икономическа общност. Гърция подписва договора за членство в нея на 28 май 1979 г., а реално се присъединява на 1 януари 1981 г.
Защо гърците са в криза?
Определено не защото "официално от 2 до 5 всички спят следобеден сън", както обяснява г-н Кьосев. Всеки, който е ходил в Гърция, знае, че поради жегата - главно заетите в търговията и услугите - работят от 5 часа след обяд до полунощ и до по-късно, когато "по-добрите" европейци отдавна спят. Впрочем заради специфичните климатични условия така се работи в повечето страни от Южна Европа.
Действителните причини за гръцката криза са "български". Ниска конкурентоспособност, т.е. сравнително по-ниска производителност на труда, по-висока себестойност, по-ниска иновативност, по-неефективни обществени услуги, раздута администрация и липса на достатъчно реформи да се промени всичко това. Структуроопределящи за Гърция са отрасли с относително ниска добавена стойност - туризъм, земеделие, транспорт, свързаното с тях строителство. Така е и у нас. Те не са точно територията на технологичното и пазарното лидерство.
Свръх тези проблеми Гърция има големи за възможностите си отбранителни разходи предвид проблемите с Турция и Кипър.
Ако Гърция не беше приела еврото, тя лесно можеше да реши въпроса с по-ниската си конкурентоспособност, като девалвира националната си валута. Това би стимулирало износа й и би и осигурило нужните приходи. В еврозоната обаче то е невъзможно. Следователно единственият път да финансира публичните дефицити и да поддържа стандарта, с който населението вече е свикнало, е да заема пари отвън. А високият външен дълг, съчетан с ниска конскурентоспособност означава все по-голямо задлъжняване и натиск за девалвация. Но не едновремешната драхма, а на общата валута. Затова цяла Европа се тревожи какво ще стане под Акропола.
Защо това е важно за България
Непредпазливо е да злорадстваме над проблемите на гърците, защото не е изключено един ден и ние да се окажем в тяхното положение. Икономиката ни е още по-неконкурентна от тяхната. Липсват ни тяхната брегова ивица и най-големият в света търговски флот, които са мощни източници на приходи. Ако българските публични финанси са привидно здрави, то е, защото държавата държи населението със стегнат до гърба колан. А ако гърците буйно протестират днес, то е, защото ЕС и МВФ искат да ги накарат да живеят като българи.
Гръцкият държавен дълг е близо 150% от брутния вътрешен продукт. Българският държавен дълг се движи от 14 на сто от БВП през 2009 г. до очаквани от Евростат 18 на сто от БВП през 2012 г. Това е второто най-ниско съотношение в ЕС, но то нарасна с над 2 процентни пункта само за половината мандат на сегашното правителство. Очевидна е при него тенденцията да задлъжнява, вместо да реформира.
Точно това правиха, разбира се, далече по-разточително, поредица гръцки правителства пред очите на Европа. Нейните банки ги кредитираха, въпреки че виждаха нарастващата гръцка неплатежоспособност. Нейните институции се ослушваха, когато се нарушаваха правилата на икономическия и валутен съюз. Може би защото първите, които нарушиха тези правила, бяха строгите днес Германия и Франция.
Сегашният гръцки министър-председател Георгиос Папандреу се бори с проблеми, завещани от предшествениците му от Нова демокрация. Гръцката криза тръгна от това, че при тяхното управление официалната статистика беше фалшифицирала данните за дефицита и дълга.
Папандреу, за разлика от българския си колега Бойко Борисов, обаче не се оплаква под път и над път от предшествениците си. Едва на върха на кризата през изтеклата седмица си позволи да каже: "Ние плащаме чужди грехове." Без да спомене и едно име.
Опитвам се да си представя как би се справил Борисов на мястото на Папандреу - възпитаник на колежа "Емърст" в Масачузетс, Стокхолмския университет, Лондонското училище по икономика и Харвардския университет. Мечтая си кога България ще има лидери като него и като баща му, покойния Андреас Папандреу.
Надявам се, че статията на г-н Кьосев съвсем случайно съвпада по време с изказването на Борисов за това колко добре се развива България на фона на Гърция. Надявам се тази статия да не е част от печалната склонност на част от българските журналисти и медии да пригласят на властта.
Защото тезата на Борисов е несръчен опит да отклони вниманието от собствените проблеми на България, да внуши, че ние сме добре, защото комшиите са зле. Това е най-малко подценяване на интелигентността на българина. И недалновидно високомерие пред важен съсед.
Двете Европи
Тезата за мързеливите и разточителни гърци е любима на крайнодесните партии, които избуяха в целия ЕС по време на световната икономическа криза. От тях зависят правителствата във Финландия, Дания, Холандия. Те дишат във врата на френския президент Никола Саркози. От тяхната реторика сe изкушава и германската канцлерка Ангела Меркел, както правилно е забелязал г-н Кьосев. Защото популярността й стремглаво намалява.
Възходът на крайнодесните в днешна Европа много напомня за възхода на фашизма след Голямата депресия (1929 - 1934). Когато няма решение, се търси виновен, изкупителна жертва. Преди бяха евреите. Сега са гърците. А утре?
