Майка ми е шведка, но вкъщи дядо ми македонецът забранил да се говори на шведски.
След 1944 г. властта също забрани, а в училище ме наричаха фашист
Йордан Марчинков е роден през 1944 г. в София, но израства във Варна
Завършва Естрадния факултет на консерваторията в София
Прави музикален дует с актрисата Стефка Берова и през 70-те години стават едни от най-известните певци в България
През 1991 г. напуска България и с третата си съпруга Ася заживяват в Швеция
След 10 години двамата се преместват на Канарските острови, където се занимават с продажба на имоти
- Как сте, г-н Марчинков?
- Общо взето съм добре. Когато съм в България, се чувствам чудесно и напоследък все по-често и по-често си идвам тук. Увеличавам и времето си на престоя. Преди си идвах за по две седмици, сега - до 4-5 месеца.
- Носталгията ли ви връща все повече в родината?
- И носталгията. Но вече съм пенсионер, не работя и имам много свободно време. А и тук са ми приятелите.
- Видяхме ви на поклонението на Никола Анастасов. Приятели ли бяхте?
- Приятели е силно казано, но се знаем от години, работили сме много по концерти, тв програми и др. Винаги съм го харесвал и ми е мъчно за него, защото е един от най-големите в Сатиричния театър.
- Може би малцина знаят, че вие сте наполовина швед. Как баща ви “свали” красивата шведка, която след това става ваша майка?
- Като младо момче баща ми отива да учи виолончело във Виена. След като завършва музикалната академия започва концертна дейност из Европа, пътува много и негов приятел му казва, че в Стокхолм търсят концертмайстор за филхармонията си. Баща ми печели конкурса, свири във филхармонията и след няколко години се мести в Гьотеборг, където среща майка ми.
Женят се и през 1939 г. баща ми я води в България. По това време държавата е много добре като икономика, развитие и жизнен стандарт. Мама винаги разказваше с апломб как е дошла от Виена с кораб по Дунава и колко много й харесала България.
- Вие къде сте роден и отрасъл?
- Роден съм в София, но от 5-6-годишен до 20-годишна възраст живях във Варна. Преди 1944 г. баща ми е свирил в царския симфоничен оркестър, след 9 септември няколко човека тръгват да правят оркестри в цялата страна. Татко харесва морския град и цялото семейство заживяхме във Варна. Имам с 10 години по-голям брат - Григор, който също е музикант.
- Ходехте ли при шведските си баба и дядо?
- Отидохме за първи път през 1956 г., значи съм бил около 11-12-годишен. Мама не беше ходила от идването си през 1939 г.
За мен това беше много
специално пътуване
Всичко беше като сън, нереален ми се виждаше западният свят, сравнен с България. Швеция, която не е участвала във войната, ми изглеждаше като приказка.
Но пътувайки за Стокхолм, минахме през Източен Берлин и никога няма да забравя какво представляваше булевард “Унтер ден линден”. Всички къщи бяха бомбардирани и разрушени. Нямаше нито една здрава кооперация.
- Как ви посрещнаха роднините там?
- Дядо ми е починал отдавна, баба беше жива, както и трите сестри на мама. Имах няколко братовчеди, за които бях голяма атракция.
Както всички шведски младежи и братовчедите ми играеха хокей. Ние пристигнахме през декември, когато всяка неделя имаше някакви коледни празници, на които се раздаваха подаръци. И във всичките къщи на фамилията на мен все ми подаряваха неща за хокей - кънки, стик, каска.
Братовчедите ме заведоха да играем хокей на лед в училището им. Но те не знаят, че аз не мога да карам кънки. Излязох на леда и започнаха да ми се подгъват краката. Закотвих се на едно място пред вратата. И те викат - а, ще стоиш вратар! Така станах хокеен вратар и бях много добър.
- Говорехте ли шведски?
- Едва-едва. Много малко. Когато бях по-малък в училището ми викаха, че съм фашист, защото майка ми е от Швеция. Такива бяха времената. До смъртта на Сталин беше много тежко. Не разрешиха да стана чавдарче, после пионер...
Забраняваха на майка
да говори на нас
с брат ми на шведски
Даже двамата с татко не разговаряха на този език, а той го говореше много добре - превеждаше книги, театрални пиеси... Мама беше единствената шведка във Варна. После в София май бяха две - тя и майката на Едвин Сугарев.
