"Голямата екскурзия" и влаковете на срама

https://www.24chasa.bg/novini/article/2007564 www.24chasa.bg
Край Одрин беше построен лагер за близо 10 000 изселници. СНИМКИТЕ СА ОСИГУРЕНИ СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ИЗСЕЛНИЧЕСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ “БАЛКАНЛЪЛАР” В ИСТАНБУЛ

Май 1989 г., само за 20-ина дни България преживява толкова събития, колкото не се случват през цялата  най-нова история.

Милицията потушава стачки, воюва със сила срещу демонстранти, брани институциите. В Южна и Североизточна България ври и кипи. Турците си искат имената, които преди 4 г. същата власт им е взела и им е дала български. Протестите вземат и първите жертви.

На 29 май емисията на “По света и у нас” на националната телевизия започва с изявление на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков.

Премиерът на Турция и бъдещ президент Тургут Юзал посети лагерите на изселниците.
Премиерът на Турция и бъдещ президент Тургут Юзал посети лагерите на изселниците.

В 20-минутна реч първият човек у нас тогава казва нещо, което ще има последици десетки години и което продължава и до днес.

Част от възрастните хора бяха принудени да носят багажа си на гръб между двете митници.
Част от възрастните хора бяха принудени да носят багажа си на гръб между двете митници.

Дни преди това - на 10 май, от Народното събрание е приета промяна в Закона за международните паспорти. Според нея всеки български гражданин може да пътува свободно по света.

“България е готова да пусне българските мюсюлмани в Турция. Времето за заигравки премина - Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености така, както го направи Народна република България.

Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад към времената на Османската империя”, заявява Живков.

“Нашите врати са отворени, братя, заповядайте”, отговаря на другия ден тогавашният премиер на комшиите и бъдещ президент Тургут Йозал.

Така започва една от най-големите изселнически кампании в световната история.
Хората зарязват работа, продават на безценица животни, покъщнина, скъпоценности и поемат на юг. Пред клоновете на ДСК в страната се извиват огромни опашки - всеки тегли колкото има и гледа да купи нещо, което може да се пренесе “оттатък”.

В жегите на юни и юли опашките са и пред окръжните управления на МВР за т.нар. червени паспорти. Там всеки оставя личния си - зелен, паспорт и получава международен. Официалната версия на властите е, че става дума не за изселване, а за екскурзия, защото всеки има право на 3 месеца престой в чужбина.

Според едно изследване на турския учен проф. Ерджюмент Конукман само през юли 1989 г. границата преминават 135 000 души - средно по 4000-5000 дневно. Днес няма български изселник без своя лична история по изселването. Въпреки годините това се е превърнало в семеен летопис.

“Когато решихме и ние да пътуваме, започнахме да продаваме, каквото имаме”, спомня си Фикрет Феим от Върбица. Баща му бил по това време на 84 г. Имал едно магаре и с каручката обикалял насам-натам.

“Старецът се беше привързал към магаренцето като към човек. Десетина дни преди да тръгнем, продадохме животинката на едни цигани от Сейдол, Разградско. Продадохме го за 50 лв. Тате тежко го преживя.

Деня преди заминаването у нас беше олелия - багаж събираме, сбогом си вземаме с приятели, сълзи, ревове. Изведнъж татко каза: “Сега ме карайте до Сейдол да видя как се грижат за магарето.”

Не му счупихме хатъра и с колата отидохме - близо 100 км път е. Като стигнахме, какво да видим. Те го впрегнали в голяма каруца, бият го, то мръсно, гладно, вода не пило. Татко, като ревна, запрегръща го и вика: “Вие тръгвайте, аз оставам.”

А колоната потегля на другия ден. Само ние си знаем какво изживяхме с това магаре. Баща ми го споменаваше докато умря”, разказва със сълзи на очи Фикрет.

По това време започва голямо търсене на коли. Цената на жигули стига огромните тогава 15 000, а ако е ново - и до 20 000 лв. Толкова струва тристаен нов апартамент.

Тези, които ще пътуват с коли и камиони, се записват в специални списъци, изготвяни от МВР. Оттам им определят сборен пункт и дата за тръгване. Коли на милицията ескортират колоната. Непосредствено преди Свиленград се образуват лъчове на прииждащи от цялата страна.

Всеки лъч изчаква да му дойде редът за преминаване. Чака се по 2-3 дни в убийствена жега. Тоалетни няма, всеки яде, каквото си носи. В колите и камионите са жени, деца и възрастни хора, някои неподвижни. Всеки чака търпеливо, за да не бъде отстранен от колоната.

Една част от т.нар. екскурзианти не могат да се сдобият с коли, камионите също не са много, затова са принудени да използват влак. Тръгват цели композиции, които турските медии кръщават утанч трени - влаковете на срама.

На митницата проверката е формална. Всички знаят, че това с екскурзията за 3 месеца е бошлаф и никой няма намерение да се връща.

При влизане в Турско започва истинското приключение за нашите. Изселниците са два типа. Едните имат роднини и отиват при тях на първо време. Те проблеми нямат - след кратък престой и разпит веднага поемат към своите хора.

