Искали да присаждат органи от осъдени на смърт, Живков обаче не подписал

https://www.24chasa.bg/novini/article/7188290 www.24chasa.bg
Ангел Топкаров е за смъртното наказание. СНИМКА: Ваньо Стоилов

 Бившият началник на затворите в Пазарджик и София Ангел Топкаров организирал десетки екзекуции

“През 1983 г. ме направиха от директор на затвора в Пазарджик директор на Централния софийски затвор. По онова време в България имаше смъртно наказание, което се изпълняваше чрез разстрел. До 1950 г. бесели осъдените.”

Това каза пред “24 часа” бившият директор на затворите в Пазарджик и София Ангел Топкаров. На 19 декември той ще навърши 90 г.

“Някъде в средата на осемдесетте години на миналия век или малко по-рано решиха, че могат да вземат за присаждане органите на екзекутираните. Най-често това бяха млади и здрави хора, които трябваше да гният в земята, и авторите на идеята смятаха, че с техните органи - сърца, бъбреци, може да бъде продължен животът на други. За целта бе взето решение смъртните присъди да се изпълняват само в Централния софийски затвор - в специално пригодено помещение, входът му се виждаше откъм следственото отделение.

В затвора бе

оборудвана и

лаборатория за

вземане на органите

от пресните трупове

С това се бяха ангажирали и професори. И когато уж всичко беше готово, бяха подготвили и постановление по въпроса, Тодор Живков като председател на Държавния съвет отказа да подпише документа и това намерение отпадна. Не зная защо отказа, май го сметнал за нехуманно. Имахме затворническа линейка и остана практиката след разстрела да карат с нея тялото направо в крематориума”, разказва Топкаров.

Като затворнически шеф между 1965 и 1986 г. по силата на служебните си задължения той е присъствал на десетки екзекуции. “Не мога да кажа точно на колко изпълнения на смъртни присъди съм бил, но мога да ви уверя, че със смъртта не се свиква, и сега настръхвам при мисълта за нея”, категоричен е той.

На младини той бил учител, после го издигнали за директор на едно от най-големите и най-добри училища в Пазарджик - “Георги Бенковски”.

“В края на учебната 1964/1965 г. отчетохме, че при нас няма ученици, които да повтарят, всичките ни 834 възпитаници минаха в по-горен клас. Пълните ни отличници бяха 183. Добре, но през септември ме извикаха при първия секретар на ОК на БКП Спас Господов, който ме информира, че Бюрото на комитета решило да ме направят директор на затвора. Трябвал им добър педагог, който да работи с лишените от свобода за тяхното превъзпитание и да въвежда зад решетките новите методи на работа. Опитах се да възразя, че аз дори не зная откъде се отключва и заключва вратата на затвора, но Господов ми каза: “Аз съм завършил индустриална химия, да не мислиш, че съм учил за първи секретар”, казва Топкаров. Тогава той бил на 36 години.

Никой не му казал, че едно от задълженията на директора на затвора е да организира и да присъства на екзекуциите. Разбрал сам това, когато още в първите месеци на службата му в затвора пристигнал запечатан и адресиран до него плик с четлив надпис в горния десен ъгъл: “Лично, строго секретно”. Дори куриерът го помолил да се подпише на някакъв лист, където да отбележи датата и часа на получаването на писмото.

В загадъчния плик открил две сгънати много внимателно писма. Първото известявало, че присъдата на И. Б. от с. Бяла река, Пловдивско, е потвърдена и смъртното наказание следва да бъде приведено в изпълнение. Другото писмо, от отдел “Затвори” в Министерството на правосъдието, било с почти същото съдържание, но с добавката, че за стореното по тази задача следва да ги уведоми писмено. Топкаров се видял в небрано лозе, още повече че в наследените от него архиви на затвора не намерил нищо конкретно освен един списък на починали и екзекутирани през годините затворници. Трябвало да се учи в движение...

Помогнал му един от най-опитните служители на затвора - старши надзирателят Петър Москов, който явно имал опит в тази работа. Постепенно Топкаров навлязал в "тънкостите" на тази част от директорските си задължения.

