Напусна ни внучката на строителя на Паметника на свободата на връх Шипка

https://www.24chasa.bg/novini/article/10555816 www.24chasa.bg
Тази снимка на Стефка Кисьова на връх Шипка вестник "24 часа" публикува на първата си страница през август 2014 година. СНИМКА: Ваньо Стоилов

През 2014 г. "24 часа" откри в Пловдив Стефка Кисьова и я покани на върха, където честваха 80 години от освещаването на монумента

По Коледа стават чудеса, но понякога идват и тъжни вести. Със закъснение едва на тази Коледа научих, че от този свят си е тръгнала Стефка Кисьова - внучката на строителя на Паметника на свободата на връх Шипка Пеньо Атанасов-Бомбето. През 2014 г., когато се честваше тържествено 80-годишнината от освещаването на монумента, я открих в Пловдив и заедно отидохме на върха за празника. Стефка бе искрено развълнувана. След това се чувахме няколко пъти по телефона, но повече не се видяхме. Тя починала от рак на 8 март 2020 година, съобщи нейна приятелка. Последните си месеци живяла в мизерия, но все така горда - черта, която беше наследила от знаменития си дядо.

В нейна памет сега възкресявам историята на дядо Пеньо и неговата внучка Стефка.

Строителният предприемач, който доизгражда Паметника на свободата, е Пеньо Атанасов Колев от село Дралфа, Търговищко, известен повече с прякора си Бомбето заради меката шапка, която не свалял никога от главата си. Но за прякора му преди трийсет и пет години не беше много удобно да се говори, защото бомбетата минаваха за буржоазни шапки... Бай Пеньо всъщност е третият поред предприемач, който се захваща с трудния обект насред Балкана - тези преди него са се отказали било заради суровите условия в планината, било заради хроничния недостиг на пари.

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни 1902 г. в Габровско, но родителите му почти веднага се преместили в търговищкото село Дралфа и той се пишеше родом от Дралфа. Там момчето завършило трети прогимназиален клас, след което става строител. Така наследява занаята на баща си, който пък се учил навремето от самия уста Кольо Фичето.

В архивите на националния парк-музей "Шипка-Бузлуджа" в Казанлък Пеньо Атанасов е записан като строител-арендатор, но според днешния ни аршин би трябвало да е изпълнител на обекта.

Този негов разказ в първо лице единствено число, който ще прочете по-надолу, записах като кореспондент на вестник "Работническо дело" за Търговищки окръг през есента на 1986 година в къщата на дъщеря му Рада в Попово, отдавна покойница, където Бомбето живееше със съпругата си Стефана. Явно човекът беше разказвал за паметника много пъти, защото почти беше научил разказа си наизуст и рецитираше думите си като в скоропоговорка. Но умът му все още беше бистър. На 9 юни 1987 г. старецът почина - точно седмица, след като бе навърши 85 години, и отнесе в гроба мъката си, че не бил поканен официално на церемонията по откриването и освещаването на паметника на 26 август 1934 година. Той дори си имаше свое обяснение за това, което историците с днешна дата опровергават.

"За освещаването навярно не са получили персонални покани дори и хора от инициативния комитет за строителството на паметника", смяташе дългогодишният музеен работник от Казанлък Маринка Гочева. Тя припомни, че била отправена обща покана "към целия български народ" и по данни на тогавашната преса 100 хиляди души се качват на чутовния връх.

"Акцентът бил да се обърне подобаващо внимание на останалите живи по онова време опълченци - около 80 човека. А и правителството на Кимон Георгиев, дошло на власт след преврата на 19 май същата година, организирало пищното тържество и с цел да покани представители на Съветския съюз като потомци на руските войници, загинали на върха, за да установи трайни дипломатически отношения с голямата страна", припомни през 2014 г. пред "24 часа" Гочева. Лично тя е присъствала през 1983 г. на върха, когато по инициатива на музея "Шипка-Бузлуджа" пред паметника се събират отново всички живи негови строители, сред които и Пеньо Атанасов. "Беше много вълнуващо", припомня си жената.

