В момента интересът към Северна Корея е огромен, но знаме ли какво довежда до настоящото й състояние? Каква е била съдбата й след Втората световна война? Кога, как и защо се разделят Северна и Южна Корея? Какво се случва след тяхното разделяне? Защо Южна Корея има такъв бурен икономически растеж, а Северна Корея остава без каквато и да е международна подкрепа?
Отговорите на тези и други въпроси ще разберете от откъса от „Световната политика след 1945 г.”.
Четвърта глава Корея
След Корейската война Северът и Югът остават силно враждебни един към друг и обречени на десетилетия безпорядък. Изоставането на Юга във военно отношение е компенсирано от американски войски – сили на ООН, ръководени от американски генерал, остават в страната – и изключителен икономически напредък. Всяка година ООН гласува резолюции за обединяване на страната чрез свободни избори, но тези призиви остават без ефект. Разговорите между Севера и Юга след седемдесетте години съвсем спират. В Северна Корея маршал Ким Ир Сен задържа властта в продължение на много време. Опозицията не смее да си покаже главата. В Южна Корея трудното управление на Ли Синман, подкрепено през 1953 г. с договор за отбрана със Съединените щати, приключва през 1960 г., когато той е принуден да се оттегли и да избяга в Хавай, където умира през 1965 г. на 90-годишна възраст. През 1961 г., след военен преврат, властта взема генерал Пак Чжун-Хи и я задържа в продължение на близо двайсет години, които никак не протичат безоблачно. Те са белязани от изключителен икономически успех и от непрестанни, макар и неефективни, протести срещу жестокостите и корупцията. През 1963 г. Пак и обкръжението му стават цивилни, а Пак е избран за президент. Той изпраща един контингент да се бие заедно с американците във Виетнам. През 1971 г. от страната се изтегля едната от общо двете американски дивизии. През следващата година отново е въведено военно положение, с такова явно незачитане на човешките права, че американският президент Картър обявява изтеглянето и на втората останала военна дивизия на САЩ в страната. Това решение е променено от Роналд Рейгън, когато става ясно, че огромните въоръжени сили на Северна Корея са нараснали още повече. През 1979 г. Пак е убит от командващия на разузнаването. Новият президент Чой Ко-Хуа опитва да внесе малко демократични промени, но скоро усилията му са осуетени от група офицери начело с генерал Чхън До-Хван. През 1980 г. демонстрациите в Кванджу прерастват в бунтове, които бързо и брутално са потушени (около 2000 души са избити). След още девет месеца, в които служи само за фасада на военно управление, Чой предава властта на Чхън, който е поканен от Рейгън във Вашингтон. През 1981 г. една бомба, почти сигурно поставена от севернокорейци, избухва в Рангун и убива 21 души, сред които четирима членове на южнокорейското правителство. Чхън, който е основна цел на нападението, успява да се измъкне невредим. Тази атака спира всякакви разговори за обединение. През 1984 – 1985 г. обаче те са подновени, без да постигнат някакви реални резултати. Допуснати са няколко десетки хора в двете посоки, за да посетят роднините си, но никакви облекчения не са направени в граничните зони и войските не са намалени. След избора на Сеул за домакин на Олимпийските игри през 1988 г. Северна Корея предлага някакво участие. Международният олимпийски комитет предлага пет от събитията да се проведат в Северна Корея, но при условия, които Пхенян не приема.
