Славни истории на журналисти от “24 часа”
На 18 април “24 часа” празнува 26-ия си рожден ден.
9490 дни истински новини, интересни анализи и най-ценното - различни гледни точки в любимия вестник.
Ние гарантираме и вие знаете, че в “24 часа” няма фалшиви новини, пропаганда и опорни точки в полза на партийни интереси. Няма език на омразата, клишета, кухи и скучни тези.
26 години “24 часа” неизменно е фактор и лидер на медийния пазар в България. “24 часа” не е само вестник, не е само най-добрият новинарски сайт, “24 часа” е и място, от което тръгват оригинални проекти, инициативи и каузи, които увличат. Една от нашите запазени марки е “Достойните българи”. Това са необикновени истории на обикновени хора, направили нещо добро.
Рядко обаче разказваме славните истории на репортери от “24 часа”, които дори с риск на живота си упражняват тази прекрасна професия - журналистиката.
Какво е общото между папата, независимо кой към момента е глава на Римокатолическата църква, и мен - шефа на спортния отдел Едуард Папазян?
Много просто - и двамата не сме ходили в Азербайджан и по всяка вероятност няма и да отидем никога.
За мен това стана ясно на култовата за българския футбол дата 17 ноември, макар и 11 години след подвига на Пеневата чета на парижкия стадион “Парк де Пренс”, където двата гола на Емо Костадинов означаваха класиране за световното и отправна точка за четвъртото място в САЩ ’94.
През есента на 2004 г. българският национален отбор по футбол трябваше да умива срама от челото, останал след трите загуби на европейското в Португалия, под ръководството на Христо Стоичков. Дали той, дали тогавашният президент на БФС Иван Славков-Батето, все едно - някой не харесваше какво съм написал или казал, та ми беше отрязан достъпът до чартъра на националите. Да поясня - мястото в чартъра се заплаща, при това на съвсем пазарни цени. Единственият плюс е компанията на играчи и треньори, както и значително по-добър тайминг по време на целия престой.
Шенгенясан от въпросния самолет за приятелския мач с Азербайджан, се наложи сам да си правя маршрута, който хич не беше читав - излитане от София за Истанбул в 6 сутринта, престой там около 14 часа, след което втори полет за Баку и пристигане там малко след полунощ. Направих си акредитация, както и резервация в хотела на другите колеги журналисти през агенцията, уреждаща пътуването.
Вече в Истанбул един от служителите на въпросната туристическа фирма ми се обади, за да ми каже, че “от азербайджанската федерация се обадили, за да кажат, че с мен може да има някакъв проблем”. Но вече бях тръгнал.
Проблем имаше. Голям проблем. Когато си подадох паспорта, за да ми издадат виза на летището в Баку, там настана некъф ужас, некъф ат, както се казваше албумът на един кандидат-президент. “Армян, армян”, се развикаха митничари и граничари, засвяткаха с бялото на очите, обградиха ме, взеха ми всичко. А аз тъкмо се бях оборудвал по последна технологична мода - смарт телефон (един от първите модели изобщо), цифров фотоапарат (смейте се, тогава си бяха кът), видеокамера, лаптоп… Добре, че нямаше таблети още.
Затвориха ме в една стаичка, докато дойде един гладък, объл, но интелигентен чичко, който ми обясни, че не само няма да ме допуснат на територията на демократичен Азербайджан, но и ме екстрадират. Под сурдинка, както той се изрази - офф дъ рекърд, заради фамилията. Не помогна изреждането на родословното ми дърво до шесто поколение назад, нито фактът, че прадядо ми Гарабед Вартазармян е първият арменец - офицер в българската армия, и е загинал в Междусъюзническата война през 1913 г. Щом съм -ян, не може. После чух, че на един колега не му дали виза, защото се казвал Илиян.
Единственото положително нещо беше, че ме върнаха със същия самолет, тоест не се наложи престой в азерска килия в компанията на, меко казано, недружелюбно настроени тъмничари.
За сметка на това се озовах в турски затвор. Е, не чак затвор, но изолатор - на летището в Истанбул. Там тогавашният главен редактор Венелина Гочева, събудена от мен към 6 сутринта, активира тежката артилерия - от посланиците в Баку и Анкара, та чак до външния министър Соломон Паси. Стигна се дотам, че неофициално беше уредено все пак да отида в Баку за мача, но това се провали заради липса на подходящ полет.
А от преживяването освен резултата от мача 0:0 остана и една карикатура с Малкия Иванчо:
Защо папата не ходи в Азербайджан?
За да не стане Папа зян.