На 26 август 1934 г. Паметникът на свободата бил осветен от старозагорския митрополит Павел, събитието е оповестено със 101 топовни изстрела. Точно в 11,10 часа цар Борис Трети прерязва лентата и произнася първата реч, след него говори премиерът Кимон Георгиев. Царят сам отключва вратата на монумента и поднася венец. Любопитен момент е, че след тържеството всички гости са почерпени с войнишка чорба, приготвена в армейски кухни, в общи столови на открито.

По разказа му, строителят гледал всичко това отдалече и чак след като официалните лица си тръгват, успял отблизо да се полюбува на творението си.
През август 2014 г. се навършиха 80 години от онези паметни събития. Възпоминателните тържества бяха на 23 август, събота, те минаха под патронажа на тогавашния президент Росен Плевнелиев. На обяд на върха клуб "Традиция" организира възстановка на паметните августовски боеве за прохода от 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война, вечерта имаше тържествена проверка-заря. Възстановката я направиха 250 души, участваха и 6 коня и 8 оръдия, гръмнаха 30 хиляди изстрела. Най-малкият участник в масовите сени бе 2-годишният Калин Гърняев от Панагюрище.

Дойдоха много хора от двете страни на Балкана. Ковид нямаше.

Тези тържества бяха и повод да бъде поправен пропускът отпреди 80 години, когато не поканили строителя на паметника на освещаването му. Но как да стане това? В навечерието на празниците разбрах, че дядо Пеньо има жива и здрава внучка - Стефка Кьосева, която живее в Пловдив. Открих я с помощта на служители от община Попово, града на майка й. По моя инициатива, вече като кореспондент на вестник "24 часа" за област Стара Загора, тя получи официална покана за празника от организаторите и откликна с радост. Вече пенсионерка, през 2014 г. жената работеше като камериерка в частен хотел. Беше щастлива да се снима до витрината със строителните инструменти на дядо й - чукове и длета, която е част от музейната експозиция, разположена в утробата на Паметника на свободата. Стефка призна, че вижда тези инструменти за първи път. Както и факта, че се беше качвала на върха от 15 години насам.

Разказваше, че най-пестелив на думи дядо Пеньо бил, когато признал, че в снагата на монумента имало тайник, за чието съществуване знаели малцина. Някъде през 60-те години на миналия век една нощ черна волга със софийска регистрация дошла за строителя в родното му село Дралфа, Търговищко, за да го заведе на върха и да покаже мястото на скривалището на хора от Държавна сигурност. "Дядо казваше, че вътре имало някаква радиостанция, но добавяше, че е по-добре да не знаем нищо и отнесе тайната със себе си", припомни си тогава Стефка.

И други очевидци на строителството са споделяли за тайното скривалище, от което лично се интересувал цар Борис Трети. Някои дори смятат, че там били скрити тайни на Третото българско царство, попаднали по-късно в ръцете на Държавна сигурност, но нищо не е потвърдено официално

Когато първо й се обадих по телефона за среща, Стефка Кисьова не повярва, че я търси журналист. Помислила, че й звъни поредният телефонен измамник. Промени отношението си, когато се увери, че наистина зная твърди много за делото на дядо й по майчина линия. Тя видимо се развълнува от вниманието и призна, че никой от съседите и учениците й от Гимназията по туризъм в Пловдив, където е преподавала дълги години химия, не знаят чия потомка е тя.

"Учила съм се на скромност от дядо, той работи, докато навърши 80 години. Навремето искали да му дарят апартамент във Варна, но той отказал. Умря в Попово в къщата, където майка ми живееше под наем. С баба напуснаха къщичката си в Дралфа, защото някой вече трябваше да ги гледа. А беше тачен и след 9 септември 1944 г. - той например е строил народната библиотека "Кирил и Методий" в София и дори къщата на Тодор Живков на улица "Оборище". Властта му присъди и званието "заслужил строител", като земляци и адаши се имаха и с Пенчо Кубадински, разказа тогава Стефка пред "24 часа".

Всъщност, през онази 2014 г. дядо Пеньо Атанасов имаше все още жива дъщеря - родената през 1934 г. Атанаска, лелята на Стефка. Каква само година е била тази 1934-а за Пеньо Атанасов-Бомбето - освещават паметника му, ражда му се и втора дъщеря... Тя, Атанаска, живееше със семейството си в курорта Карлови Вари, Чехия. През лятото на 2018 г. жената вече беше много болна и се простих с надеждата си един ден да видя и нея на връх Шипка до творението на баща й. Година по-късно тя почина.

