Изостря до крайност Дилемата на всеядния
“Жабата е мрачно животно”, казва Радичков. Но като писател анималист и ловец той изопачава таксиномията на живите организми. За него, което стърчи от земята, е растение, а което мърда, е животно.
Освен флората и фауната обаче има и трето царство - гъбите. Те обитават сенчестата природа. Колонизират най-усойното място от снагата на географията и техният свят е мъртвешки - свят на разложение, смърт и печал. Повечето им характеристики ги сближават с животните и затова не жабата, а тъкмо гъбата е най-мрачното животно. Ако беше разравял листата с дулото на пушката си, Радичков щеше сам да се убеди в това.
И понеже гъбата е по-скоро животно, правилно е да се казва “ловя”, а не “бера” гъби. Именно така се изразяват руснаците - северен народ със забележителни познания за гъбите. Тези познания отслабват, колкото по̀ на юг се слиза, и затова във Франция и Италия на лов се ходи само за трюфели, а в Канада и САЩ - за смръчкули. Тези два вида впрочем са най-трудно уловимите от всичките над 30 000 вида гъби. Те са и най-вкусни и съответно най-скъпи.
В България заради нейния климат и релеф гъби има колкото в Русия, но познания за тях няма. Тук ловците им се срещат само в гъбарските форуми, а населението тъне в невежа микофобия. Тя е хем резултат, хем е предпоставка за влошаващия се коефициент на интелигентност на нацията. И за нея е виновен, разбира се, комунизмът. За разлика от Русия у нас той изкорени глада и така разглези хората, че събираческите им умения закърняха. Пак за разлика от Русия у нас се разви земеделието и то също стана фактор за изваждане на човека от гората.
Миналото лято в сп. “Тренд” излезе програмна статия за яденето на риба. Според нея българите ще станат щастлива и преуспяваща нация, когато се научат да ядат морска храна. Доводите за това са езикови (“При морските риби май няма нито една със славянобългарско название”), културологични (“Човечеството се е цивилизовало благодарение на морето”) и еволюционни (“Предците ни се научават да ловят костните риби и така си осигуряват белтъчна храна и незаменими елементи като фосфор. И се стига до появата на съвременния мислещ човек.”)
Това лято сп. “Тренд” разпростира тази теза и върху гъбите. Яденето им ще направи българите не много по-щастливи (защото според “Тренд” те не бива да се ядат с риба), но пък доста по-умни. Тук също се излагат езикови, културологични и еволюционни доводи за това.
Атавизъм
Ако някоя сутрин модерният човек се събуди в плейстоцена, той ще оцелее там благодарение на своите хобита. Днес им се отдава само за кеф, но някога с тях е задоволявал нуждите си от храна, подслон, облекло и пр. Едни плетат и шият, други дялкат дърво и строят разни неща, но в огромното си мнозинство хората посвещават своето свободно време на нещо за изхранване - чрез градинарство, лов, риболов или събирачество. Правят го въпреки глобалната икономика и въпреки че добитите от тях храни им излизат два пъти по-скъпо, отколкото ако ги купят от магазина. Правят го заради заложен в гените подтик на човека сам да си набавя храна.
Това е атавистична игра на самоупование. То е начин да се усетиш част от природата, но и неин господар. Който има градина например, е убеден, че всичко в нея му принадлежи, защото е продукт на собствен труд върху собствена земя. И неговият свят е отчетливо антагонистичен. Той го дели на полезни растения и бурени, на култивирана земя и пущинак, на мое и чуждо, домашно и диво - един ясно категоризиран свят.
Земеделието обаче е много отскоро появил се поминък. Макар че изхранва 98% от човечеството, то още не е променило гените му. Ние носим телата на праисторически хора и сме генно програмирани за тяхната храна, която те са си я набавяли с лов и събиране на корени, плодове, ядки и гъби.
