На 18 април през 1991 година “24 часа” се роди с духа на свободната и правдива журналистика и с каузата да служи на читателите. От сърце благодарим на читателя, защото на него дължим всичко, което сме направили през тези 30 години.
262 800 часа - за това време съобщихме безброй ексклузивни новини, разказахме вълнуващи истории, работихме за вдъхновяващи каузи. Опитахме се да обобщим 30-те най-открояващи се. В този очерк и в следващите броеве вижте разказани по-подробно тези истории и каузи.
30 години е възраст, с която идват опитът и зрелостта. Гледаме към бъдещето, към хоризонта на следващите 30 години.
Ние се стремяхме не просто да разказваме новините, а и да променяме средата, качеството на живот, прозрачността на управлението. По много начини. 30 години фокусираме вниманието на обществото върху позитивните, истински важните за страната теми.
Инициативите на вестника – една от запазените му марки , са с една цел: да стане България място за достоен живот. Чрез нашите инициативи читателите влизат в правенето на политики - за здравеопазване, за образование, за сигурност, за важните за живота им неща.
“Пулицър”, тайните или щастливите хора – кое тежи повече?
АЛЕКСЕНИЯ ДИМИТРОВА
Колегите, които ме помолиха да напиша този текст, смятат, че споделената награда “Пулицър” е едно от най-забележителните постижения в 30-годишната история на в. “24 часа”. Така да бъде!
Нека припомня – през 2017 г. световен екип от журналисти получи престижното отличие за глобалното разследване Panama Papers. Имах честта да съм една от тях. Като част от това разследване във в. “24 часа” излязоха 16 публикации, свързани с България. Това направи вестника медиен партньор по темата на Международния консорциум на разследващите журналисти (ICIJ).
И досега обаче смятам, че освен награди в работата на журналиста има други вълнуващи неща, с които всеки вестник може да се гордее. Това са
разкриването на
неизвестни тайни,
които могат да потънат в забравата на времето, както и - преобръщането на човешки съдби. “24 часа” ме подкрепи и в двете. Ето как.
През 1996 г. при една журналистическа специализация в World Press Institute научих за съществуването на американския Freedom of Information Act - Закон за свободата на информацията. Според него всеки гражданин – не само журналист – може да иска от всяка американска институция информация, а институцията е длъжна да му я даде.
Дотогава, разбира се, не бях чувала за подобен закон. А и през 1996 г. ми се стори доста революционна идеята да си пиша с ЦРУ, ФБР, Държавния департамент и други американски институции, за да искам разсекретяване на документи. Вече знаех, че близо 40 г. по-рано
баща ми е бил
натирен в
трудовите лагери
“Богданов дол” и „Белене” и една от причините за това е, че си е писал с френския културен аташе в София.
Трябваха ми 2 г. да осъзная, че отвъд океана търсенето на информация е напълно естествено нещо и трябва на всяка цена да се възползвам да искам документи, свързани с България.
Когато през 1998 г. се престраших да пратя първите си заявления, още не подозирах, че през следващите 23 г. – чак досега - ще получа повече от 10 000 американски страници за малката ми родина по времето на студената война. Част от тях видяха бял свят в рубриката, която започнахме - “24 часа” в тайните американски архиви”, други описах в книгите си “Железният юмрук”, “Войната на шпионите” и “Секретните доклади на Сол Полански”.
По онова време никой не беше чувал за Джулиан Асандж, а “Уикилийкс” не съществуваше, затова активното използване на американския Закон за свободата на информацията бе единственият начин да се надникне в тайните някога документи. През годините забелязах, че въпросът как се сдобивам с разсекретените страници вълнува част от читателите повече от това какво е написано на тях. Много хора търсят заплетена интрига и не вярват, че единственото, което се иска, за да се добереш до тези документи, е последователност и настойчивост, а в моя случай – и вестник като “24 часа”. Редакцията не само финансираше пощенските разходи за близо 700-те писма, които пратих до десетина американски институции през годините, но и търпеливо понасяше да чета документите с месеци, за да открия безценни камъчета, които да поднесем на читателите.
