Арх. Георги Стоилов: Станах партизанин на 15 г., раниха ме в сражение

https://www.24chasa.bg/novini/article/6116571 www.24chasa.bg
14 март 2017 г. Георги Стоилов в кабинета си в София като президент на Международната академия на архитектурата. СНИМКИ: ДЕСИСЛАВА КУЛЕЛИЕВА

Бъдещата поетеса Лиляна Стефанова му пише писмо, докато е на фронта

Архитект Георги Стоилов е роден в с. Кондофрей, Радомирско. 15-годишен става партизанин, участва и във войната срещу Германия.

През 1954 г. завършва Московския архитектурен институт. Специализира градоустройство в Париж през 1956 г. Професионална кариера започва като архитект дизайнер в “Главпроект”.

Между 1971 и 1990 г. е член на ЦК на БКП. От 1973 до 1979 г. завежда отдел “Строителство и архитектура” в ЦК. Кмет на София през 1967-1971 г. От 1971 до 1973 г. е министър на архитектурата и благоустройството. През 1979 г. става председател на Съюза на архитектите в България и го ръководи дълги години.

Портретът на 15-годишния партизанин Георги Стоилов, нарисуван от Борис Ангелушев през есента на 1944 г.

Председател на Международния съюз на архитектите през 1985-1987 г. Президент на Международната академия на архитектурата от основаването й през 1987 г. досега.

През 1995 г. става почетен член на Руската художествена академия. От 2004 г. е почетен гражданин на София.

Носител е на орден “Стара планина I степен” за особено големи заслуги в архитектурата. Награждаван е и с орден “Георги Димитров”. Носител на почетните звания “Герой на социалистическия труд” и “Народен архитект”, лауреат на Димитровска награда.

На 3 април ще навърши 88 години.

- Да започнем с образа на Гошко от Кондофрей, г-н Стоилов. Как така на 15 години хем станахте партизанин, хем куриер на Славчо Трънски?

- А! Това е едно и също. За да станем партизани, тръгнахме цялото ни семейство - баща ми, майка ми и аз, с една двуколка до съседно село. Оттам пеша до мястото, където се събираха всички партизани. В един егрег се прислонихме около

90-100 човека от целия

Радомирски край

Вечерта тръгнахме на запад към Брезник и Трън. Като стигнахме там, нас, новите, ни построиха в една редица. Мина Славчо Трънски, беше с едно войнишко кепе на главата, със зам.-командира Златан и техните апапи. И Трънски казва: “Ти в първи батальон, ти във втори, ти в трети...” Стигна до мене и ме пита кой съм. Казвам - партизанин. “Иди си у дома!” Много е далече. “Значи искаш да ставаш партизанин?” Да. “Ела с мене”. И станах негов куриер.

- На коя дата става всичко това?

- Било е на 6 май 1944 г.

- Какво вършехте като куриер на Славчо Трънски?

- Бригадата беше голяма и примерно батальоните са разположени в няколко махали. Трънски пише бележки до техните командири и аз ги занасях. Един път ме прати през нощта. Отнесох писмото и питам там командира да се връщам ли. “Абе я лягай тука, къде ще се връщаш”, казва ми той. И аз останах.

- Защо вашите родители ви поведоха с тях? Не беше ли опасно?

- Опасно беше. Аз имам по-малък брат, който остана при баба и дядо. Родителите ми не искаха да ме взимат. Обаче се заинатих - и аз ще дойда с вас! И тръгнах. Не можаха да ме върнат. Това е.

- Родителите ви убедени комунисти ли бяха?

- Даа! Баща ми беше редовен член на БКП. Майка не беше, но и тя тръгна с него. Цялата ни фамилия беше партизанска.

- Имахте ли оръжие?

- След като ни разпределиха в батальоните, тръгнахме към Югославия, където във Враня трябваше да се въоръжим. Там нямаше германци и

англичаните пускаха

с парашути оръжия

и дрехи

На мен ми дадоха пистолет. Въоръжихме се, бригадата беше приведена в отлично състояние и тръгнахме за България в посока към Рила. По пътя край Голаш планина на едно място виждаме бръмчи камион с жандармеристи. И като видяха такава голяма бригада, спряха и се чупиха, избягаха насам-натам. В изоставения камион намерихме картечница и друго оръжие, взехме го и продължихме по пътя си.

- И докъде стигнахте?

- До Рила планина. Обаче няма ядене! 350 души да храниш, не е лека работа.

- Не си ли месихте хляб, не си ли готвихте?

- Не. Набелязваме си някое село и правим акция в него. Вдигаме митинг, хапваме, пийваме по къщите и се изтегляме. Питаме има ли някой, койта да е фашист в селото. Викат - кмета. И... айде.

- Участвахте ли в сражения?

- Разбира се, даже веднъж бях ранен от куршум.

- И какво реши щабът, когато се разбра, че не може да изхрани 350 партизани?