През осемдесетте години Южна Корея излиза от периода на икономическо развитие със силна протекционистка защита и се превръща в стабилна световна индустриална сила с предимно либерален икономически ред. Обединяването на полуострова и подобряването на отношенията с идеологическите врагове би предложило на страната допълнителни икономически предимства, без обаче те да са жизненоважни за нея. През 1988 г. президентският мандат на Чхън изтича и приемникът може да бъде определен чрез декрет, преврат или избори. Чхън избира последното и това негово решение показва огромната промяна, която Южна Корея е преживяла от страна, фокусирана върху войната си със Северна Корея като икономическа сила в конкуренция с Япония и други световни гиганти. Приятелят на Чхън и посочен от него наследник, Ро Тае Ву, печели изборите с 37 процента при активно участие и силно разделена опозиция. Наближаващите Олимпийски игри вероятно му помагат значително, тъй като южнокорейците не искат притеснения по време на игрите и затова не са склонни да предприемат радикални промени. Шест месеца преди избори в страната настъпват размирици, придружени с изключително насилие, което повдига сериозни притеснения у САЩ и у Ро, който възприема политика на помирение, насочена директно към средната класа и хората на средна възраст, които сякаш показват нотки на симпатия към кипящото негодувание на радикалната младеж. След победата си Ро установява дипломатически отношения с Китай и Русия (при посещението си в Сеул през 1992 г. Елцин се извинява официално за свалянето на самолет на Корейските авиолинии през 1983 г.), но влошава търговските си отношения със Съединените щати, не приема настояването на американците да увеличи четворно приноса на страната за разходите на американските войски в Южна Корея и отказва да изпрати южнокорейски войски във войната в залива през 1991 г. Започва нови разговори със Северна Корея, впоследствие оказали се безполезни, одобряване приемането на двете корейски държави в ООН и опит да постигне съгласие с някои от вътрешните си опоненти. Те са главно трима: Ким Джон-Ил, бивш военен, който играе основна роля в преврата от 1961 г., но се разделя с Парк през 1973 г., като се връща на сцената отново през 1980 г. като лидер на Новата демократическа републиканска партия; Ким Йънг-Сам, лидер на Демократическата партия на обединението; както и Ким Дае-Юнг, водач на най-голямата опозиционна група, Партията на мира и демокрацията (по-късно преименувана на Демократическа партия). Първите двама приемат предложението на Ро за сътрудничество с Демократическата партия на справедливостта, като се надяват да получат мястото на наследник на Ро. Тримата заедно сформират Демократическата либерална партия. Ким Йънг-Сам наследява Ро през 1992 г. и става първият цивилен президент за последните 30 години. Той е предпазлив консервативен реформатор, който се заема да се справи с корупцията в правителството и бизнеса и извършва чести посещения при своите съседи в Азия. Бившият президент Чхън и други лица от властта са обвинени в измяна и присвояване на държавно имущество и осъдени на смърт или дълги години затвор. По-късно тези присъди са заменени с други.
През деветдесетте години южнокорейската икономика отново връща за кратко своя главозамайващ ръст от 8–9 процента годишно, но ескалиращата криза от 1995 – 1997 г. изявява слабостите на системата, предизвиква масови стачки и срив на финансовите пазари и е спряна едва след безпрецедентно масивна международна намеса. Над един милион високоплатени работници излизат на демонстрации против промяната на условията на техните договори и доживотната гаранция на работата им. Банки фалират, акциите се сриват. Оказва се, че производството от дълго време се крепи на изключително големи и необслужвани кредити. Резервите на страната падат под 10 милиарда долара, а външният дълг е около 20 пъти по-голям. Южнокорейската валута уон за кратко време губи наполовина обменната си стойност. Външните кредитори са призовани да дават още повече заеми, за да спасят част от това, което неблагоразумно вече са дали и изгубили. Увереността и кредитният рейтинг падат толкова бързо и страхът дотолкова измества гордостта, че правителството се принуждава да приеме международна намеса и заеми първоначално в размер на 57 милиарда долара. МВФ се намесва с 21 милиарда долара, 10 милиарда идват от Световната банка, 4 милиарда от Азиатската банка за развитие, а 13 други държави предлагат 20 милиарда долара. Тази изключителна голяма помощ в спешни заеми, които биха били немислими, ако страната беше бедна и изолирана, а не богата и въвлечена в международните дела, показват колко зависима е икономиката на Америка и на другите развити страни от зле управляваните и корумпирани икономики в зоната на здрача между старите и новите богати страни. Дори тази намеса не се оказва достатъчна. Допълнителни 10 милиарда долара са отделени и изпратени, когато валутата продължава да пада, а бизнесът не успява да изпълни плановете си и дори да поддържа операциите си – особено тези извън страната. В частния сектор банките в големите капиталистически страни отпускат заеми в размер на около 100 млрд. долара, повечето от които с ранни падежи.
Южна Корея е страна, която не разполага с особено много източници на суровини – за разлика от по-голямата част от Югоизточна Азия, – затова растежът й се основава главно на производството и на заетия капитал. Развитите страни със свободни парични ресурси заемат на драго сърце тук и когато балонът се спуква, от това страдат както заемащите, така и получателите на тези кредити. Най-тежка се оказва кризата през 1997 – 1998 г. заради предходните години на ръст през осемдесетте (годишен растеж от 10 процента) и началото на деветдесетте (8 процента). Сред жертвите на кризата е и президентът Ким Йънг-Сам, който е заменен от вечния аутсайдер Ким Дае-Юнг (в необичайна коалиция с Ким Йонг-Ил). Най-доброто, което той може да обещае, е до десет години да възвърне нормалния ход на нещата. За малко повече от година обаче Южна Корея успява да върне до голяма степен растежа си отпреди кризата, както и външните търговски излишъци, без обаче да прави много, за да се предпази от подобни катастрофи занапред.