Така успяхме да разкрием документи за хора и събития, които български институции бяха унищожили, за да прикрият следи или не даваха да бъдат четени.
През 2007 г. скромните усилия за изваждане на български тайни от чуждестранните архиви бяха възнаградени с приза “Златен ключ”. Но този приз беше съвсем малка част от истинската награда – намирането на истината.
Пак в търсене на истината през 2002 г. “24 часа” започна да помага на
хора от цял свят,
които издирват
корените си
в България,
и на българи, които търсят изчезналите си близки по света.
Тогава през юли попаднах на 2 генеалогични форума в интернет, в които около 400-500 души от всички континенти опитваха да намерят близките си в България. Сред тях имаше деца, които търсят българските си майки и бащи, внуци, чиито баби и дядовци са напуснали България преди 1944 г., но тоталитарната власт е забранила контактите помежду им. Търсеха се още братя, сестри, племенници, братовчеди...
Отначало реших да публикувам списък с имена на хора, които се търсят, както и част от тъжните им откровения. Не очаквах, че още първата седмица редакционният телефон ще прегрее от обаждания. Стотици читатели бяха разпознали имена на роднини от цял свят, които никога не бяха виждали, но бяха чували за тях от родителите си или пазеха пожълтели писма. Други пратиха описание на своите случаи с надежда да намерим хората, които тъсим.
След първите публикации тогавашната главна редакторка на “24 часа” Венелина Гочева предложи да започнем активно да търсим и събираме изгубени семейства. Това и чаках! Така “Светът издирва български роднини” се превърна в една от най-търсените рубрики в “24 часа”. В пощата ни идваха по 15-20 молби за издирване седмично. За 19 години успяхме да намерим и съберем десетки хора. Въпреки че писмата започнаха да понамаляват, все още продължават да идват с надежда, че ще помогнем да открием някого някъде.
През ноември 2004 г. това разследване с начало, но без край, получи наградата за журналистика “Черноризец Храбър”.
Топлите думи на благодарност, които пазя от близо 270 събрани семейства обаче не могат да бъдат заменени с нито една от трите награди.
Наложи фигурата на експерта – той превежда сложните проблеми на езика на читателите
Затова интервю с Иван Кръстев например е по-четено от черната хроника
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ
Повече или по-малко “24 часа” е баща на всекидневната посткомунистическа преса. Със създаването си той се превърна в лаборатория за нови – спрямо наследените от соца, медийни практики. Една от тях, която и досега е емблематична за него и го отличава от останалите всекидневници, възприели навремето модела му, е въвеждането и налагането на фигурата на експерта.
Експертът впрочем е странна птица. Той не е точно учен, макар и обикновено да идва от тези среди, защото говори на аудитория извън тях, напуска академичния и влиза във висококомуникативния език на журналистиката.
Но пък още по-малко е журналист, защото стои от обратната страна – на събеседника: неговото мнение, подобно на мненията, дошли от представителите на институциите, е събитието, което медията отразява. Не е и точно интелектуалец, защото не си позволява, поради това, че е добър в едно, да говори за друго – от секса до кекса, както иронично казваше лорд Дарендорф.
Експертът има собствена зона на компетентност, която рядко напуска – икономика, политология, социални отношения, право, човешки права, история, медии… Аз самият гастролирах на страниците на “24 часа” като медиен експерт и този етикет трайно залепна върху публичния ми образ.
Експертът има своя, несъвпадаща с ничия друга, роля – медийно да разшири територията на специализираните дебати дотолкова, че да може в тях да участва кабинетният човек “рамо до рамо” с човека от улицата.
Успехът на “24 часа” се дължеше на това, че проговори на езика на своите читатели и експертите трябваше да преведат на този език сложните проблеми на едно общество в преход, без да ги лишат от сложността им и без да профанизират интерпретациите им. Трябваше да превърнат анализа в атракция, която да държи вниманието на масовата аудитория. И това се случва – интервю с Иван Кръстев например да е по-четено от черната хроника или дори от интервю с попфолк звезда.
