“Чух необичаен шум, отворих прозореца и погледнах назад. Вагонът зад нас гореше, а влакът спря. Не беше спрял на гарата, а малко след като я отмина - нямаше перон.
Бях млад и напорист курсант от Академията на МВР, скочих бързо на земята и се затичах към съседния вагон. Видях, че първите 3 купета са изцяло разрушени. В този момент някаква жена скочи оттам и падна върху главата си.
Успя да стане и се
хвърли към мен с
викове, че детето
ѝ било в купето
Побързах да вляза във вагона, всичко беше в руини. Дете не видях, но имаше 2 трупа и ранен мъж, който пъшкаше. Изпод отломките се подаваха части от два женски крака - между коленете и глезените. Жената нямаше признаци на живот.”
Това разказва пред “24 часа” 52-годишният днес Иван Любенов от Стара Загора. Той е един от първите очевидци, влезли във взривения на гара Буново преди 30 г. вагон за майки с деца на бързия влак 326 от Бургас за София. Взривът избухнал в 21,31 ч на 9 март 1985 г., събота.
Зад гърба на мъжа са над 25 г. стаж в полицията, в професионалната си кариера достига до зам.-директор на ОД на МВР. Видял е твърде много, но и сега определя стреса и ужаса като неописуеми.
“В първия момент не знаехме какво става. Като курсант в Симеоново се чувствах човек на реда и закона и знаех, че е мой дълг да помогна в тази ситуация. Тогава бях в III курс. В самото начало, преди на мястото да дойдат пожарникари, линейки и милиция, се появи още един млад мъж, пътник като мен - той каза, че бил курсант във военното училище в Долна Митрополия.”
По-късно Иван Любенов разбира, че това е било атентат, а влакът е взривен от противници на възродителния процес. Взривното устройство с часовников механизъм било в 10-литрова пластмасова туба, оставена върху поставката за багаж в едно от купетата на вагона. По това време българската действителност уж не предполагала тероризъм, а хората нямали навици и знания как да се пазят. Бомбата била нагласена така, че да избухне, когато влакът е в тунела под Гълъбец, който е с дължина малко над 3 км. Но той закъснява с 2 минути заради маневра на гара Златица и взривът идва преди тунела. Благодарение на това пострадалите са по-малко, но въпреки това терористичният акт се оказва най-тежкият в историята на българските железници.
Жертвите са 7 души,
сред които и 2 деца
- Георги Цветанов, на 12 г., от София, и Стефан Атанасов, на 13 г., от Бургаско. Имало и 9 ранени. Двете мъртви момчета били глухонеми. Избягали от училището за глухонеми деца в Мъглиж и се качили на влака от Казанлък с надеждата да стигнат до родителите на Гошко в столицата.
“Едва ли са имали в себе си пари за билети, най-вероятно кондукторът се е смилил над тях и не ги е свалил по тъмно на следващата гара”, предполага Диана Теберова от Мъглиж.
И тогава, и сега тя е на работа в училището на загиналите Георги и Стефан. Преди 30 г. тъкмо започвала и била служителка в канцеларията, днес преподава математика.
Спомените ѝ вече са избледнели, а и е сигурна, че надали началниците ѝ са щели да споделят цялата информация, с която разполагали тогава, тъкмо с нея, обикновената служителка от канцеларията.
Но е сигурна, че децата в онзи момент са били в IV клас, защото имали и нулев, подготвителен клас, преди да започнат в началното училище.
Не било нещо необичайно някое от тях да се отклони от учебното заведение, а персоналът му да съобщи в милицията за това, за да ги издири.
А Иван Любенов се прибирал към София от родното си с. Ветрен. Бързал за изпитната сесия в академията, която през 1985-а закъсняла, защото курсантите били ангажирани с охраната на реда при смяната на турско-арабските имена с български, което е в сърцевината на възродителния процес. Неговият взвод бил командирован в Шуменско.