“Преди да наредят екзекуциите да се извършват само в София, те ставаха по места в отделните затвори, където имаше осъдени на смърт. Първо, трябваше да има присъда, потвърдена от Президиума на Народното събрание, а след 1971 г. - от Държавния съвет на НРБ. Трябваше да се осигури прокурор от окръжната прокуратура, който ръководеше процедурата в самия ѝ край. Нужен беше още лекар от окръжната болница, който да установи смъртта на осъдения. Задължително за датата, часа и мястото на изпълнението трябваше да бъде уведомен и началникът на Окръжното управление на МВР, който в качеството на комендант на града трябваше да бъде информиран какво се случва на неговата територия.

Освен да присъства лично, директорът на затвора трябваше да направи и план за изпълнението на смъртната присъда. В Пазарджик това ставаше на градските гробища винаги през нощта. Там затворът имаше свой парцел, в който погребваха разстреляните, на гроба им нямаше нито кръст, нито някакъв друг знак. Но преди това следваше да подбера екип от служители на затвора за екзекуцията. Една група трябваше да изкопае предварително гроба, друга - да отцепи района на гробището. Трета трябваше да придружи осъдения до мястото и по време на изпълнението. И не на последно място, решавахме кой да изпълни най-трудната задача - самия разстрел. Това ставаше с пистолет, с изстрел в тила на осъдения, който преди това

трябваше да

коленичи пред

изкопания ров.

Стреляха надзиратели

Обикновено ги събирах, прочитах пред тях присъдата, за да им припомня за какво е възмездието над осъдения, и питах дали има доброволци. Най-често имаше, но се е случвало всички да откажат и трябваше да посочвам хора от личния състав. Зад този, който стреля, трябваше да има и негов дубльор със зареден пистолет, защото всичко може да се случи в оня момент”, разказва Топкаров.

“Изпълнителите на присъдите също са хора, те не бяха професионални палачи. Много от тях приемаха трудно това си задължение - мнозина се пропиха, други се разведоха, имаше и такива, които не понесоха тежките гледки и се разболяха, починаха млади. Дали можеха да откажат - да, но рискуваха да загубят работата си”, не крие бившият директор. За някои от по-известните осъдени на смърт и екзекутирани по негово време той разказва подробно в книгата си “Записки на началника на затвора”, издадена през 2013 година.

А през 1965 г., за първата екзекуция, която се наложило да организира, Топкаров използвал малка хитрост. Не казал веднага на осъдения какво го чака. В деловодството му изготвили фалшива призовка - уж го викат във Върховния съд в София във връзка с молбата му за помилване. Постъпили с него така, както с всеки затворник, изпращан в друг затвор или на съд - първо го настанили в приемното отделение до портала, за да чака конвоиращата кола. И докато чакали, директорът на затвора

наредил да му

свалят белезниците и

го почерпил с топъл

хляб и чубрица,

взет от затворническата фурна. Ял с него...

“Човек винаги храни надежда за живот до последно. Осъденият И. Б., като разбра, че е докаран на гробищата, а не в София, припадна. Двама от старшините го хванаха под мишниците и го доведоха при нас. Оттук нататък ръководството по изпълнението на присъдата се поема от прокурора. Той го запита:

- Как се казваш?

- И. Б. - отговори затворникът.

Прокурорът отвори папката с присъдата и видя, че името му съответства с името, фигуриращо в присъдата.

- Гражданино И. Б., молбата ви до Президиума на Народното събрание за помилване е оставена без уважение. Смъртната ви присъда следва да бъде изпълнена. Заради това сме ви довели тук. Имате последната дума!

Той нищо не каза. Прокурорът разпореди:

- Отведете го и изпълнете присъдата!

Групата го отведе до изкопания гроб. Накараха го да коленичи. Чух пистолетния изстрел и как нещо тежко се строполи в гроба. Обърнах се кръгом и с прокурора отидохме до колата. След малко

при нас дойде

лекарят и каза:

Той е мъртъв!

Не исках да виждам нито окървавения труп, нито как го заравят, а бях длъжен да сторя това. До мен стоеше полковникът от МВР:

- Пропуснахте да му направите преди разстрела обиск, да му изземете личните вещи...

- Но това е направено в затвора!

- Две неща трябва да правите задължително! Да му дадете възможност да каже последната си дума и да му направите обиск. Защото след това неговите близки ще потърсят ценностите му и ще имате големи неприятности.

