Владимир Зарев: Мигом ще видите Вазовите чичовци и днес и в трамвая и в Народното събрание

https://www.24chasa.bg/novini/article/10215543 www.24chasa.bg

Трябва ни спасителна национална кауза -

дано се появят смели мъже да осияят

уморения и унил български Бог

Президентът Румен Радев връчва на Владишмир Зарев наградата за духовен принос  на името на Иван Вазов
Президентът Румен Радев връчва на Владишмир Зарев наградата за духовен принос на името на Иван Вазов

В театъра на шега наричат

Владо Зарев със своята съпруга и муза Мирела Иванова
Владо Зарев със своята съпруга и муза Мирела Иванова

съпругата му Мирела Иванова

“модерния аватар на Вазов”

В романа си “Нова земя”

Вазов е надникнал пророчески

(в бъдещето и е описал

днешния ни живот

Владимир Зарев е един от най-големите и известни български писатели. Роден е на 5 октомври в София. Завършва българска филология в СУ. Автор е на 11 романа, които се радват на голям читателски интерес.

Книгата му “Разруха” в Германия беше наречена “романът на промяната в цяла Източна Европа”.

На 22 септември Зарев получи наградата на името на Иван Вазов.

“24 часа” нарече него и съпругата му Мирела, драматург в Народния театър, "най-вазовската фамилия у нас." И си е точно така!

Двамата заедно са влюбени, фантастични. Вече баба и дядо на внучка от красивата си дъщеря. Когато Владо е повален от короновируса, Мирела е неотлъчно до него. Тя не се заразява, но той го изкарва сериозно. 

- Честита награда за духовен принос на името на Иван Вазов, г-н Зарев. Изненада ли ви, че вие сте изборът за неин носител?

- Наистина не съм очаквал да получа тази толкова красива и достойна награда за духовен принос, това високо отличие, присъдено от много престижното и предизвикващо уважение жури.

Председател на фондацията “Основа-та”, която присъжда наградата, е известният медик акад. Дамян Дамянов, а в Обществения съвет присъстват още председателят на БАН акад. Юлиан Ревалски, изтъкнатият юрист проф. Огнян Герджиков, управителят на Медийна група “България” Венелина Гочева, директорът на БТА Кирил Вълчев, ректорът на СУ “Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков.

Е, как ви се струва, какво би могло да е чувството, вълнението, когато те посочват, избират и отличават подобни значими, елитни фигури, изтъкнати интелектуалци? Естествено, че е особена чест и гордост! Бях изненадан от присъждането на тази вълнуваща награда, приятно и разтърсващо изненадан. Особено чувство на приповдигнатост създава и мястото: знаковата, красива, импозантна сграда на Народния театър, голямата сцена, осветеният салон, стенописите...

Още през миналата година, на юбилейното тържество по повод 170 години от рождението на Иван Вазов, при първото връчване на наградата поздравих нейния инициатор и идеолог, директора на Народния театър Мариус Донкин.

- Помните ли първата си среща с творчеството на Вазов? Кой е първият текст или първата книга, която прочетохте от него?

- У дома на улица “Любен Каравелов” имахме три огромни, претъпкани с книги и смазващо духовно превъзходство библиотеки, които излъчваха нещо надменно и сурово готическо.

Моето детско преклонение към тях беше толкова непреодолимо, че до дванайсетгодишна възраст не бях прочел нито една книга, с изключение на приключенията, описани от Карл Май, Майн Рид и Емилио Салгари.

“Под игото” беше сред първите романи, които открих и “изгълтах” почти на един дъх, и той превъзбуди детското ми въображение със своя живописен драматизъм. В Бистрица имахме малка вила и в летните нощи, опръскани със звезди и светулки, аз си представях как по подобие на чорбаджи-Марковата челяд и моите близки вечерят, и тогава аз тъмен и заплашен пристигам отнякъде, за да ги спася.

Мечтаех да бъда

Соколов

- Как с годините се развиха отношенията ви с Иван Вазов?

