Заловен е един от четиримата, които успяха да избягат, докато делото се мотаеше 18 г. между съдилищата
“В България няма правосъдие. В тази държава на никого не се сърдим. Сърдете се вие, защото това може да се случи на всеки. Съсипаха не само нас, но и родителите ни, които починаха благодарение на престъпниците. Те имат много дела, това може да се докаже. Но правосъдието не вярва нито на полицаи, нито на следователи, които си вършат работата. Вярва на престъпници, които дават парички”.
Думите изрича през 2012 г. Веско Анчов, чийто дом в столичния кв. “Чепинци” е нападнат около 19 ч на 31 януари 1998 г. от седмина бандити. Веско, жена му Марина и 2-те им дъщери, на 11 и 16 г., преживяват неописуем ужас, който времето не заличава. Родителите са изтезавани, а момичетата изнасилени. Нападателите задигат пари и бижута за общо 90 хил. лв., включително и брачните халки на Веско и Марина.
Семейството е
жертва не само
на бандитите, но
и на съдебната
система,
защото делото се точи цели 18 години.
Едва на 18 април 2016 г. 6-има от нападателите са осъдени на по 10 г. затвор от Върховния касационен съд (ВКС). Седмият е убит през 2005 г.
“24 часа” неведнъж е разказвал историята на семейство Анчови и техните неволи с българското правосъдие. Малко обаче се знае за нападателите им.
В дома на Веско и Марина Анчови нахлуват Димчо Димов-Полицая, по онова време действащ служител в СДВР, Борис Маринов, шофьор на ромския бос Христо Върбанов-Ицо Папата, Божидар Методиев-Лудия, рецидивист от софийското с. Априлово с впечатляващо досие. Останалите са видни представители на т.нар. Люлинска бригада, в която влизат крадци, касоразбивачи, грабители, които вършеят из цяла София. Четирима от тях атакуват и дома на Анчови - Петър Стоянов-Президента, Цветко Ненов, Димитър Николов-Бомбата и Ивайло Рангелов-Джинката, по-късно застрелян с 3 куршума.
В момента само трима от нападателите са в затвора, където излежават 10-годишните си присъди. Зад решетките първо попадат Димчо Полицая и Борис Маринов. Цветко Ненов изчезва, но е заловен на 10 юли тази година.
От Божидар Методиев-Лудия, Димитър Николов-Бомбата и Петър Стоянов-Президента няма и следа, но на тя не за първи път им се случва да са бегълци от закона.
От седмината единствено Борис Маринов и Димчо Полицая нямат предишни присъди, останалите са разследвани и осъждани за грабежи, кражби, побои, опити за убийства.
През 1998 г. нападателите са между 21 и 30-годишни мъже, които се препитават от грабежи и кражби. Действат и по поръчка. По делото за грабежа на Анчови не се доказва обаче дали някой ги е пратил да нападнат семейството.
Те не подбират -
атакуват тирове,
жилища,
златарски
ателиета,
след като получат сигнал, че ги чака плячка. След грабежа в “Чепинци” продължават да се занимават със същото.
Двама от нападателите - Ивайло Рангелов-Джинката и Цветко Ненов са приближени на Йордан Гиздов-Данчо Малкия, бивш гард на покойния Иво Карамански и основен участник в мутренските войни през 1994 г. Също беглец от правосъдието.
На 11 май 2005 г. 29-годишният ром Джинката завършва живота си с 2 куршума в главата и един в гърлото пред дома си в кв. “Люлин 9”. Той и Данчо Малкия се прочуват години преди това - през 1999 г., когато нападат тирове с електролитна мед. Преоблечени като полицаи, бандитите отвличат камионите заедно с шофьорите.
Пикова година за Джинката се оказва 2002-а, когато с още двама нападат и пребиват гръцко семейство край Слатинското ханче в околностите на Дупница. След грабежа Джинката минава в нелегалност, което не му пречи да бръмчи из Тетевенско с местни автокрадци. Работи по поръчка - опразва жилища, краде коли, участва и в отвличане в Несебър през 2004 г., когато е осъден за серия грабежи. Но не влиза в затвора, обжалвайки присъдата.