Прибрах се вкъщи към 1 часа през нощта. Отворих тихо барчето, извадих бутилката с коняк, сипах си пълна водна чаша и я изпих на екс”, свидетелства Ангел Топкаров. Дълго се чудел как да обясни на жена си защо е закъснял толкова през онази вечер, после смотолевил нещо, че бил с приятели.

“Стресът за осъдените беше много голям”, помни Топкаров. При последната им дума някои припадали, други молели за милост, трети приемали всичко с тъпо безразличие. Един от обречените - Любомир Димитров, на рутинния въпрос на прокурора как се казва отговорил: “Шевкет Мюмюнов от Кърджали”. Когато имената не съвпадат, процедурата налагала разпознаване. Екзекуцията се прекратява, осъденият се връща в затвора, където срещу протокол и подпис трима души, които го познават, да потвърдят, че тъкмо той е осъденият и че няма да бъде убито друго лице. “Така

си спечелих още

2-3 часа живот”,

обяснил "играта си" преди фаталния изстрел.Димитров.

Друга застраховка , за да не стане грешка, била, че осъдените били представяни не с 3 имена, както е обикновено, а с 4 - към собственото, бащиното и фамилното име прибавяли и името на прадядо му. Държали ги по сами в килиите.“В Пазарджик даже им позволявахме да работят - в килията си шиеха обувки. В началото, и не само смъртните, затворниците нямаха възглавници и чаршафи, а само по 2 одеяла. Постепенно това се промени, и затворниците са хора", припомня си още някогашният директор. Виж, в наказателната килия нямало и одеяла. 

“Процедурата при изпълнение на смъртното наказание при жените беше по-сложна. Съгласно закона те трябваше да бъдат прегледани от 3-ма лекари - специалисти гинеколози, и ако се установи, че жената е бременна, смъртното наказание се отменяше.

Всички жени,

осъдени на смърт,

се държаха много

по-достойно

от мъжете. Нито една не е припадала, не е молила за милост. Нито една не се е разкайвала и не е съжалявала за извършеното от нея. Това тяхно поведение ме учудваше и го отдавах на обстоятелството, че те бяха убедени, че смъртното наказание не се изпълнява и провеждаме този цирк с цел да ги уплашим”, разказва Топкаров.

Всички ценности и личният багаж на екзекутираните се опаковали в колетна пратка и се изпращали лично на кмета по местоживеене с обратна разписка. Той от своя страна предавал колета на близките срещу подпис и изпращал разписката обратно в затвора. Тази процедура целяла да няма злоупотреби с ценностите на разстреляните. Кметовете издавали и смъртните актове на осъдените.

Разбира се, ставали и гафове. След екзекуцията на Ферад Ахмедов баща му пратил писмо в затвора, че в изпратените вещи на убития липсва ръчен часовник “Омега”, скъп семеен спомен, и моли да му го върнат. Топкаров се усъмнил, че може някои от участниците в разстрела да се е изкушил да го открадне, още повече че часовникът фигурирал дори с фабричния си номер в описа на вещите на смъртника. Тъй като никой не признал да е крадец, се наложило да ексхумират трупа на убития, а часовникът се оказал на ръката му - просто забравили да го обискират преди разстрела. "Падна голям товар от плещите ми. Почистихме часовника и го изпратихме на баща му с едно наивно обяснение, че сме пропуснали да го сложим в багажа му", пише за този случай в книгата си Топкаров.

“Прокуратурата беше длъжна да уведомява близките на затворника, че смъртното му наказание е изпълнено. Но от страх за отмъщение ги изпращаха при нас за обяснение”, твърди още Ангел Топкаров. При един от тези случаи окръжният прокурор на Кърджали дори дал на близките бележка за свиждане със затворник, на чийто разстрел е присъствал лично. Редът бил такъв - за свиждане с осъден на смърт трябвало първо разрешение от прокурора, което трябвало да одобри и директорът на затвора.

Друг път почти година след разстрела му при директора дошли родителите на инж. Димо Константинов от София. Той бил длъжен да ги приеме не от служебна, а от човешка гледна точка. Още с влизането си майката попитала къде е синът ѝ, защо повече от година няма писмо от него. Когато Топкаров извадил затворническото му досие, в което пишело на коя дата и в колко часа мъжът е разстрелян, тя припаднала. Наложило се на затворническият лекар да я свестява. След това попитала къде са тогава личните вещи на сина ѝ. В затвора той имал златен пръстен, златен часовник и голяма златно колие. Когато от досието извадили и обратната разписка от кмета с получените вещи на убития и подписа на баща му в разписката, родителят признал, че бил получил всичко, но нарочно не казал на жена си истината, защото тя била болна и нямало да понесе загубата.