В Северна Корея правителството заявява през 1985 г., че ще се придържа към Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити, но продължава да изглежда решено да отговори с ядрени запаси на значително превъзхождащата във военно отношение войска на Южна Корея. След промените в Москва страната остава без подкрепата на СССР и през 1991 г. се съгласява да разреши на проверяващи от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) да дойдат в страната, но впоследствие отказва да подпише споразумението, ако Съединените щати не изтеглят войските си от Южна Корея. Ким Ир-Сен се надява на признание от Япония и САЩ като част от цената на спиране на развитието на ядрено оръжие. Той играе игра на нерви с МААЕ, като се съгласява на част от исканията, връща се на някои от старите си обещания и накрая принуждава МААЕ да се обърне в безизходицата към Съвета за сигурност и към американския президент Бил Клинтън, за да заплашат страната със санкции или дори въоръжена намеса. Никой не знае какви са възможностите и намеренията на Ким, но и всеки се страхува да не го провокира към нова война. Ким отправя предложение към Южна Корея за изграждане на икономически съюз или дори за обединение, но през 1994 г. той внезапно умира, като оставя изолирания си досега син за полунаследник, докато през 1998 г. той е обявен за държавен глава редом със своя баща, който пък посмъртно получава титлата Вечен президент. Бил Клинтън предприема една благоразумна политика на комбинация от заплахи, обещания и отстъпки, за да постигне споразумение, в което Северна Корея се ангажира да спре изграждането на новите реактори, които могат да произвеждат плутоний за ядрено оръжие, да спре преработката на горивни смеси и да позволи редовни проверки от МААЕ. В замяна до 2003 г. страната ще получи два нови реактора с незначителни военни възможности. Съединените щати се съгласяват да установят дипломатически взаимоотношения, да доставят петрол и да премахнат пречките пред търговията и инвестициите, като също се съгласява да не инспектира наличните запаси на Северна Корея от ядрено оръжие. Това споразумение не трае дълго, като и двете страни отправят взаимни обвинения за неспазването му. През 1997 – 1998 г. Северна Корея прави опити на ракети с обхват 1000 и 2000 км, като ги изстрелва над Южна Корея и Япония. По същото време страната неуспешно пробва да изстреля космически сателит. След тази проява на сила от своя страна идват и други знаци, когато една подводница на Северна Корея акостира на сушата в Южна Корея, целият й екипаж излиза на брега и хората са избити – според сведенията от собствените им офицери, – а година по-късно друга подводница е намерена край бреговете на южната съседка, като всички хора в нея са загинали. Освен загубата на подкрепа от СССР след идването на Горбачов Северна Корея постепенно губи и подкрепата на Китай, след като Пекин подобрява отношенията си с Южна Корея и със Съединените щати. Икономиката на страната и режимът изнемогват и сведенията показват, че милиони хора измират от глад. През 1999 г. Пхенян започва преговори със САЩ, в които тихомълком се отказва от развиването на ядрено оръжие, ако в замяна се спрат санкциите, които са в сила от края на войната през 1950 – 1953 г. Към края на века хората в Северна Корея умират от глад, а страната остава без приятели. Обвиненията обаче продължават чак до 2007 г., когато внезапно Пхенян се съгласява да унищожи всички свои ядрени инсталации и запаси, вероятно принуден от собственото си неумение да се превърне в голяма сила, от глада сред населението и от загубата на подкрепата на своя ментор Китай. По това време президентът на Южна Корея Ру Мур-Юн прави посещение при колегата си на север, когато отново се появява шанс за обединението на Корея след 40 години на недружелюбно разделение. По-късно през същата година обаче президентските избори в Южна Корея са спечелени от един крайнодесен бизнесмен – Ли Мьон-Бак, който далеч не проявява такава сърдечност към Севера и никак не е склонен да свали граничните огради, тъй като сприятеляването със Северна Корея ще донесе на Юга проблеми, каквито Западна Германия преживя след падането на стената между Изтока и Запада.
Северна Корея преживява военните проблеми, но не и икономическата криза. Страната е много повече повлияна от изолацията си и външните намеси.
Из „Световната политика след 1945 г.”
Книгата може да поръчате тук!