Съответно мирогледът на ловеца и събирача се различава от градинарския, защото моделът му на пребиваване в природата е коренно различен. Във водата рибарят рискува да се удави, а в гората ловецът - да бъде изяден от звяр. Събирачът пък броди из диви и непознати места и лесно се губи, забил нос в земята. В градината такива опасности няма и може би заради това хората си правят зоопаркове, водни площи и растителни лабиринти.
На нивата и в градината узрялата реколта е в ярки цветове и сякаш вика “Ела, изяж ме!”. Докато дивечът, рибата и особено гъбите са плашливи, потайни и определено имат навика да се крият. Те са диви същества във всеки смисъл на думата. Не са създадени от човека или в негова угода като културните растения и домашните животни и могат да бъдат опасни, дори смъртоносни за него. Именно като ловец и рибар човек се сблъсква най-остро с т.нар. Дилема на всеядния. А като гъбар тя направо го пробожда с рогата си.
Дилемата
на всеядния
От всички бозайници всеядни са само три - плъховете, прасетата и хората. Те са и най-интелигентните и ги има по цял свят. Станали са венец на природата, защото са всеядни.
През 1976 г. психологът от университета на Пенсилвания Пол Роузин формулира Дилемата на всеядния, след като проследява поведението на плъховете. И плъхът като човека постоянно извършва селекция сред изобилие от растения, животни и гъби, които стават за ядене. Но за да се опазят от хищници, те произвеждат различни отрови, например цианид и оксалова киселина. Бактериите и гъбите пък се угощават с умрели растения и животни, но отделят токсини, с които държат настрана другите консуматори на труповете им. Впрочем и човекът прогонва плъховете от храната си пак с отрова.
Именно като всеядни хората имат нужда от широк асортимент храни, за които съвсем не са сигурни, че са безопасни. Като попаднат на някоя нова, те се разкъсват между два импулса - силен страх да я погълнат (неофобия) и непреодолимо желание да я опитат (неофилия). Това е Дилемата на всеядния. Тя е обусловила еволюцията му до самия й връх.
Роузин открива, че плъховете минимизират риска от непознатото, като го тестват със стомашния си тракт. Поглъщат съвсем малко от новата храна и чакат да видят какво ще им стане. Очевидно имат усет за причинност (Роузин го нарича “научаване със закъснение”) и свързват разстройството си с погълнатата преди половин час нова субстанция. Имат и добра памет за нея. Затова е толкова трудно плъховете да бъдат отровени.
Човекът прави точно същото, но по-изфинено. Ако например е набрал непознати гъби, черпи с тях първо тъщата. На другия ден й звъни по телефона и ако изобщо вдигне, я пита съвсем между другото дали са й харесали. Чак тогава хапва от тях.
Българската
омраза
България е люлката на европейското земеделие и с появата му тук преди 8-9 хилядолетия Дилемата на всеядния започва да се притъпява, защото то я заобикаля. Ефектът от това личи в отношението към гъбите. Те са изтънчен деликатес или смъртоносна отрова и затова хората, а и цели култури имат полюсно отношение към тях. Днес вече да знаеш с точност какво се каниш да изядеш, е въпрос на живот и смърт само при горските гъби. И макар че в Европа те са на голяма почит, тук, в България, ние ги мразим “дълбоко и атавистично”, както “Тренд” нарече омразата ни към всичко морско. Затова към 96% от българските гъби са за износ и ги ядат европейците, а ние им гледаме сеира. Не ни стига, че гъбата е загадъчно и мрачно животно, ами най-системно я клеветим.
Гъбите обаче се бранят от клеветите. След като човекът събаря защитата им чрез готвене, те не остават със скръстени ръце, а развиват докрай умението да изчезват. Те вече се държат в гората като депутатите в парламента -
няма ги,
а уж са там
по дефиниция
Но се правят на умрели лисици по-успешно от котката на Шрьодингер. Причината е, че за разлика от цветята, плодовете и зеленчуците нямат интерес да бъдат намирани и изяждани с цел да се размножат. Спорите им се носят от вятъра и дъжда. Една праханка например дава 2-5 милиарда спори на ден. Затова и не се труфят и пъчат, а се сдобиват с цвета на шумата или пък цял живот се спотайват под нея.