Другите обаче нямат този шанс. Те са нарамили багажа и са поели в неизвестността, сигурни, че Турция ще се погрижи за тях. При влизане отвъд ГКПП тези, които ще трябва да изчакат пренасочване, са удивени от огромната предварителна организация, която е извършена буквално за дни.

От Одрин до Истанбул са построени десетки лагери за изселниците, някои вече са се превърнали в малки градчета. В тях има всичко - болници, училища за децата, въпреки че е ваканция, обособени помещения за възрастни хора и инвалиди.

Днес тези лагери ги няма. Стои само малкото градче в Кърклалери на около 60 км от границата. Години по-късно този лагер приюти десетки бежанци от Босна при кървавия конфликт в Югославия.

В лагери се превръщат бараки, фургони, палатки, студентски и ученически общежития, строят се сглобяеми къщи. Така намират своя първи подслон над 45 000 души.

Според изследването на проф. Конукман организацията била следната. Щабовете по посрещането сформирали групи от по 10-12 семейства, които били насочвани към определени градове. Там ги поемат други. Те им помагат да се настанят първоначално, да си намерят работа, при нужда им осигуряват лекари.

Турските политици използват целия процес, за да издигнат реномето и престижа си. Навсякъде кметовете и валиите (областни управители - б.а.) свикват митинги, на които приветстват “братята от България”. Йозал и съпругата му Семра посещават изселническите лагери и се снимат с новите си сънародници.

В същото време започва мощна международна кампания за набиране на средства за Турция. Правителства, банки, частни лица превеждат стотици хиляди долари в специално създадения от турското правителство фонд за подпомагане на изселниците.

Според проф. Конукман в този фонд са събрани над 10 млн. долара. Отделно Саудитска Арабия, САЩ, Ислямската банка дават още 15 млн. долара. Истинската финансова тежест обаче поема турската държава.

Конукман твърди, че за социалните нужди на изселниците държавата отделя 85 млрд. турски лири - $ 85 млн., и други 72 млрд. лири за наеми.

В Истанбул, Чорлу, Бурса, Измир и др. големи градове се строят гьочмен конуклари (къщи за изселниците - б.а.). Срещу минимален наем всяко семейство получава двустаен апартамент и изгоден кредит. За 2-3 г. нашите успяват да го изплатят и да станат собственици на жилищата.

В същото време започва обаче да тече и обратен поток към България. Новите, съвсем различни условия на живот в Турция, липсата на близки хора, дори носталгията карат някои “екскурзианти” да спазят изискванията и да се върнат в България в рамките на 3-те месеца, които им се полагат в чужбина.

Според изследването на Конукман още през юни 1989 г. в родината се връщат 40 души, през юли са 86. Вълната е през декември 1989 г., когато назад поемат 28 000 души. Общо от юни 1989 г. до май 1990 г. в България се връщат 133 000, в Турция остават 212 000 изселници. Най-много останали са от Разградско - 58 000 души, следва Кърджалийският регион - с 55 000, Шумен и Хасково - по 21 000.

Покъртителна история разказва Бейти Каракаш. Той е от разградското с. Хума, а днес живее в истанбулския кв. “Авджилар”.

“Изселихме се през юли 1989 г. Трите семейства - моето, на брат ми и на баща ми, пресякохме границата на 30 юли. В Хума имахме дворно куче - Вихър. Тогава кучетата се казваха Вихър или Балкан. Когато се изселвахме, децата и жената казаха: “Сакън, без кучето не тръгваме.”

Беше голям зор да му вземем документ от санепидстанцията, сега май ХЕИ му викате. Настанихме се у един мой чичо, изселник от 1978 г. Той имаше голяма къща с двор и пуснахме Вихър в него. След 3 дни спря да яде, а на четвъртия изчезна.

Бре обяви пускахме, по квартала го търсихме, няма го и няма. Що рев изревахме за него. След 3 месеца комшиите в Хума ни сториха хабер по други изселници. Кучето се върнало в село - кожа и кости, цялото в кръв. Седяло само в празната къща и по цял ден виело. Накрая го намерили умряло на входната врата. Сякаш гледало дали не си идем. Ние обаче в Турция сме добре и май ще останем завинаги”, не крие сълзите си Каракаш.

В същото време в България са мобилизирани в бригади десетки хиляди войници, студенти, чиновници, работници, ученици. Те трябва да заместят в селското стопанство заминалите. Изселването нанася тежък удар на българската икономика. Опустяват ферми, строителството е в колапс, реколтата съхне на полето, от ДСК са изтеглени над 400 млн. лв. Оголени са цели отрасли на народното стопанство. Някои села са обезлюдени на 90-95%.

На 23 август 1989 г. турската държава едностранно затваря границата. Изселването обаче къде легално, къде не, продължава и до днес. През декември 1989 г. Народното събрание и ЦК на БКП ще решат имената на българските турци да бъдат върнати. Тогава ще започнат други протести - срещу този процес.

“Голямата екскурзия” е само една от многото изселнически кампании на мюсюлманите от България към Турция. Това започва веднага след Освобождението и продължава и до днес. Сега в Турция живеят над 500 000 души с изселнически корен от България.