- Понякога си тананикам “Семеен спомен за Поморие” по текст на Недялко Йорданов. Вие помните ли я още?
- Е, хубава работа?! Горе-долу не сме имали концерт, в който публиката да не я поиска. Но има момент, когато става едно пренасищане. Тази песен е като визитната ми картичка.
- Как се запознахте със Стефка Берова и направихте певческия дует?
- Стефка завършва ВИТИЗ, работи една година във Велико Търново и дойде като актриса във Варненския театър. Там се запознахме. Аз опитвах в пеенето, а тя вече имаше три плочи. Това беше много впечатляващо за мен. Голям хит по онова време беше песента й “Мелничката за кафе”.
После започнах солова кариера, завърших Естрадния факултет на консерваторията и станах солист на оркестър “София”. Стефка постъпи в трупата на Народния театър. Един композитор написа песен и ни я предложи. “Шофьорите са като ято...
- И продължава така: животът им минава в път/ но най-щастливи са когато/ в зори на път ги призоват.
- Точно. Тази песен стана много популярна, а ние - известни. И други автори започнаха да пишат за нас, участвахме в няколко телевизионни конкурса и така се утвърдихме като дует. Тогава дойде Наско Косев със “Семеен спомен за Поморие”, с която участвахме на фестивал “Златният Орфей”. Две години поред печелехме първи награди. И след това вече получихме предложение от “Балкантон” да направим плоча.
- И Стефка Берова заряза театъра заради пеенето ли?
- Не. Стефка никога не е зарязвала театъра.
Случи се много
грозна история
На директора на театъра генерал Гетман по доноси на един актьор му е докладвано, че Стефка е “фашистко копеле”. И той я уволни от театъра, независимо че целият Художествен съвет я подкрепи единодушно да остане и настояваше да играе ролята на Мария Стюарт. С право на вето обаче Гетман я изгони.
Беше много жестоко, защото Стефка е родена за театър. И то точно за тип театър като Народния. Тя не е камерна актриса, тя запълваше огромната му сцена с присъствие и с мощен глас. Неслучайно нейният професор Кръстьо Мирски много я харесва и смята, че тя е бъдещето на Народния театър.
- Защо не измислихте някакво по-кратко и звучно име на дуета?
- Ние си измислихме псевдоними, които звучат много екзотично. На лицевата страна на нашите плочи сме с имената си на български. А на обратната страна пишеше Дан и Кора на латиница. Когато бяхме в Германия, ни казаха, че трябва да имаме кратки имена, за да е по-лесно представянето ни. Трябваше да ги измислим за два часа.
Моето беше лесно - от Йордан - Дан. А Стефка (дълго се смее) гледала някакъв индиански филми и видяла пълничка индианка с плитки, която се казвала Кора. И Стефка каза: “Абе тая индианка прилича на мене, ще се кръстя Кора!”. И така станахме Дан и Кора.
- Имате ли представа колко концерти сте изнесли като дует?
- О... Страшно много! Гледах биографичен филм за Елвис Пресли и на едно място той се оплаква, че имал много тежка година - изнесъл 52 концерта. Много се смях. Ние правехме гастролите си чрез Концертна дирекция. Значи - всеки ден по два концерта. А сме имали много пъти и по три. Имали сме и рекорди. За всеки концерт получаваш хонорар. От телевизията и плочите сумите бяха смешни, затова наблягахме на концертите.
Когато имахме такива участия, както им казвахме - концерти в заводи, за трудови колективи, по Нова година или 8 март правехме страхотно много участия за кратко време. И постигахме стахановски рекорди. За един ден направихме 11 концерта с оркестър. Не плейбеци, не да си пуснеш касетката... С оркестър! Сутринта почнахме в 9 часа и свършихме през нощта в 3. С три екипа технически персонал, който се сменяше.
- Но пък сте печелели добри пари, нали?