Внучката Стефка е дъщеря на сестрата на Наска - Рада, по-голямата дъщеря на дядо Пеньо. Разказа ми, че на младини леля й се снимала в българския игрален филм "Снаха". Е, ролята й била епизодична, но в лентата си партнирала със самата Емилия Радева.

Къщата на дядо Пеньо в Дралфа отдавна е продадена, но за бившия й стопанин днес напомня паметна плоча върху нея, поставена от община Търговище. Община Попово също възнамеряваше да сложи плоча на къщата, където е живял в последните си години строителят на Паметника на свободата. Тя е запазена и досега на ул. "Пирин" 16 в малкото градче.

"За дядо беше характерно, че никога не е имал селски дрехи, макар да беше човек от село. Сигурно ви е разказал как мечка изяла магарето му, с което се предвижвал из Балкана", попита ме Стефка Кьосева.

Не, за магарето не стана дума в разговора ни преди 36 години, но ето какво разказваше знатният строител. Всъщност този наш разговор навремето започна с един журналистически въпрос:

"Питаш ме защо и аз като някои майстори на моята възраст не съм окачил майсторското си свидетелство в рамка на стената? Те, всичките ми документи, са в окръжния държавен архив, ама не е в това работата. Ти пак стената погледни, ей тая цветна снимка на паметника на Шипка - тя ми е на мен свидетелството. Три години паметник градих, да река, че три хиляди трудности прескочих, пак ще са малко... На мен този занаят ми е в кръвта. Баща ми беше строител, от Кольо Фичето е учил. Аз от него, пък от мен колко младоци - не съм им правил сметка. Навремето така правех: щом някой се завърти край строежа, инструменти ще му купя, ще му покажа как се държи мистрия, как се пуска отвес. Другото от него си зависи.

Кога да ме вземат в казармата, стана една неразбория. По-малък бях, когато в село идваха инженери - улиците мереха нещо, пък аз им помагах. Не знам каква им е била ползата от помощта ми, но от тях ми остана прякорът "инженерина". А пък писарят в общината, от простотия ли, от какво ли, да вземе да ме впише в наборния списък като инженер. Взеха ме в Шумен войник с трудов набор. И още на първия ден идва един мъж, след това разбрах, че е инж. Харалан Стоянов, и вика: "Кой от вас е Пеньо Колев от Дралфа?" Излязох пред строя. "Колега, казва инженерът, заедно ще работим, на мен тъкмо още един инженер ми трябва". Ами сега? Обяснявам аз, че съм прост дюлгерин, пък той се смее. Ама ме взе, заедно трасирахме ж.п.линията до Преслав. От него съм се научил да чета чертежите, нещо много важно за истинския строител. Наизуст не се строи...

След време това можене ми помогна. Винаги гледам точно да изпълня, майсторлък да покажа. То и без туй доверие така се печели, с работа. От баща си съм запомнил: "Загубиш ли доверието на хората, тяло без душа си".

Неслучайно ти говоря за доверието. Опознаха ме като строител в София и през 1928-ма, когато първите строители на Шипченския паметник се уплашили от суровите условия в Балкана и избягали, за мен се сетили. Двама от Комитета за изграждане на паметника, инж. Иван Данчов и арх. Минчо Заеков, чак във Варна ме откриха. "Така и така, викат, само ти ще завършиш започнатото...". Даже не ми казаха къде точно ще е паметникът, аз си мислех, че е в селото Шипка. Но като тръгнахме за върха, като се разбра, че дори път дотам няма, че с катъри едва се излиза, бая се замислих. И а-ха да се откажа...
Добре, но заедно с нас катери върха един старец, дългата му бяла брада съм запомнил. Касиерът на комитета по строителството, бивш опълченец. Води ме той на Орлово гнездо, намери едно окопче с треволяк обрасло, па като се хвърли земята да целува и плаче: "Младо майсторче, ей тука два пъти са ме ранявали, тука що хора загинаха. Моля те, веднъж да го видя вдигнат тоз паметник, пък нека тогаз ме прибере земята..." Уплаших се от себе си, право ти казвам. Хората тук за свободата гинели, а аз на един вятър да се дам. Подписах договора...