- С годините потънах в творчеството на Иван Вазов, цял месец заспивах с оставящата ме без дъх “Епопея на забравените”. Силно впечатление ми направи самоотречението и често комичният наивитет на хъшовете в “Немили- недраги”, тяхното страдание, копнежът им да се пожертват за свободата на България, примесен с битийния им недоимък, с несекващата им и уморителна бедност, с постоянната борба за оцеляване.

Баща ми настояваше да прочета пътеписите на Патриарха и романа “Нова земя”. Но в онези далечни години не му обърнах особено внимание, едва след 10 ноември 1989 г. го препрочетох и останах с впечатлението, че е повече от актуален, че сякаш е написан за днешните времена.

- Кога разбрахте каква голяма величина е Вазов? 

- Когато в един миг, вече бях студент и сам правех първи мъчителни и възторжени опити да пиша, проумях, че само по себе си зашеметяващото творчество на Иван Вазов е една цялостна и завършена литература.

Той написва първите

български романи

“Под игото” и “Нова земя”, блестящите повести “Немили-недраги” и “Чичовци”, смайващата в своя драматизъм “Епопея на забравените”, стотици стихотворения, множество разкази, пиеси и пътеписи. Преосъществява огромната си и нестихваща любов към българския народ и България в Слово, осветява и ни завещава завинаги част от националната ни история, от националната ни съдба, превръща блясъка на Словото си в памет, в национална памет. В постоянно жива и нетленна национална памет!

И още нещо важно и съдбовно: на 22 септември преди 100 години Иван Вазов издъхва и ни напуска завинаги, но не ни изоставя. С цялото си величествено творчество той остава с нас, присъства във всеки от нас, в обичния си български народ, в обичния си български език, в изпитанията и светлината на своята родина. Тази негова устойчивост непрестанно да е с нас от “Питат ли ме де зората ме ей огряла първи път...”, от “ Аз съм българче, обичам наште планини зелени, българин да се наричам, първа радост е за мене” до цялата изумителна галерия от образи, от национални типични човешки характери в романите и повестите, в пиесите и разказите му, до възхвалата на българската природа и възправила се над времето “Епопея на забравените”, тази негова устойчивост да е насъщен наш свят, да не можем без него, без творчеството и личността му е повече от удивителна. Иван Вазов е не само огромна, непостижима величина в живота ни, той е и ще остане завинаги с нас... в нас!

- Коя е любимата ви творба на Вазов?

- Когато преди толкова години прочетох великолепната, толкова смешна и така тъжна в бъбривостта си повест на народния поет “Чичовци”, аз изведнъж осъзнах, че освен велик народопсихолог и прекрасен епик Иван Вазов е и изумително модерен автор. Изумих се от откритието, че той е първият български, а и един от първите европейски абсурдисти.

Освен с дълбинното познаване на националния ни характер, “Чичовци” е забележителна повест и с факта, че е изцяло обладана от абсурда. Спомням си разговора между двама от героите, които предизвикателно смело, на висок глас възхваляват силата и мощта на Русия. В този миг преминава едно заптие и единият от тях се сепва и в страха си се досеща да запита: “А ти обичаш ли рожкови?”.

Спомням си комичната многознайковщина на Иванчо Йотата, вечно настроеният за скандали Селямсъзин.

Но ако се огледате по-внимателно на улицата, в метрото или в трамвая, вие и сега мигом ще ги видите Вазовите чичовци. Ще ги отличите на пазара, в кафенетата и по площадите, а също и в Народното събрание.

Вазов е изумително

модерен автор. Той е

първият български

абсурдист

- Препрочитате ли често неща от творчеството на писателя?

- Да, и го правя с удоволствие. Преди двайсетина години препрочетох с изумление “Нова земя” и бях направо потресен от истините в него, от невероятните прилики със сегашния ни ден, сякаш Иван Вазов е надникнал пророчески в бъдещето и е описал днешния ни живот с днешните несъвършенства, тревожност, неразбирателство и обществени проблеми.

В зависимост от настроението си препрочитам неговата поезия, особено улавящите ме за гърлото патриотични стихове, препрочитам с наслада неговите разкази, чудесните му пътеписи и винаги възхитителната му повест “Чичовци”.

