Кой убива журналисти

https://www.24chasa.bg/novini/article/4527974 www.24chasa.bg

Хората понякога плащат с живота си за това, което мислят.
Ана Политковская изрича тези думи през 2001 г. на една конференция за свободата на пресата във Виена, а 5 г. по-късно казаното се сбъдва с нея самата. Застреляна е на 7 октомври 2006 г. в асансьора пред апартамента, в който живее.

След близо 3 месеца - на 19 януари 2007 г., в Истанбул пред офиса на вестник “Агос” е застрелян турският журналист от арменски произход Хрант Динк.

Убиецът е 17-годишен турски националист

Пак през януари, но 5 години по-рано американският журналист Даниел Пърл е отвлечен в Пакистан от джихадистка радикална групировка. След кратко заложничество е удушен и разчленен. Убийството му е записано на видео, а преди това Даниел е бил принуден да изрече: “Баща ми е евреин, майка ми е еврейка, аз съм евреин.” Тялото му е намерено месеци по-късно в покрайнините на Карачи.

Покушението над редакцията на френското сатирично издание “Шарли ебдо” в Париж онзи ден отново постави на дневен ред въпроса: Кой убива журналисти? Кой е готов да отнеме човешки живот по най-брутален и безцеремонен начин само защото не е съгласен с чуждото мнение?

Историите с посегателства над журналисти са много, но примерите с Политковская, Динк и Пърл са се превърнали в емблематични свидетелства и отговор на краткия въпрос, така популярен и у нас, макар и по не толкова кървав повод. Кой? Кой? Кой?
И в трите случая става дума за един и същ поръчител. Но това не е един човек, както набързо може би някой си е помислил. Не може да е един човек, колкото голям и мощен да е той. Става дума за явление.

Почти маниакално състояние на неспособност да приемеш различна гледна точка. Особено ако тя е изявявана твърдо, уверено, самоотвержено. И най-вече с постоянство, което понякога граничи с влудяваща досада.

Когато по време на войната в Чечня Политковская показва на руснаците другата гледна точка, мнозина са склонни да я обвинят в предателство.

Наричат я чеченска пачавретина

и какво ли още не. Само защото си е позволила да покаже страданията на мирното чеченско население и бруталностите на някои високопоставени офицери от руските специални части. Да, тя критикува Путин още по време на първия му мандат. Когато мнозина дори на Запад все още го харесват.

И казва защо го критикува: “За цинизма.

За расизма. За безкрайната война. За лъжите

За пуснатия газ в театъра “Норд-Ост”. За труповете на невинно убитите. Трупове, каквито можеше и да няма...”

Силни думи, които не всеки може да приеме. Истини, които някак не звучат героично и похвално. Особено, когато са казани на висок глас пред всички.

Ако оставим настрана пропагандата, и погледнем с честни очи 15 г. назад, ще е ясно като бял ден, че войните в Чечня, в които хиляди руснаци загубиха младостта си, крайниците или просто живота си, се оказаха безсмислени. Напълно, безвъзвратно, ужасяващо безсмислени. Както и всяка друга война. Днес режимите в Москва и Грозни са стратегически партньори...

Трябва ли да се връщаме назад към мъчителните спомени от трагедията в театъра “Норд-Ост”? Можеше ли да ги няма всички тези трупове наистина? Само ще припомня, че тогава специалните сили убиха с газ повече заложници, отколкото щяха да умрат, ако всички чеченски терористи се бяха взривили едновременно. Но да правиш калкулации с човешки животи и да преценяваш кой би трябвало да живее и кой да умре, не е работа на журналистите. Работата на журналистите е просто да задават въпроси. Да покажат, че има и друго мнение.

И точно това определено не се харесва на всички. Най-вече на хора, които са свикнали другите да ги възприемат като непогрешими. За разлика от много колеги аз обаче не вярвам в историята, че Путин е поръчал разстрела на Политковская. Но в една огромна страна, с право наричана от мнозина и велика, има толкова много до болка честолюбиви хора, толкова много дребни души, толкова комплексирани и фрустрирани люде... Точно както и във Франция. Или пък в Турция, или в Пакистан... Но една велика страна си личи и по това как реагира на смъртта на погиналите заради свободата на словото. И величието на Русия се прояви именно в примера, който самите руснаци дадоха в дните след убийството на Политковская. Такъв пример даде и Турция.

Когато на 19 януари 2007 г. журналистът от арменски произход Хрант Динк бе убит в Истанбул от малолетен турски националист,

двеста хиляди турци излязоха на улицата, скандирайки: “Всички сме арменци!

Всички сме Хрант Динк!”

Приживе журналистът бе критикувал турските власти за безочливото отричане на арменския геноцид, както бе критикувал и самата арменска диаспора заради вманиачените й опити да направи световна кампания по въпроса, и то на всяка цена.
Със сигурност е имало хора и от двете страни на барикадата, които са мразели Динк заради думите му. А идеята му е била проста - барикадата да бъде премахната в името на диалога. Но

има барикади дълбоко в главите на хората, които никога не падат
Като тези в главите на ислямските екстремисти, убили Даниел Пърл в Пакистан през 2002 г. Само защото е евреин. И даже още по-лошо - защото баща му и майка му са евреи. Което сигурно би трябвало да изглежда като световен заговор срещу правоверните.
Мракобесно скудоумие! Точно като това, предизвикало нападенията срещу джамии и ресторанти на обикновени араби във Франция след атентата в Париж. И като поредната атака срещу еврейски магазин вчера.

За щастие обаче, Франция също е велика страна, чието гражданско общество не би позволило на шепа екстремисти от двете страни да погребат достиженията на разума и свободния човешки дух! Или поне така ми се иска да вярвам.
Защото тероризмът няма нито религия, нито етнос!

През 2011 г. Андреш

Брайвик уби 77 души в Норвегия. Нима белите протестанти са виновни
за това? Или международното феминистко движение, към което се числи майка му?
Милионите французи от алжирски произход нямат нищо общо със злото, което някой сега се опитва да им вмени. Точно обратното. Те са част от достиженията на това френско общество. С работата, с приноса си, със синовете и дъщерите, които са дали в мирните години и във войните на Франция. Точно като

Ахмед Мерабет - полицая мюсюлманин, който загина, пазейки
редакцията на тези, които осмиваха религията му

Инстинктът да бъдат обвинени всички от един етнос и религия заради бруталното убийство на невинните е силен, но и много естествен човешки инстинкт. Така е още от древността. Но богатството и привилегията на цивилизованите народи е там, че са надмогнали и надживели средновековните си нагони. И са осъзнали безсмислието на кръстоносните походи.

Актове като този в Париж целят разделение, хаос, омраза и война.
Единственият ефективен отговор на тази манипулативна стратегия е да бъде превъзмогнат импулса към поголовни репресии по политическа, етническа или религиозна принадлежност.

Кой би искал да сме подчинени на страх и взаимна омраза?

Кой би искал всички да сме роби на една-единствена “истина”, без да мислим, без да задаваме въпроси, без да чуем различното мнение?

Прости, страхливо-злобни и оскотели хора се управляват много по-лесно, отколкото свободни и интелигентни индивиди с дух.

Кой убива журналисти точно затова!