Най-напред искали върху Орлово гнездо да строят паметника, но мястото не давало, тясно е. Тогава решили по-настрана. Камъка го вадехме от площадката до Руския паметник, пък пясъка от Казанлъшко карахме с каракачански катъри. Но това по-късно...

В началото строители трябваше да намеря. Хората от моя край не стават - те с тухли и кирпич работят, а каменоделци са нужни. Тях в Габровско ще търсиш. И нали жена ми е от там, склоних шурея си Ганчо и неколцина други с мен да вървят. Стигнахме върха, вечерта се наложи на открито да изкараме. Заспали сме някак, на сутринта се събуждаме целите засипани от вятъра с прах и дребни камъни. Та като скочиха шуреят и неговите хора: "Разваляй договора, Пеньо, докато не си почнал! Не е тука за работа..." И се запиляха към Пловдивско, там имаше работа на сгода за строители, тъкмо след Чирпанското земетресение беше. Аз, срам не срам, звъня от Казанлък на членовете на комитета. Пък те помислили, че нарочно съм пръснал хората - по-висока цена да искам. Кощунство...

Трябва да ти кажа, че на чуждо не мога да посегна. Истинският строител трябва да бъде с честни ръце - трудолюбие не стига. Докато вдигнем паметника над тринадесет милиона лева по тогавашен курс, минаха през мен - на хората плащах, материали купувах. С един лев не съм излъгал...

Тя е дълга история с това строителство. От май 1928 г. до ноември 1930-та. Най-напред строители събирах, след това купих от Севлиево два чифта биволи - камъните да изкарваме. В началото опитали с вагонетка, но не било по силите на човека да я вдигне до върха. Животните, и те зор видяха, на четири крака веднъж не стъпиха, все на колене мъкнеха. Ала щом изкачиха първата кола, отвориха ми се гърдите - ще го бъде паметникът! Аз и сега помня много от имената на хората, които работеха на върха. Кънчо Кавръков, Генчо Ваков, Илия Рашков, 75-годишният Христо Минев от Шипка, който навремето превел руските войски през Балкана... Едни си отиваха бързо, но други докрай издържаха.

Моята задача беше да организирам труда им и да редя ъгловите камъни на паметника. За тези камъни най ме беше страх, защото те казват какъв майстор си. Та така ден след ден, три години и нещо... Когато дойде ред да качваме лъва - бронзов, с дължина 8 метра, се завърза спор накъде да гледал. Не какъв да е спор, дипломатически. Тогава отсякох: "Че как накъде, към дядо Иван ще го обърнем на изток!" И това не се хареса на тогавашните управници, но тъй стана./Тук дядо Пеньо вероятно се е поддал на легендата за дипломатическия спор накъде да гледа лъвът, която историците днес опровергават. Според нея уж румънците не искали да е на север, сърбите - на запад, турците - на юг, защото го тълкували като териториални претенции на България към техните страни. По проект фигурата на лъва трябвало да бъде отгоре върху високия 31,5 метра монумент, където е днешната площадка за наблюдение, но се оказало, че ако се спазят пропорциите, тя ще е толкова голяма и тежка, че паметникът ще се срути. Затова и в крайна сметка свалили лъва над северната врата с глава на изток, както си било по проекта/.

Не знам за това ли, за друго ли, но тогава решиха, че съм комунист. И когато на 26 август 1934 г. царят освещава паметника, не ме пуснаха на тържеството. Никой не се сети за строителите, заобиколи войската мястото, пиле да не прехвръкне. Големците речи държаха, после банкет имаше, строителите не споменаха. Чак като си отиде войската, успях да приближа паметника, да му се порадвам. После дълги години не стъпих на Шипка, горчеше обидата...

Мен после властта на комунистите ме оцени - тя ми даде всичките тия ордени, дето съм наредил до леглото си. А през миналата година и заслужил строител станах... Сега си мисля: "Дали само заради паметника?" Че той е голямата ми гордост, дума да няма. Но аз и къщи съм вдигал, мостове, ж.п.гарата в Шумен, докато да навърша осемдесетте, все по обектите бях. Последен обект ми беше новата поща в моето село Дралфа, за повече ръцете ми не държат".