Ето писмото, с което Ивана впечатли Всемирния пощенски съюз

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7096854 www.24chasa.bg
Снимка: pixabay

Преди дни Ивана Пожарска от София получи поощрителна награда от 47-oто издание на международния епистоларен конкурс за млади хора на Всемирния пощенски съюз.

Темата на конкурса бе "Представете си, че сте писмо, пътуващо във времето. Каквопослание искате да предадете на своите читатели?". Ивана е победителка в националния етап на конкурса. 

Публикуваме писмото, с което Ивана впечатли Всемирния пощенски съюз. То ни беше предоставено от "Български пощи"  с разрешението на нейните родители:

Получател: Всеки, който има мечта

Aдрес: Навсякъде по света

Здравейте всички,

Искам да ви разкажа своята история, която ще ви промени. Към добро. Обещавам ви.

Светът е огромен. Вече 9 години пътувам из него без да знам какво пише върху мен. Това е потискащо чувство, което ме кара да искам да се свия от яд. Лошото е, че не мога. Аз съм просто едно писмо.

Точно преди 8 години и 364 дни, бях пуснато по пощата от млад мъж. Той наистина беше красив. Имаше огромни, сини очи, които светеха като диаманти. Когато написа нещо на бялото ми хартиено тяло, се превърна в мой създател. Аз го обикнах, но оттогава не съм го виждало. Бях пуснато по пощата и имах лошия късмет да попадна в самолет, който катастрофира.

Аз и много други писма се разпиляхме във въздуха. Едни замръзнаха в небето, други паднаха в океана, трети се озоваха на далечни места... Аз се оказах далече на изток. Вятърът ме довя до една улица, която гъмжеше от хора. Бях настъпвано многократно, цветът ми от бял, стана мръсно черен.

Започнах да предусещам края си, в който щях да свърша на малки парченца размекната хартия, оваляни в кал.

И нямаше да изпълня предназначението си. Бях напълно загубило надежда, когато едно момче ме вдигна. Издуха ме и мина с ръка по тялото ми, като по този начин успя да премахне част от налепилата се мръсотия. След това ме прочете и се усмихна. Пъхна ме в джоба си и с всичка сила се затича нанякъде. Нахлу в къщата си, която приличаше на хралупа, а не на човешко жилище.

Кокошки влизаха и излизаха свободно. Едно прасе риеше под леглото. Момчето мина зад къщата, разрови струпаните там дъски и измъкна колело. Беше криво и издраскано, но момчето го погледна с радост и се метна върху му. Стоях в джоба, и всеки ден ставах част от живота на момчето.

Казваше се Минджун и мечтаеше да научи хората да карат колело. И успя. Все повече хора се заразяваха от радостта му и започваха да използват велосипеди. Постепенно те напълно изоставиха пушещите и боботещи мотоциклети и коли и целият квартал стана по-чист и зелен. И всичко благодарение на Минджун и искрената му радост от карането на едно старо колело.

В един ветровит ден обаче, бризът ме измъкна от джоба на момчето и ме понесе. Опитвах да се прибера обратно, но вятърът имаше друго наум. Така се срещнах с Ана. Попаднах на един товарен кораб, пътуващ на запад. Там вятърът отново ме понесе, а когато утихна, се оказах на прага на една къща, в малко градче. От нея излезе момиче, което щом ме видя, ме прочете толкова бързо, сякаш ме очакваше. След това изтича отново вътре и минута по-късно се върна с балон, пълен с хелий. Имаше ярък, червен цвят и формата на сърце. Написа нещо върху него и извика силно„Обичам те!“. После пусна балона. Той полетя нагоре и нагоре, докато не се скри от погледа ми, навлизайки в небесното царство.

Когато баща ѝ се прибра от работа, Ана му каза, че го обича.

- Мама също те обича, тате – добави тя. – Тя сама ми го каза.

- Знаеш, че мама я няма – рече бащата и погледът му потъмня.

- Не е така, тате. Душата ѝ все още се намира сред нас. Тя успява да открие начини да ни се

покаже. Отвори сърцето си и ще я видиш!

При Ана стоях дълго време, затворено в шкаф между страниците на Библията.

Понякога чувах как детето говори на мъртвата си майка, как отговаря на зададените от нея въпроси, които обаче не можах да разчленя в безмълвната тишина. Един ден бащата на Ана разтвори Библията, в която се намирах. Разлисти страниците и ме видя. Когато ме прочете се усмихна, погледна нагоре, а очите му потънаха във влага. Още същият ден, той смени плика, който беше мой дом от толкова много години, старателно преписа адреса отпред и ме пусна в близката пощенска кутия. И аз отново тръгнах на път.

С цялото си хартиено сърце желаех да разбера при кого трябва да стигна и какво пише върху ми. Вече знаех, че лицата на хората се променят, след като ме прочетат, но не разбирах защо.

И ето ме сега, лежа в кутията за писма пред нечий дом и чакам да дойде краят на

пътуването. Чакам да изпълня своето предназначение. През пролуките на кутията мога да виждам старата къща. От нея излиза млада жена. Ръката ѝ е топла и нежна. Дълго се взира в адреса на подателя, и въпреки че се задъхва от вълнение, сякаш отлага момента да ме прочете. А аз изгарям от нетърпение. Тя ме повдига бавно и започва да чете на глас, съвсем тихо:

Скъпа моя, обичам те! Не знам дали някога отново ще те видя, ти си толкова далече, а войната не пуска лесно пленените от нея човешки души. Но аз винаги ще съм част от теб. Не успяхме да изживеем живота си заедно, така както мечтаехме, но ако ти продължаваш да следваш мечтите си, аз ще съм до теб, дори и никога да не се върна.

Следването на мечтите е нещото, което ще те направи неповторима в този огромен свят, с толкова много хора в него. А аз ще мога да усетя мириса на твоите мечти и ще те намеря по него. Така ще сме заедно завинаги и аз също ще бъда сбъднат. Бъди себе си и не спирай да бъдеш!

Още веднъж, обичам те мила моя!

Жената се разплаква и през сълзи прошепва:

- Как искам да видя сините ти очи още веднъж! И аз те обичам. И толкова ми липсваш!

Благодаря ти за думите, с които ще сложа край на безпътицата. Та аз имам толкова много наши мечти за сбъдване! – мълви тя задъхвайки се и ме целува. А аз се разтапям в ръцете ѝ от горещите ѝ сълзи и от щастието да се позная.

Аз съм само едно кратко писмо, пътувало дълго, но имам силата да променям съдби. Към добро! А това е сила, с която не всеки може да се похвали.

Подател: Едно кратко писмо

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Съдът не трябва да променя закони, а да ги прилага

    На съдебната власт не ѝ е работа да променя законите, работата ѝ е да ги прилага. А законодателната дейност е работа на парламента. Но ето, че Върховният касационен съд на практика заличи гражданската конфискация, предвидена в Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество. (Виж 4-а и 5-а стр.
  • Европа мисли до 2021 г. за блокчейн вот

    Има срив в доверието към гласуването на избори по нови технологии ДОКАТО у нас дебатирахме как да гласуваме, по света големият ентусиазъм за електронното гласуване от 2015-а изчезна. Факт е, че в момента в Европа машинно гласуване няма, а дистанционно електронно гласуване има на две места - в Република Естония и в Конфедерация Швейцария за три