“Можех да тръгна по-рано, но останах за рождения ден на баща ми, който беше на 8 март. На 9-и се качих във влака от гара Дъбово. Бях се засилил към вагона за майки с деца, но две пътнички се качваха бавно и затова, вместо да ги чакам, предпочетох да вляза в предния. Така по силата на случайността се разминах с епицентъра на взрива”, допълва Иван.
В страшната нощ на 9 март 1985-а взривеният вагон бил откачен, след като ранените били откарани в близките болници, а телата на убитите - свалени от влака. На мястото пристигнали тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов и транспортният Васил Цанов. След това експресът продължил към столицата.
Същата нощ половин
час по-късно бомба
избухва и в
хотел “Сливен”
в едноименния град, там има само ранени.
Вече в Симеоново младият курсант научил името на още една от жертвите на атентата - загиналата Райна Бозукова, на 64 г., от Сливен, се оказала майка на тогавашния декан на Противопожарния факултет в Симеоново Георги Бозуков.
Новината за атентата се разпространявала почти апокрифно, защото официалните медии тогава съобщиха само за инцидент във влака за София.
Все пак тя достигнала до родителите на Иван във Ветрен и една сутрин баща му се появил на портала в Симеоново, за да поиска свиждане със сина си.
“Донесе ми шише с вода и рече: “Знам, че не вярваш на тези работи, но
майка ти ля куршум
срещу уплаха и
поръча да не тръгвам,
докато не видя как ще
си напръскаш дрехите
с тази вода.” Нямаше как, послушах го”, допълва пенсионираният днес полицай.
От най-новата история на България се знае, че около 2 г. и половина след кървавите събития на гара Буново властите най-после стигат до извършителите, а трима от основните действащи лица - Елин Маджаров (Емин Мехмедали), Алцек Чакъров (Абдула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб) по-късно са осъдени на смърт и разстреляни през септември 1988 г. На различни срокове затвор са осъдени техните помагачи.
Най-неочаквано професионалната съдба среща Иван Любенов с един от тях. Той вече работел като криминалист в Стара Загора, когато в отдела му носят списък с криминално проявени лица, който подлежал на актуализация. В него фигурирал и осъжданият за кражби Милко Вълков Василев от старозагорското с. Дълбоки. Решили да го “свалят” от отчет, защото напоследък се бил кротнал. След известно време изненадващо за криминалистите мъжът бил арестуван от ДС, съден в процеса на атентаторите като помагач и пратен за 1,5 г. зад решетките.
На 6 март т.г. Милко навърши 79 г., пак живее в Дълбоки, но отказа среща с “24 часа” с аргумент: “Пак ли ще се връщаме към тази история след толкова години.”
По онова време работел като миньор при строителството на недовършения и яз. “Чаталка” край Стара Загора. Човекът имал, има и досега семейство, но завързал сърдечна връзка със Севда Латинова, жена от с. Богомилово. Тя пък била приятелка с Елин Маджаров, активист на нелегалното Турско националноосвободително движение в България, което се борело срещу възродителния процес и организирало саботажи и атентати. И се наела да им осигури взривни вещества, като казала на нищо неподозиращия Милко, че ѝ трябва амонит за лекарство на животните в тяхното село - мажели с него краката на добитъка срещу краста.
“Усъмних се, че нещо не е наред, и ѝ донесох само 200 г амонит и торбичка с бентонит - вещество, което се използва в строителството, с него се избистря приготвяното в домашни условия вино, но то не става за взривове. Навремето
така чистеха
индикирания за
държавните коли
бензин, за да го
ползват за частни
Иначе аз не познавах атентаторите и на процеса това се доказа, не знаех за какво всъщност ѝ трябват тези вещества”, каза Милко.
Не е ясна съдбата на амонита, но бентонитът на Милко е открит при един неосъществен атентат на същите извършители в курорта Дружба край Варна на 31 юли 1986 г. Там взривното устройство било подхвърлено около плажа, но било направено калпаво и не избухнало.
Мъжът от Дълбоки отдавна е излежал и тази си присъда, но се смята за ощетен, тъй като Севда, която от години живее в Турция, получила само 8 месеца затвор.