Покрай Данчо Малкия се познава и с родения през 1974 г. Цветко Ненов, друг от нападателите на Анчови. Ненов и Малкия са арестувани през 2002 г. за отвличане и изнасилване на момиче, но излизат срещу парична гаранция. 2 г. по-късно Ненов се отървава с 3 г. условно за отвличането. Той е имал и дело за обир на тирове, както и за грабеж. През 2016 г. обаче е реабилитиран.
Третият виден представител на люлинските бандити е Димитър Николов-Бомбата, на 49 г. Криминалното му минало е впечатляващо.
Регистриран е и е съден за опит за убийство, нанасяне на телесна повреда, измама, грабежи, взломна кражба.
През 2002 г.
прострелва
няколко
пъти 17-годишен
младеж,
за което получава 12 г. затвор.
10 г. по-късно е издирван под дърво и камък по други две дела в Софийския окръжен съд, като има и дело в Софийския районен, по което също му е наложено задържане под стража.
Митко Бомбата обаче успява да се скрие в тайник в гаража до новия си дом в жилищна кооперация на ул. “Странджа” в кв. “Банишора”. Преди това се подвизава в апартаменти в жк “Люлин” и на бул. “Дондуков”, но многократните проверки там не водят до резултат. Криминалистите надушват, че новото му жилище е в кв. “Банишора”. Решават да разбият вратата, но синовете му сами отключват. Претърсването се оказва безрезултатно, защото беглеца го няма. Униформените слизат в приземно помещение, до което води стълба от апартамента. Оттам се натъкват на изход към гараж с облицовани с ламперия стени. Зад един от панелите на облицовката попадат на импровизирано скривалище, където намират Митко Бомбата.
На 5 април 2012 г. той е отведен в затвора, за да излежи 4 г. по дело за грабеж от 1997 г. На 4 октомври 2012 г. е пуснат, защото присъдата му е изменена в условна. Отново попада зад решетките на 12 февруари 2014 г., за да изтърпи 3-годишна присъда.
Междувременно на 12 октомври 2014 г. той
“забравя” да
се върне от
домашен
отпуск и е
обявен за
издирване
Задържан е на 17 декември 2014 г., освободен е на 8 април 2015 г., защото и тази присъда е променена в условна.
Вторият беглец е Петър Стоянов-Президента, роден през 1977 г. Той е смятан за един от най-опитните крадци у нас. Задържан е над 20 пъти за кражби и грабежи. Дълги години се учи на занаята от сочения за номер 3 сред най-добрите касоразбивачи в страната - Бранимир Иванов-Брано, за когото последно се чу през 2013 г., че е в затвор в Италия.
Президента, Брано и другият прочут люлянски касоразбивач Александър Василев-Саше Кюстендилеца и още двама шетат из Варна през 2007 г.
Куп фирми и богати варненци пропищяват от бандитите от 6 март до 28 юни 2007 г. Смята се, че групата е извършила взломни кражби в поне 10 офис сгради, щетите са изчислени за над 500 хил. лв.
След обир в дома на вицеадмирал Президента дори
опитал да
подкупи
полицайка
Той първо предложил 10 000 лв. на служителката, която го арестувала, а по-късно 50 хиляди към разследващите.
Президента прави още един обир на златарско ателие във Варна през 2011 г. Само 2 дни след като той и групата му разбиват бижутерийния магазин и отмъкват метална каса с 2,5 кг златни накити със скъпоценни камъни за над 120 000 лв., е спипан в апартамент в столичния жк “Лагера”. За грабежа на първа инстанция получава 12 г. затвор, но обжалва и не е ясно дали е влязла в сила.