- Вашата съпруга, поетесата Мирела Иванова, дълги години е директор на къщата музей “Иван Вазов”, сега е драматург в Народния театър, който носи името на патриарха на българската литература. Тя помогна ли ви да опознаете по-добре Вазов? (Вижте статия на Мирела Иванова за смъртта на великия поет на 58-а стр. Б.ред.)

- Въпросът ви е интересен и справедлив. Така както моят кум и скъп приятел проф. Михаил Неделчев изпитва подчинение към Яворов, към неговата изумителна човешка и словесна магия, обладан от трагизма на поезията и личното му битие, така Мирела изпитва подчинение пред личността и наистина величественото творчество на Иван Вазов.

И преди в музея, и сега в Народния театър тя се обзема от националния ни класик, преоткрива го различен, осветява го с необичайните си прозрения, но и му служи, умножава интереса към него и творчеството му според силите си. В театъра на шега я наричат “модерният аватар на Вазов”.

Баща ми в годините на моята младост и Мирела, откакто сме заедно, отвориха очите и най-вече сърцето ми за едновременно смазващото и в същото време прекрасно величие и многоказващо могъщество на Патриарха.

-  Как да накараме младите да четат и опознаят най-доброто от творчеството на Вазов?

- Отнякъде непрекъснато и злорадо се надигат гласове, че езикът на Вазов е остарял, че днешните поколения се затрудняват да прочетат романа “Под игото”. Това, което трябва да се обясни преди всичко на подрастващите българи, е, че със своето творчество Иван Вазов създава не само една самосъдържаща се и завършена национална литература, но и че той всъщност е основател, съчинител и повелител на съвременния български език.

По времето, когато нашият език е направо архаичен и без норми, Вазов пише своите произведения с над петдесет хиляди думи и създава огромно, неизчислимо количество словосъчетания и езикови форми. Ще добавя само, че върху езика, завещан ни от народния поет, стъпва и се развива цялата ни литература до ден днешен.

- Вазов умира на 22 септември 1921 г. 13 години по-рано на същата дата във Велико Търново е обявена независимостта на България. Виждате ли някаква символична връзка в този факт?

- Връзката наистина е само символична. 13 години след осъществения акт на Независимостта вече са ни покосили две ужасяващи войни, подписан е позорният и унизителен Ньойски договор. И Вазов умира нещастен, дълбоко покрусен и огорчен в своя несъстоял се свят, в така възмечтания, но недоосъществен национален идеал. Отново е разкъсана единната българска земя, пред очите му България претърпява две национални катастрофи, насилието и несвободата на робството са заменени с насилническата посредственост на заобикалящия го свят.

Още през 1912 г. в знаменитото си стиховорение “Моят път” поетът назовава разочарованието си: “Разгром на своя свят дочаках”.

- На 27 ноември 1919 г. в храма “Св. Неделя” се отслужва панихида за загиналите българи в Първата световна война. Същия ден стават известни решенията на Ньойския мирен договор, които са пагубни и унищожителни за България. Покрусени от този факт, след панихидата стотици софиянци, търсейки утеха и “рамо, на което да поплачат”, спонтано тръгват към къщата на Иван Вазов. От балкона й болният вече писател произнася кратко слово. То завършва с думите: “Не се отчайвайте! Жив е българският Бог!” Жив ли е и днес българският Бог, г-н Зарев? И каква съдба го очаква?

- Всеки ден аз се моля, навярно объркано и безсмислено на свети Иван Рилски дано да оцелее българският народ.

Пет века най-мрачно робство, безпросветно и изпълнено с жестокост насилие не успяват да го сломят и да го изличат от земята. Както вървим, както всяка година прогонваме и губим десетки хиляди от младите, умните, интелигентните и подготвени българи, както безхаберно и престъпно разпиляваме цвета на нацията си, възможно е след петдесетина години на привидна демокрация да изчезне българският народ, да изчезне българският език и да превърнем България просто в територия.

И това се случва заради бездарните ни и корумпирани политици, заради провалената ни и корумпирана съдебна система, заради истерично алчните ни олигарси, които ще доограбят България, ще вземат домочадията и парите си и ще си накупят райски имоти на екзотичните и безгрижни места на света. Ще повторя съдбовните думи на Иван Вазов:

“О, спи ли Бог,

о, Бог не види ли?”

