Неосветеният Иван Вазов - приживе нееднократно е уязвяван до безпредел

https://www.24chasa.bg/novini/article/10208193 www.24chasa.bg

Поетът не обичал да го наричат

Дядо Вазов. Изживява голяма драма

при раздялата си с Атина Болярска

Сватбена снимка на Иван Вазов с Атина Болярска
Сватбена снимка на Иван Вазов с Атина Болярска

Днес отбелязваме 100 години от смъртта на Иван Вазов, наричан Патриарха на българската литература.

Неосветен в какво, ще попитате веднага, нима не знаем всичко за Вазов, та и отгоре?

Всеки от нас знае точно толкова, колкото и каквото иска - народният поет и патриарх на националната ни литература ни е предоставил огромни възможности за избор с необята на словесния си свят и направо приключенската си биография.

Интересен феномен е контрастното възприемане на Вазовата фигура: около гранитоподобния, неотместим паметник, в който е издигнат и превърнат българският класик,

шетат безброй лешоядни

сенки, мяркат се

натрапчиво нездрави

любопитства,

надничат долни

и цинични хулителства

Сякаш зад големия Вазов, запомнен с високия си духовен и физически ръст, с одухотворената си самотност и достолепна осанка наднича някакъв друг, смален от провинциалните ни митологии човечец, “фасулковец” безподобен, фустопоклонник и конформист, дребнобуржоазен никаквец и прочее.

Личният свят на поета непрекъснато бива раздробяван на “ситни части”, които да го омаловажат и унизят, час по час бива въвличан в “скандални разкрития” и профанизации - и все в името на добре виреещия сред нас нихилизъм, с чиито отровни и горчиви плевели вече обраства и високото пространство на литературата.

А всъщност Вазов трепти от един невероятен, неспокоен вътрешен живот, скрит зад неговата стеснителност и скромност, зад патриархалното му възпитание и достойнството, с което се е посветил на своята писателска мисия.

Можем да открием този прелюбопитен и многоказващ вътрешен живот и в знаменитата книга на проф. Иван Шишманов “Иван Вазов. Спомени и документи”, и в писмата от и до поета, и в спомените на съвременниците му, близки и далечни.

Досещаме се за работоспособността на Вазов, а свидетелският разказ на сестра му Въла го потвърждава: “Бачо най-много и може би най-добре работеше към 2-3 часа през нощта. Често го чувах как от спалнята си отива в кабинета да работи.

Усещах голяма наслада, когато го знаех седнал на масата, замислен, обграден от дима на цигарите, прехласнат в своите видения - да твори”.

Семейството и майката са съдбовно важни за Вазов, той се чувства свободен и отпуснат само в това обкръжение: тогава се шегува, говори с почти любовна страст на характерния сопотски диалект, възмущава се от всевъзможните просители на ходатайства и “разностранни” услуги, споделя драмата на нещастния си брак, но и сред най-близките си се проявява като голям естет - държи да го виждат на светло, да е добре облечен по време на ядене, сам да спазва реда, на който много държи, да не повишава тон.

“Много съжаляваше, когато допуснеше да се ядосва и да повиши гласа си за нещо.

Казваше: “Чувствам, че

се унижавам пред себе си”

Когато мама издъхна, в момента плака с глас. А после ми казваше: “Много съжалявам, че допуснах тая слабост”. Изобщо стараеше се да бъде въздържан, макар да чувстваше всичко много близко до себе си”, разказва Въла Фетваджиева.

При всяко “покушение” срещу вътрешния му свят, което го наранява или възмущава, при всяко огорчително погазване на личния му живот, Вазов е имал обичая да възкликва: “И аз съм човек!”.

Суетата също принадлежи към човешките му черти, старателно поддържа своята “угледност”: да е винаги с изискани дрехи, да носи подходящ цилиндър, да поддържа безупречно мустаците си, да не бъде наричан Дядо Вазов. Но и тези подробности ни казват едно: Колко Вазов държи на достойнството си! Та той е “певецът на България”.

Още приживе

нееднократно

е уязвяван

до безпредел:

от естетически и политически врагове, от обикновени завистници и злонамерени графомани.

И творческият, и личният му живот, и тогава, и днес дават достатъчно “храна” да профанизираме неосветения душевен мир на поета.

Спекулациите с несполучливия му брак сякаш нямат край: а драмата и за него, и за съпругата му Атина Болярска е огромна.

Двама души, които поради невъзможността да съществуват като семейство, с ожесточаваща се болка опитват да съхранят себе си в тази нелепа “война”, в която се замесват множество звани и незвани съучастници.

Но нима по-малко трагична е пловдивската любов с Пелагия, когато половината столица на Източна Румелия е въвлечена в нейното пространство: пасквили в пресата, обидни листовки по вратите на дома, битка срещу Вазов на “такава печална арена, дето едничките възможни оръжия са заплювките и калта”.

Когато обаче днес си представяме своя поет, своя национален класик, ние го знаем и през очите на Елин Пелин: “Видях Вазов. За пръв път видях лицето и завинаги го запомних. Младо, здраво. Гъсти балкански вежди. Дебели мустаци. Малки очи. Сини. Млад, строен, хубав, пленителен. Той мина покрай мен, хвана ме страх и срам...”.
Хваща ме срам, когато и до днес “осветяваме в жълто” първостроителя на българския космос, на българския език - той ни е написал отдавна, проумял ни е с всичката си възможна любов, подарил ни е незабрава със своето Слово.
А и досега рядко проумяваме, че той, Иван Вазов, е в началото на началата ни. Дори още спорим коя е рождената му дата: дали 27 юни, или 9 юли. Първата по стар и втората по нов стил на летоброенето. Не е ли по-добре да четем и препрочитаме Вазов: “Бракът на майка ми беше благословен с многобройна челяд. Първото й дете бях аз. Роден съм на 27 юни 1850 година. След мене дойдоха Никола, Кирко, Анка, Георги, Вълка, Владимир, Михаил и Борис”