Летящият старт в интернет на сайта на “24 часа”
ДАНКА ВАСИЛЕВА
Една трета от българите у нас, които сядат зад компютър, четат “24 часа онлайн“. Сайтът има 1,65 млн. реални посетители месечно, 250-300 000 дневно, 33,5% обхват на интернет пазара. Чете ни активното население – 81% от читателите ни са между 20 и 59 г., от тях 58% са до 49 г., а имаме и почти невръстни – 6% са между 15 и 19 г., над 60 са 13%.
Това са данни на метричната система Gemius, която ползват рекламодателите у нас. Тя обаче мери само читателите в страната. Според платформата Google Analytics трябва да добавим още 20% читатели от чужбина.
И всичко това се случи с летящ старт на вестник “24 часа” в интернет.
Сайтът е създаден през 2005 г., но тогава само рекламира вестника. Реално е на пазара от 2009 г., когато започва да произвежда новини, и две години по-късно – през 2011 г., вече е най-големият вестникарски сайт, което продължава и до днес.
През февруари 2018 г. става най-големият новинарски сайт в България.
През октомври 2019 г. става най-големият български сайт.
Читателите се задържат все повече в сайта. 26,2 млн. са разгледаните страници месечно. 27 минути прекарва в 24chasa.bg всеки влязъл, което означава, че чете задълбочено, а не само клика. За сравнение – времето, прекарвано другаде, се ограничава до 2-3 минути.
“24 часа онлайн” показва как вестник “24 часа” направи изключително успешен преход от хартия към интернет – т. нар. медиаморфоза. Днес вестникът има над 10 цифрови канала и всички носят позитивите на най-добрия всекидневник. Можем уверено да кажем, че “24 часа” преживя най-успешната медиаморфоза в България – най-тиражният всекидневник създаде най-четения сайт.
Тези резултати не се дължат на купен трафик, което може да бъде доказано с пълни статистики от самото създаване на сайта преди 10 години.
Сега вестникът, сайтът и другите интернет канали правят и най-успешната кросмедия у нас - качественото съдържание на вестника преминава в сайта и обратно. Така успешно конкурираме мощните платформи на телевизиите и радиата.
Сега “24 часа” и 24 chasa.bg са до голяма степен интегрирани. Сайтът разработва темите от деня по часове, вестникът ги обобщава вечерта, което обобщение отново се появява на сайта като обзор на темата и нейното развитие.
Така сайтът на “24 часа” получи силата на марката на вестника, възползва се от неговия авторитет на обективна медия, в която няма фалшиви новини, от опита на репортерите и редакторите в хартиеното издание, в чийто професионализъм никой не се съмнява.
Ролята ни по случая с медиците в Либия от началото до края
ГЕОРГИ МИЛКОВ
България и светът разбраха за първи път именно от “24 часа”, че група български медици са арестувани в Либия през февруари 1999 г.
Малко след това, докато официалните държавни институции под силния медиен натиск все още се опитваха да разберат за какво точно става дума в Бенгази, “24 часа” успя да събере данни чрез свои източници на терен и отново първи съобщи, че медиците ни са обвинени в заговор заради случаите на болни от СПИН деца в болницата в Бенгази.
Известно време правителството отричаше това, но по-късно за всички стана ясно, че изнесеното на страниците на вестника е страшната истина.
До развръзката през лятото на 2007 г. “24 часа” остана абсолютен информационен лидер по темата.
“24 часа” бе първата и единствена българска медия, която успя да се добере лично до либийския лидер Муамар Кадафи. Бяхме и първата медия въобще, допусната за разговор с медиците в затвора.
Освен това “24 часа” бе посредник в осъществяването на първия телефонен разговор между българския външен министър Соломон Паси и сина на Кадафи - Сейф ал Ислам, с което бе установен доверен канал за комуникация между София и Триполи, а режимът и условията на затворените медици бе облекчен значително.