- Щабът се събра на съвещание и не след дълго казаха, че явно са сбъркали. Всеки трябва да се върне в своя си край. А във всички краища имаше партизански отряди. Беше петък. Майка си уши един литак. Татко беше с балтон, под който скри шмайзера, аз също скрих моя пистолет под дрехите, бях с ученическата си фуражка.

Слязохме на пътя за Дупница. А петък е пазарен ден, хора много. Вървим ние и гледаме, пред града сложена картечница и двама-трима жандармеристи. Седят, пушат цигари и си плямпат нещо. Баща ми нареди да останем на място, а той отиде да се разправя с тях.

- Как да се разправя? Да ги гръмне ли?

- Не, да ги надхитри, ако може. Отива и им иска цигара. Единият му казва да отиде на близката будка и да си купи. А до будката излиза пътят от Бобов дол към Дупница. Ние отидохме при татко и тръгнахме по този път. Вървим, обаче насреща ни се задава двуколка с кочияш и един мъж, който се оказа директорът на мини “Бобов дол”. А баща ми работеше в мините, беше дърводелец. Ние свърнахме вдясно, а

директорът се

направи,

че не ни вижда

Решихме да отидем в Кондофрей, за да търсим хляб. Изчакахме да се стъмни и отидохме при родителите на майка ми, чиято къща беше в края на селото.

- Те как ви посрещнаха?

- Не особено гостоприемно. Развикаха се: “Какво търсите тука? Ще ви хванат, ще ви избият! Бягайте, бягайте...” Дадоха ни по един къшей хляб и ние тръгнахме към високото. По едно време чуваме, че някой в подножието на хълма говори в тъмното. Баща ми вика: “Кой там?” Отвърнаха: “А там кой?” “Бункера”, отговори татко, това беше партизанското му име. Така стигнахме до партизаните от Радомирския край. С него провеждахме често бойни и политически акции.

- Как посрещнахте 9 септември?

- Към 2-3 септември казаха, че пак трябва да отидем в бригадата при Славчо Трънски, там ще ни въоръжат и ще воюваме. Отидохме, обаче Трънски го нямаше, бил ранен през лятото. Друг беше командир, не му помня името. Този път ни въоръжиха с руско оръжие. На 8 септември влязохме в Трън, хората ни посрещат и викат: “Свобода, свобода!”. А ние викаме - ами много добре. Отидохме в Брезник, там ни настаниха в някакви казарми. Стоим и чакаме, дойдоха журналисти, хора от киното и други. Заведоха ме в София и там един художник от някакъв вестник...

- “Заря”...

- Да, така се казваше вестникът - “Заря”. Художникът ме сложи да седна на един стол и започна да ме рисува с шмайзера. После разбрах, че това бил големият художник Борис Ангелушев.

- Тази рисунка във вестника вижда бъдещата голяма поетеса Лиляна Стефанова и ви пише писмо до фронта, нали?

- Да. Аз заминах на фронта и там наистина получих писмо от непознато момиче.

- Писмото започва с думите “Мило партизанче”. Пазите ли го?

- Не, не го пазя.

- Как реагирахте, когато получихте писмото? Зарадвахте ли се?

- Ами! Нула внимание.

- Е, нула внимание, пък като се връщате от фронта, намирате Лиляна и ставате приятели.

- Аха... Върнах се след първата фаза на войната, бяхме на сръбския фронт и през октомври мен и още един малък партизанин ни върнаха и казаха, че трябва да учим. Записах се във Втора мъжка гимназия в София, която се помещаваше в сградата на Пета девическа. Там виждам стои едно момиче до прозореца и ни гледа. И аз я гледам - хубава, черноока... А тя е Лиляна Стефанова. Така се запознахме.

- Не стана ли дума за това трогателно писмо, което тя ви пише, докато сте на фронта?

- Станало е сигурно, но не го помня...

За драматичната любов между Лиляна Стефанова и Георги Стоилов и за още по-драматичната им раздяла - в следващ брой

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Германия нищи канала за крадени тузарски коли, който бе разбит у нас преди 4 месеца, научи "България Днес". Родните криминалисти сгащиха банда, наемала луксозни автомобили от Германия, които отмъквала и докарвала в България. Тук след интервенции по рамата колите били продавани на нищо неподозиращи купувачи.

Григор Димитров няма да вземе участие в традиционния турнир "Некер Къп" на острова на милиардера сър Ричард Брансън. Най-добрият български тенисист не е сред поканените звезди за тазгодишното издание на благотворителната изява. То ще се проведе от 24 до 29 ноември на острова на Брансън - Некер. Вече няколко години Брансън провежда про-аматьорската

Плочките на входа на Южния парк в София откъм бул. Витоша се надигнаха. За това алармираха граждани в социалните мрежи тази сутрин. Случаят отново повдига въпроса за качеството на ремонтните дейности в