Мажехме животните с катран и зехтин - да ги пазим от мухите и да омекне кожата им, че по-лесно поникне вълната, разказва 88-годишният мъж
“И ти ли имаш камили?”, пита 88-годишният бай Йордан Чакмаков от Тополовград за добре дошъл. Неотдавна го снимали като последния жив камилар в България. Изкарвал си хляба с едногърбите докъм края на 50-те години на миналия век, когато камионите сменили камилите като превозвачи в този край, където никога не е имало железница.
“През 1925 г., камилите в България станали около хиляда. Поне половината от тях били в Кърджали, към 300 имало в Кавакли (Тополовград). Те дошли у нас със стопаните си - тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор. Използвали ги, за да пренасят с тях стоки в труднодостъпните райони на Югоизточна България: въглища за мелниците, продоволствие за войската, руда, пясък за строежите. Постепенно бройката им намалявала и те губели значението си. Последните камили
пренасяли руда в
района на Маджарово
до 1974 г., когато ги
продали на касапи
от Хасково”, разказва директорът на общинския музей в Тополовград Веселин Кълвачев.
16 рода в Тополовград притежавали камили, сред тях и потомците на Йордан Чакмаков от турското село Малгара в Източна Тракия.
“Дядо, чието име нося, бил богат човек - имал 40 камили. Всеки, който притежавал над 20 от тези животни, минавал за заможен. Кметът на Малгара му имал уважението и една нощ го предупредил, че на другия ден ще ги изселват за България. “Вземай си камилите и тръгвай още сега, важното е да излезеш от селото”, рекъл кметът и дядо не чакал втора покана. Първо отишъл в Сливен, но суровият Балкан там не му харесал, затова се преместил с кервана си в Тополовград”, припомня родовата си история старият камилар.
Изселникът Йордан имал 6 дъщери и 1 син - Атанас, вуйчото на последния камилар. По право той наследил най-много животни - към 30-те години на ХХ век той притежавал 20 камили и 5 дурумчета - така наричали малките камилчета. Една от дъщерите му - Неделя, майката на бай Йордан, се залюбила с техния чирак Михал и той получил камили като зестра. Бай Йордан наследил занаята на дядо си, на баща си и на вуйчо си.
“Всеки чирак се
грижеше точно
за 8 камили”,
спомня си той. Тукашните били предимно едногърби - от рода Боз деве, както му казвали местните. Живеели по 30-35 г. Към десетата си година камилата тежала около 500 кг, висока била 2 м и дълга 3. На тази възраст, а и в следващите 5 г. тя можела да носи най-тежкия си товар - между 200 и 250 оки, закрепен на самара ѝ. Камилите винаги вървели в керван, вързани с въже за самарите на 2 метра една от друга. Най-отпред задължително се намирал чирак с магаре. Човекът ту го яздел, ту вървял пешком. Не било трудно, защото с товара си
керванът минавал
по 4-5 км за час,
на 2 ч трябвало и да почива.
Камиларството си било цяла наука. Първо мераклията за този занаят научавал термините в него. Трябвало да знае, че мъжките камили се наричали льок, а тези, които били избрани за разплод - исерик. На женските казвали канжик. За пръв път ги заплождали на 4-годишна възраст. Първескинята камила се казвала кайляк. Година и 2 месеца камилата носела бъдещата си рожба - тя е бозайникът, чиято бременност трае най-дълго.
“Командата към една камила да легне, за да бъде натоварена, е продължително хъскане: хххх”, показва бай Йордан. По време на дресировките камиларите връзвали единия крак на камилата на две от коляното, за да свикне да лежи и да не става. Когато идвало време да стане, те само я побутвали леко и тя си знаела работата. Е, имало и бой с пръчки.
Камилите били кротки, възприемали лесно и помнели дълго. “Преди да ида войник,
дадохме няколко
от нашите камили
в зоопарка в София
Аз служих в Бухово. По време на една от отпуските ми отидох да видя животните в зоопарка. Камилите ме познаха и пазачите бяха изумени, когато видяха как след дълга раздяла още изпълняват командите ми”, вълнува се възрастният мъж.
Лош нрав проявявали само мъжките, и то когато се разгонят. “Тогава плюят и хапят. Не ритат, но пикаят със силна струя назад и който не знае, може да бъде окъпан. Тогава е най-добре непознат да не ги наближава”, разказва бай Йордан. И добавя: “И вълците бягат от камилите, имат им страха. Вечер сме ги оставяли спокойно да пасат в гората, не смеят да ги нападнат”.
Но веднъж в хасковското село Малко градище работата се объркала - вълк успял да захапе туловището на една от камилите и разпрал търбуха ѝ. Заклали я, за да не се мъчи, а местните поискали месото ѝ. “Беше в годината, когато умря Георги Димитров (1949 г. - б. а.). Дотогава ние, собствениците на камили, не ядяхме месото им, а ония направиха луканки с него. Имаше достатъчно и евтино друго месо, една овца вървеше по 20 лв. Чак в последните години започнахме да ядем камилско. Преди това, щом някоя от камилите умреше, закачвахме трупа с въжета и го изкарвахме по поляните извън града - за храна на кучетата. Не сме ползвали и млякото им, за да има за малките. Само ги стрижехме и от вълната жените правеха дрехи и черги”, допълва бай Йордан.
Стрижели камилите с ножиците, с които стрижели и овцете. Обикновено започвали по Гергьовден. После мажели животните с катран и зехтин в съотношение 3:1. След 20 дни ги измивали обилно с вода и пак мажели. Така ги предпазвали от насекомите и мухите през лятото, но и омекотявали кожата им, за да поникне отново по-лесно вълната им.
“Интересна привичка на камилите било това, че обичали много тютюневия дим. Случвало се е, щом усети, че някой от керванджиите пуши, камилата, особено мъжката, да отиде при него, за да го мирише. Затова камиларите гледали да не пушат пред камилите, особено пред дурумчетата, които
лесно се
пристрастяват към
тютюневия пушек
А мъже, които пушели, но не познавали тази привичка на камилите, мислели, че животните ще ги подгонят, за да ги хапят, и хуквали да бягат”, разказва директорът на музея.
С камилите хората в Тополовград орели нивите си. По-рядко ги впрягали в каруци. “Не ядаха по много - на едно ядене им давахме по една тенекия от сирене с плява. Която работеше, получаваше и фураж. Знаехме, че могат да издържат дълго време без вода, но ние ги пояхме всеки ден. Кога на чешмата, кога в обора.
В някогашните ясли сега са подредени буркани със зимнина, но още личат местата за синджирите, с които вечер връзвали развилнялите се мъжкари. Самар не са запазили, макар че домакинът бил майстор на дървени самари - един също отколе умрял занаят. Нямат и тунч - огромна медна хлопка, която закачали на самара на камилата.
“Всяка камила си имаше име - Руска, Пенка, Маджар. Бяха си част от семейството”, разнежва се бай Йордан.
Фамилията се разделила окончателно с камиларството в края на 50-те години на ХХ век, когато вече нямало работа за едногърбите “кораби на Сакар”. Престрашили се, продали последните си камили и започнали да гледат тютюн. Имало хора, които в последните години на камиларството водели животните като атракция по морето, Чакмакови обаче не са сред тях.
От тогава са минали над 55 г., но на Йордан от Тополовград още и още му е мъчно за камилите. “Сега, ако ги има, тръгвам веднага с тях, нищо че трудно вървя вече”, категоричен е той. Една трета от живота му е минал сред камилите.