От “24 часа” стартира и първата голяма обществена кампания в защита на задържаните. В редакцията на вестника се събраха хиляди писма и талони с мотото “Живот за българите”, изпращани от хора от цялата страна. Тези свидетелства бяха предадени на фондация “Кадафи”, която се ангажира като наблюдател и гарант на правата на задържаните българи. И това стана в интервю на Сейф ал Ислам, който избра “24 часа", за да даде първото си интервю за българска медия.
През януари 2007 г. Кадафи-син покани “24 часа” в Париж, където съобщи най-напред и плана за освобождаване на медиците. Тази наша информация бе цитирана от световните медии, а планът бе приветстван от Москва и Вашингтон едновременно.
След няколко месеца българските медици наистина бяха освободени и се завърнаха в България.
Как помогнахме да спрат отвличанията срещу откуп
През “24 часа” минаваха кодираните съобщения
между бандата и близките на жертвите
СЛАВИ АНГЕЛОВ
13 отвлечени. Двама убити, след като са изкопали гробовете си. Пленници, вързани като кучета с вериги в тъмни подземия. Отрязани с лозарска ножица крайници. Сакове, натъпкани с милиони евро за откупи. Не, не говоря за Южна Америка, а за България преди 14 години. Когато
дузина мъже държаха
дълги месеци цялата
държава на колене,
превръщайки бруталния бизнес с отвличания в начин на живот.
От пролетта на 2007 г. в продължение на 31 месеца най-голямото предизвикателство за криминалния отдел на вестник “24 часа” бе да информира своите читатели за бума на похищенията срещу откуп. Смятам, че по-скоро помогнахме в тези толкова тежки седмици за общо 13 български семейства, а в крайна сметка под натиск и от вестника бе въведено много по-тежко наказание за това престъпление, което стана и причина в следващите години похищенията у нас рязко да намалеят.
Информирането бе истинско предизвикателство, защото, от една страна, обществото трябваше да научава за всяко брутално отвличане, срещу което властите бяха безсилни, от друга – животът на похитените бе поставен в огромен риск и трябваше да се внимава какво точно се публикува. “24 часа” имаше много информация за почти всички нападения, но във вестника излизаше малка част от нея. Точно за да не навредим на жертвите.
Затова пък част от комуникацията между бандата и близките, които преговаряха за живота на отвлечените, минаваше много често през страниците на “24 часа”. Като например специфични медицински проблеми на някои от похитените и от какви лекарства спешно се нуждаят. Или пък различни послания до бандата, свързани с мъчителния процес на събиране на парите за откупа.
Първоначално Наглите искаха от всички огромни суми – между 1 милион и 10 милиона евро. От близките на всички отвлечени те настояваха да приберат общо 39 милиона и 450 хиляди евро, за да получат в крайна сметка 3 милиона и 81 хиляди евро. Така че за спасяването на всяка от жертвите вървеше мъчителен пазарлък. А междинните суми, които семейството бе успяло да събере, често се съобщаваха към бандата от страниците на вестника. Но не там, където се публикуват статиите, а тайно кодирани в малките обяви. Четеш например, че се продава автобус “Мерцедес” с 95 000 километра пробег, а истината е, че това са парите в евро, които близките са събрали към този момент. Разчитаха го само близките на жертвите и хората от бандата.
Още от първата година, в която стартираха отвличанията и МВР все още нямаше абсолютно никаква идея кои са хората от бандата, започнах да публикувам поредица от анализи в “24 часа” с конкретни предложения какво трябва да се промени, за да се сложи край на поредицата от похищения, срещу които държавата беше абсолютно безсилна почти 3 години.
МВР само регистрираше случаите и организираше лов на вещици в службите, за да накаже източниците ни на информация, които обаче не бяха там.Една от промените, за които настоявахме от страниците на „24 часа“, бе да се въведе много по-тежко наказание в закона за отвличанията срещу откуп.
Никога няма да забравя как БСП, при управлението на чиито двама министри в МВР станаха всички похищения на бандата Наглите, оказа най-мощна съпротива в парламента срещу тези поправки в Наказателния кодекс. В крайна сметка обаче бяха въведени доживотни присъди за тежки отвличания и справедливото ново наказание, както и фактът на залавянето и осъждането на бандата, станаха причина това престъпление в България да бъде сведено до минимум.