Президента е спипан с Димитър Ценов-Испанеца на 5 май 2013 г. от минаващ патрул, докато двамата се опитват да
съборят стена,
за да оберат
клон на банка
в кв. “Лозенец” в столицата. Когато излизат от помещението, където са къртели итонговите тухли около 21,35 ч, те се изпречват пред очите на униформените, които обикалят по обичайния си маршрут. Апашите опитват да се покрият и рязко сменят посоката, но това усъмнява полицаите и те ги спират за проверка.
При обиска у тях са открити маски с прорези, ръкавици и радиостанции, а също и плик с перилни препарати за заличаване на следи.
В дрехите на Президента е намерена и връзка със секретни ключове от вратата на съседно на банковия клон помещение.
За последния беглец Божидар Димитров-Лудия
затворът е като
втори дом
За първи път той попада зад решетките на 10 юни 1986 г., когато е едва 21-годишен. Военният съд в Плевен го осъжда на 8 месеца затвор за кражба. Той първо лежи в Плевенския, а по-късно е преместен в Софийския затвор. Излиза на свобода на 15 декември 1986 г., след като изтърпява наказанието си.
Лудия не си губи времето. Само месец по-късно отново е зад решетките. На 19 януари 1988 г. е осъден на 4 г. затвор за грабеж. Конвоиран е в Бобов дол, където остава до 5 февруари 1990 г. Следващите 8 г. е на свобода или поне няма данни да е прибиран зад решетките. Близо година след нападението у Анчови е задържан на 23 декември 1998 г. по друго дело, но на 5 юли 1999 г. е пуснат под гаранция.
Следващите години му минават в постоянно влизане и излизане от затвора, където попада като осъден или обвиняем по различни дела. При един от престоите си зад решетките е сред затворниците, които
вдигат бунт
срещу
лошите условия
на живот. Лудия дори “кацва” на покрива в знак на протест.
Отново постъпва в затвора в София на 30 януари 2004 г. по обвинение в грабеж, освободен е на 8 юли 2004 г. Пак влиза на 18 май 2006 г. за кражба, но само ден по-късно е пуснат срещу подписка.
На 21 април 2007 г. отново е в затвора с 6-годишна присъда по общо 4 дела, две от тях в София, едно - в Перник, и едно - в Монтана. Поради посочени от него лични причини присъдата му е прекъсната на 1 декември 2008 г., но Божидар “забравя” да се върне и година и 11 дни се крие. Задържан е 12 ноември 2010 г.
6-годишната му присъда изтича на 22 декември 2011 г., защото работел зад решетките 3 месеца и 28 дни. Още същия ден обаче започва да му тече друга присъда - 1 г. затвор, обща по 3 дела. Излиза на 18 януари 2012 г., защото му приспадат времето, което е излежал като следствен, а и работел 8 дни.
Въпреки солидните криминални биографии на нападателите на Анчови цели 18 г. са нужни, за да бъдат наказани за бруталното престъпление.
Трима от тях успяват и да се възползват, като изчезват.
Жертвите компенсирани с по
10 000 лева за 18-годишното дело
Веско и Марина Анчови и 2-те им пораснали дъщери са компенсирани с по 10 хил. лв. за проточилато се 18 години дело. Четиримата сключиха споразумение с Министерството на провосъдието, след като инспекторатът на Висшия съдебен съвет направи проверка по случая. Тя показа, че “забавянето е по вина на разследващия орган, Софийския градски съд, Софийския военен и Софийския военноапелативен съд”.
Според инспекторите, докато делото е било при съдия Мирослава Тодорова в СГС, са били проведени 19 заседания, като на 12 изобщо не е даден ход поради отсъствие на подсъдими и защитници. Тя е забавила и събирането на доказателства, че при извършване на грабежа Димчо Димов е бил полицай. След като това е станало ясно, е провела още 3 заседания вместо да изпрати делото по компетентност на военния съд, сочи инспекторатът. Военният съд е провел 20 заседания, като на 12 не е даден ход пак поради отсъствие на подсъдимите и адвокатите.
По вина на военноапелативните съдии делото се е забавило с 2 г. и 6 месеца, тъй като те не изпълнили указанията на ВКС.