- Къде е българският Бог?

Той е във всеки от нас, във всички нас, в нашето единение, в човешкото ни несъгласие да търпим повече насилието на тоталната корупция и несправедливостта, в опита ни да намерим някаква спасителна национална кауза, която да ни обедини и да ни даде надежда за перспектива и за бъдещност. Дано се появят няколко смели и решителни мъже, няколко истински и святи мъже, които с усилията си, с подвига си, дори със саможертвата си да осияят и възкресят отново уморения и унил български Бог!

- Думите са най-силното оръжие на писателите. Къде днес е мястото на творците - на протестите или зад компютрите, на които пишат текстовете си? 

- Мястото на писателите е на протестите, завинаги на протестите, но не по площадите, а зад бюрото и компютрите си.

Писателите са особена

порода, те винаги са

недоволни от управлението, изразяват своето несъгласие с властта и с безобразията, която тя неминуемо предизвиква. Сам по себе си проблемът с властта е обществено неразрешим, защото винаги, дори в най-демократичното общество тези, които управляват, са по-малко от тези, които са управлявани, а това неминуемо създава условия за социална несправедливост, за конфликти и човешка съпротива.

Прав сте, думите в нашия бъбрив и повърхностен свят са привидно безопасни, подминавани с насмешка от управляващите, някак обидно незначителни, но в своето величие Словото е в състояние да остане завинаги, да се превърне в национална памет, във вечна и неизлечима присъда. Вярно е, че днес думите сякаш все повече губят значение. Колкото и да звучи измислено, но по времето на социализма например хубавата книга, добрата литература, независимо дали беше преводна, или българска, играеше ролята на опозиционна партия. Да прочетеш една истинска, дълбока книга, беше форма на единение с другите и на съпротива срещу окръжаващото ни скудоумие, силната и честна литература събираше хората и създаваше особеното усещане за общ протест и изживяна свобода. Днес навсякъде и всеки може да изкаже всичко, художествената литература загуби това свое допълнително значение, но тя продължава да бъде най-сигурната и оставащата във времето присъда.

- При връчването на наградата президентът Румен Радев каза, че сте български творец, “който със силата на своето перо укрепва и разширява българското духовно пространство далеч отвъд Родината”. Ще зарадвате ли скоро почитателите си в България и отвъд нея с нов роман? 

- От години ме измъчва идеята да напиша роман, в който психологически, а надявам се, и философски, да изследвам проблема за човешката свобода. Питал съм се и надявам се да отговоря в своите размишления дали крайната, абсолютната духовна свобода не е всъщност принуда, не е особена форма на несвободата. От няколко месеца се опитвам да изследвам в дълбочина този въпрос в новия си роман с работното заглавие “Объркване”.

Това е мъчително сложна, ужасно трудна книга, която изисква прехвърлянето и осмислянето на огромна историческа литература, а също дълбинно познание на част от византийската, всъщност на православната философия. Той ще се състои от два напълно независими сюжетни и мисловни потока. Едната сюжетна линия се развива в съвременността и разказва за насилието и несвободата, предизвикани от пандемията от коварния коронавирус.

Ще описва принудата,

насилието, тиранията

на плъпналата в целия свят зараза, които изпитва всеки от нас.

Втората се развива в Средновековието и засяга проблемите на исихазма, едно удивително духовно учение, и на Фераро-флорентинската уния - последният опит през 1437 г. да се примирят православието и католицизмът.

По това време Балканският полуостров, България, Сърбия, Румъния, голямата част от Византия вече са покорени, паднали са във властта на османлиите. Единствено и самотно свободен е Цариград и земите около него.

Византийският император се опитва да се споразумее с Римската католическа църква и така да предизвика нови кръстоносни походи срещу турците.

Привидно тези две сюжетни линии изглеждат нелогични и несъвместими. Това, което ги обединява и обвързва, е проблемът за свободата, за величието на човешката свобода, която в голяма степен осмисля живота ни.