А финалното предизвикателство за мен в тази история бе да напиша за по-малко от два месеца книгата “Наглите” с преки свидетелства на всички отвлечени и близките, които отчаяно се бориха за живота им.
Дигиталното образование: как визионерските идеи бързо станаха реалност
ЯРОСЛАВА ПРОХАЗКОВА
Днес никой не може да си представи училището без дигиталната му съставка. Пандемията наложи сложната трансформация да стане много бързо и българското образование се справи успешно.
Но само преди 3 г. дигитално образование звучеше повече като визионерска идея. VIVACOM и в. “24 часа” стартирахме инициативата “Образование 4.0” през 2018 г.
Проведохме национални конференции и дебати с учители, родители и ученици. Партньор в кампанията е еврокомисарят Мария Габриел.
Като част от инициативата беше популяризирано използването на облачни платформи за обучение и споделяне на ресурси, правене на тестове и оценяването им онлайн и дистанционно, използване на електронен дневник, мултимедийни платформи за учебно съдържание като видеоуроци и други начини за по-ефективен учебен процес.
В рамките на кампанията имаме над 100 публикации във вестника и на сайта. Представихме пробиви от цялата страна.
Рейтингът на университетите – най-смисленото състезание
Една от големите реформи в българското висше образование дойде с рейтинга на университетите в България.
Официалната рейтингова система имаше първо издание през 2011 г., а през ноември 2020 г. за десети път бе обявено кои са отличниците в 52 професионални направления в 52 висши училища по 48 критерия. Рейтингът обвърза класирането с представянето на възпитаниците на висшите училища на пазара на труда и това бе един от големите му плюсове - защото стана безценен ориентир за кандидатстудентите и техните родители.
Отвори ценния дебат за връзката университети - бизнес. И същевременно даде инструмент на Министерството на образованието за позитивна промяна на системата.
Преди 15 години - през 2004 г., “24 часа” и екип от експерти създадоха първия рейтинг на висшите училища у нас и резултатите публикувахме на 19 май 2004 г. Тази рейтингова система сравняваше цялостното представяне на университетите по различни критерии.
След това “24 часа” стана мотор на каузата този рейтинг да се прави от консорциум с държавно участие и сериозни ресурси.
А от 5 години на официална церемония “24 часа” връчва отличия - нарекохме ги “Академичните оскари” - на ректорите на университетите, които имат първи места по професионалните направления.
Отличниците на България следващите лидери
ВИКТОР ИВАНОВ
Преди 5 години България бе залята от вълна на насилие в училище. Всеки ден на страниците на вестника имаше дописка за побой между ученици или насилие срещу учител.
В същото време българските ученици печелеха медали от международни състезания и никой не разбираше за тях. Именно за да покажем, че има и други деца, за които образованието е ценност, създадохме кампанията “Отличниците на България”.
Идеята бе проста. Всеки може да номинира дете със специални постижения в която си реши област на науката или изкуството. Екипът на вестника преценява номинацията и разказва за техните постижения. А всяка година на Деня на будителите отличниците за годината влизат в “Клуба на отличниците”. Който през 2021 г. ще приеме своя пети випуск.
Самият клуб постепенно се превърна в елитна общност, чиито членове все по-често заемат позиция по актуални проблеми като онлайн образованието, политическата система, реформа на училищата. А властниците започнаха да се вслушват в мнението на отличниците, очевидно осъзнали, че това са следващите лидери на България.
Отборът TRENDY и езикът на новото поколение
През 2018 г. цяла дузина млади журналисти от поколението Y започнаха да правят на страниците на “24 часа” амбициозното седмично приложение TRENDY.
Тези свежи, отворени, критични и прагматични хора, които винаги търсят доказателства за всичко, поставиха фокус върху важните теми на българите, родени след 1989 г. Така нареченият Y отбор вля свежа кръв в журналистическата снага на “24 часа”, но и доказа за пореден път, че вестникът е сред институциите, които имат специално отношение към младите хора, събитията, езика и вълненията на това поколение.