Но покрай гъбите мутират и гъбарите. Ловецът лее лакърдии, рибарят - хиперболи, а гъбарят ще ви нахрани с тонове от своя зелен хайвер. Хвърля го, щом чуе дежурния въпрос: “Къде набрахте тия гъби?”. Явно е глумлив пропорционално на слуката, а при гъбарите тя е най-непредсказуема. Заради това само се “гъбаркат”. Те са и крайно мнителни, имат конспиративни теории за всичко и няма да се оставят да ги видите от коя гора излизат и с какво. Като иманярите всеки си има нечетлива за другите карта на находища и ги обхожда по график, основан на фазите на Луната и на разни суеверия.
Луната е фактор, тъй като с гравитацията си влияе на флуидите. При новолуние дърпа влага към земната кора и с това провокира появата на гъби. Фактор е и температурата. Всяка гъба се появява, като се натрупа пределна температура. От 1 януари насетне средната дневна температура се сборува ден след ден. Стигне ли 3000 градуса, “излиза” смръчкулата, при 3800 градуса се “показва” пачият крак, а при 4300 градуса “тръгва” манатарката. Така се описва поведението на гъбите - с глаголи за движение, издаващи представата за тях като за същества, които се движат. И това е така.
Гъбите всъщност са огромни организми, най-големите в света. Някои са стотици пъти по-големи от слона и синия кит. Това, което се вижда от тях - плодното тяло, е нищожно малка част от целия организъм. Отдолу като паяжина се разтягат хифите и по тях на десетки и дори на стотици метри една от друга по различно време никнат гъби с еднаква ДНК. Рекордьорът по размери в биологията е една гъба в щата Мичиган. Проснала се е на 54 хектара и е на поне 1000 години. Мрежата й деликатен мицел пуска гъби през 3, че и през 30 години, а може и след столетия. Те се появяват от нищото и без причина, сякаш са автохтонни създания. Така че, макар бързо да изгниват, гъбите са постигнали безсмъртието и са се посветили на смъртта на другите. Те са планетарните санитари и гробари. Без гъби смъртта ще се трупа безкрай и Земята ще се задуши под километричен слой мъртва биологична материя, въглеродният цикъл ще спре и всички ще измрем. Но гъбите неуморно рециклират! Те са хетеротрофни и не синтезират, а ползват готови органични вещества: сапрофитните - от мъртви, симбиозните - от живи организми. Но имат могъщи ензими и разграждат всички органични съединения на прости молекули и минерали. Най обичат да разлагат дървесина. Просто я анихилират в обемно съотношение 1:400 000!
Но защо при тази благородна роля на прага между живота и смъртта някои гъби са отровни? Ако това е защита, защо не всички са отровни? Може би отровите са техен инструмент? Хелвелната киселина в дипленката разгражда еритроцитите в кръвта на човека. Мускаринът в червената мухоморка буквално смила черния му дроб. Не й стига това, а с друго вещество (микоатропин) му докарва умопомрачение, а с трето (холин) - тежък дрисък. Тази гъба не бива да се закача дори с поглед.
Само 1,5, 2 и 3 грама от най-отровните гъби - зелена, бяла и червена мухоморка, стигат да убият 50-килограмов човек. Леталната доза на дяволската гъба е 4 грама. Нейната отрова обаче се разпада при варене. Но на червената мухоморка е термоустойчива. Мастилената копринка пък се яде, ала в съчетание с алкохол (дори консумиран предния ден) е смъртоносна. А и тя е гъба само няколко часа. След това се разлива като мастилено петно и попива дори по асфалт.