- Не мога да кажа, че сме печелели лоши пари за стандарта, който имахме тогава. Печелехме много добри пари. Но хората не знаят нещо много важно за музикантите. Държа да се знае, защото никой не говори за него. Музикантите са едно специално племе хора. В нито една друга професия няма такова нещо. Да харчи пари за работата си. Да си дава всичките пари, за да може да свири на по-хубав инструмент. Моите музиканти имаха вечни проблеми със семействата си, защото даваха парите си, за си да купят по-хубава китара, по хубав друг някакъв инструмент. Това е все едно стругар да даде собствени пари и да си купи по-хубав струг.
- Колко години изкарахте като дует със Стефка Берова?
- Над 22 години.
- Кой първи предложи да станете семейство?
- Ооо... това беше толкова отдавна. Аз съм женен три пъти. Първата ми съпруга беше музикантка. От нея имам син Кирил. А от Стефка - дъщеря Косара. С третата ми съпруга, Ася, с която живея най-дълго, нямаме деца.
- Драматично ли се разделихте със Стефка, или като възпитани хора?
- Възпитано беше. Стефка е много емоционална, тя си е родена актриса. Обича да влиза в образи и когато влезе в образ, започва малко да не внимава какво говори. И леко ме чукваше в някои изказвания, на което пък аз се сърдех. Но нямаше нищо драматично.
- Продължихте ли да пеете заедно и след развода?
- Разбира се. И това продължи някъде към 6-7 години. И беше много трудно - непрекъснато се питаха ама те какви са сега, кой с кого е. Вечно имаше някакви конфузни ситуации.
- Вие определено сте “десен” човек, но идва демокрацията и вие напускате България. Защо?
- След 1989 г. участвах в много концерти в подкрепа на синята идея. В началото бяхме десетина души, които си предложихме услугите на СДС - моя милост, Богдана Карадочева, Васко Кръпката, Вили Кавалджиев... Трябваше да мине време, докато и други певци се присъединиха, и тогава се появи онази снимка пред храма “Св. Александър Невски”. Заради миналото на семейството ми за мен беше естествено да бъда от СДС.
- Но накрая останахте обиден и разочарован?
- Да. Чувствах се обиден от това, че
СДС загуби първите
демократични избори
Народът ни имаше възможност за първи път да гласува свободно, но не се възползва от това. Всъщност аз и до ден днешен имам съмнения, че тия избори бяха чиста работа, но нямам възможност да го проверя. А бях сигурен, че ще спечелим.
Помня как по време на оня митинг на Орлов мост на една от естрадите се качиха Желю Желев с американския посланик и с Петко Симеонов и д-р Петър Берон. Гледката беше умопомрачителна - огромно море от хора. И американският посланик се плесна по челото. Това много ме впечатли, защото дипломатите обикновено владеят жестовете и емоциите си. А ние ходихме и пяхме без пари на толкова концерти! И какво? Загубихме изборите. Разочарованието ми от този факт също помогна да напусна България и да замина за Швеция.
- Как живяхте в Швеция?
- Ох, много трудно беше! Брат ми освен класически музикант има и техническо образование. Опитахме какво ли не... Изкарахме десетина години.
- Защо не направихте дует или трио? Певиците от АББА - Агнета и Ани-Фрид вече бяха свободни...
- Да, да! Не се сетих. (Смее се силно). Много е трудно това. Шведският език е такъв, че ако още като дете не го научиш, след това е невъзможно. Можеш да го говориш перфектно граматически, но фонетично не могат да те разберат. За мен фонетично той е най-трудният в Европа. Те например имат 7 вида Ш. Въпреки че съм музикант, не ги различавам. Ако не кажеш точното Ш смисълът на това, което говориш, се променя.
- С какво се занимахате на Канарските острови?
- С продажба на имоти. Там веднага започнахме, докато проблемът с работата в Швеция е много труден.
- Там с какъв език се оправяхте?
- По едно време започнах да се съмнявам в своята интелигентност, защото много трудно го учех този испански език. Но жена ми се справи само за няколко месеца и с времето започна да говори езика перфектно. Даже хората не разбираха, че не е испанка. Аз се справях с шведски и с норвежки. И донякъде с руски. И всеки от нас работеше с тези езикови контингенти.
- В къща или в кооперация живеете на Канарските острови?
- Имахме къща, продадохме я и сега живеем в апартамент. Той е в Гран Канария, в южната част, която е повече туристическа от северната.
За пенсията и внуците на Йордан Марчинков четете във вестник “Клуб 100” в сряда, 21 септември