Моята смръчкула
Има обаче деликатесни гъби с превъзходен вкус. На първо място, дори над трюфела, поставям смръчкулата. На един банкет на ООН в Женева ме гостиха с 4 бланширани смръчкули с пълнеж от гъши дроб, сготвени само няколко минути във фурна и сервирани без подправки. Порцията струваше 160 швейцарски франка и бе най-вкусното нещо, което съм ял. Не съм обаче Росини, че да го възпея, а само Росен. Оттогава кълва литература за смръчкулата и съм се зарекъл да я открия, макар да е по-потайна и от трюфела. Запали ме Леополд Тратиник, първият уредник на Ботаническия музей във Виена. Той е от богат род и десетилетия наред издава албуми за своя сметка. Захласнат е по рози, гъби и мушкато. Илюстрациите им отпечатва с техниката цветна литография върху медна плоча, моделирана с оцветен восък. Том втори от 1809 г. представя 18 вида гъби в 3 категории. Смърчкулата е в категорията “Ядливи” наред с летния трюфел, кладницата и др.
Тратиник е родом от Клостернойбург, който по онова време е още по-знаменит винарски център, и безспорно е наясно с бъчвите. Той дава първото в света описание на смръчкулата. Ето го:
“Тя се среща в избите, където расте по стари бъчви или под тях, и то както под пълните, така и под празните. Но тъй като по тукашните места бъчвите за вино се правят само от дъб, очевидно тази гъба принадлежи към паразитните към дъба.”
След Тратиник обаче смръчкулата изчезва за цели 170 г. Появява се пак в избите на Цирсдорф, Рец и Майсау, в които бъчвите са над 100-годишни. Всичко това попих от “Райската градина, шедьоври на ботаническата илюстрация” от Валтер Лак, изд. “Ташен”, 2008 г. У нас обаче толкоз стари бъчви няма, така че трябваше да хвана гората. Преди туй хапнах доста зелен хайвер, търсейки я по Струма под тополи, под праскови в Петричко и по острови на Марица. Осведомен, че смръчкулата е “първа след снега, но веднага изчезва”, изчислих шанса да бъде открита през май на оптимална височина 1300 метра. Но понеже е умна, след горски пожар тя буйно “излиза” и “тръгва”. Бърза да направи “чупката” от горялото място чрез спорите си.
Ловко ми убягна след пожара през юли 2012 г. в Бистришко бранище. Претърсих пепелището, но смръчкулата бе отпрашила оттам десетилетия по-рано, защото бранището е мъртво заради корояда. Бях на метри от нея през 2013 г. след пожара в гората над кюстендилското село Боровец. Но се случи черешобер и мутрите ме прогониха. Една се наежи, бръкна в жабката за пищова, подхвърли го, свали стъклото и каза: “Айде бегай, бегай! Оди къде Драгодан, питай ората. Там че ти кажат коя гъба се пуши.” Ето как дори в наши дни образите на естествоизпитателя и наркомана се сливат в масовото съзнание. И през XIX век Александър Хумболт и Шерлок Холмс са минавали за морфинисти.
Търсейки смръчкули, минавах покрай тонове безинтересни гъби, но и манатарки, пачи крак и сърнели. Хванах само една, и то проядена от охлюв, в гората над Лозен в края на тазгодишния лов. Но се мръкваше и се бях изгубил за пореден път. Понеже нямах смартфон с джипиес, направих великата простотия да попитам тел. 112 дали могат да ме засекат и упътят по сигнала от телефона ми.
И така влязох в режим на престъпление. Първо ми наредиха да не мърдам от място, да се прислоня в шубрака и да изчакам да съмне. Но не ми казаха, че цяла нощ ще вали. Запалих си огън и оцелях, на сутринта се измъкнах от пущинака и съобщих къде съм. Патрулка ме подбра към участъка и писах “две кофи мастило” и накрая документ, че се задължавам да спазвам законите на България. Пуснаха ме чак след като отказах да бъда закаран с линейка на преглед в психиатрична клиника. Така е по закон. Загубиш ли се в гора, излагаш живота си на риск, а това е закононарушение, дори и да си хахо.
От тези премеждия и от дъжда моята смръчкула се разпадна на прах, въпреки че я бях опаковал в целофана от цигарената кутия. Заради нея станах “криминално проявен”, но така и не можах поне да я снимам. Духнах я.
Пълния текст
и други любопитни
материали четете
в сп. TREND