“Директорът на затвора не осъжда на смърт. Имаше справедливи присъди. В моята практика

бяха екзекутирани

хора, които бяха

брутални убийци,

а аз ненавиждам убийците. Например изпълниха смъртната присъда на Цветан Братанов от Хасково, осъден през 1982 г. за това, че пиян предизвикал автомобилна катастрофа с 6-ма убити и нанесени средни телесни повреди на още 2 лица, което си било истинско предумишлено убийство. Или на Пламен Пенчев от Горна Оряховица, който с колет бомба на 6 април 1984 г. взривил пощата в родния си град, при взрива загиват 3-ма души.

Но имаше и присъди, с които вътрешно не бях съгласен, макар директорът на затвора там да няма думата. Вярвам, че всяко идиотско деяние има своето филисофско оправдание, но все пак при две екзекуции на млади момчета отказах да присъствам и изпратих заместниците си. Осъдените на смърт бяха наборни войници, които след тормоз в казармата не издържали и бяха застреляли другарите си.

На 19 декември 1967 г., на моя рожден ден, редник Ангел Григоров Костадинов от поделението в град Марица застреля с автомат 6-има души от караула на погребите на Голямата звезда и рани други 6-има. Осъдиха го на смърт. Когато го доведоха в затвора в Пазарджик, това беше първата ми среща с масов убиец. Той съжаляваше, че убил не само тези, които го тормозели като новобранец, но и по-младите си другари, за да не го предадат. Симпатизирах му, защото като млад войник и мен много са ме тормозили. Всъщност, когато по принцип в затвора дойде осъден на смърт, пред нас стои човек. Ние, поне в началото, не знаем какво е извършил той и често му сипатизираме. На самите нас той не е направил нищо лошо, нали?

В артилерийското поделение в Суходол влязох по-възрастен, не с набора си. Тогава имаше правителствено постановление, според което младежите, работили 5 години като учители в Родопите, се освобождават от задължителната военна служба. Добре, но след 3 години това постановление бе отменено и аз трябваше да вляза в казармата. Дори тогава написах писмо на министър-председателя Вълко Червенков, в което с младижката си наивност то попитах "как едно народно правителство може да лъже". Отговори ми лично: "Другарю Топкаров, погледнете международната обстановка и ще оправдаете народната правителство. Ваш Червенков". Това писмо пазих дълго време...

В казармата имах един стар войник от Житница, Пловдивско - Иван Петров Селимов, който ме спукваше от гонка. И на мен ми е идвало да го застрелям, затова някак разбирах постъпката на момчето, което още не беше навършило 20 години. И сега мисля, че тогава не е трябвало да го осъждат на смърт, а да го лекуват. Когато бе отхвърлена молбата му за помилване, изпратих заместника си за екзекуцията. Този бе и един от редките случаи, когато сред надзирателите нямаше желаещи да изпълнят присъдата и трябваше аз да посоча изпълнителя...

Същото се случи и при разстрела на редник Христо Панайотов Христов, който пак заради тормоз в армията 2 години по-късно, през 1969 г., уби 3 наборни войници на застава край село Щит на южната граница. Помня, че когато разговарях с него за първи път, той все още беше с военната си униформа. Гледаше ме миловидно. Това не бяха очите на убиец, а на невинно дете", изповяда Топкаров.

В книгата си “Записки на началника на затвора” той не подминава още един драстичен случай. “Всяко изпълнение на смъртно наказание ми е било много болезнено и неприятно”, пише той, “но най-голямо отвращение изпитах при изпълнението на смъртната присъда на Димитър Владимиров Милев от Сливен”. Той бил докаран в затвора в София през лятото на 1983 г. с потвърдена от Върховния съд смъртна присъда, чакал само потвърждение от Държавния съвет. Осъденият бил старец на около 80 години, съсухрен и грохнал, едва се държал на краката си. В затворническата болница установили, че има злакочествен тумор с метастази по целия организъм, изпадал често в кома. Докторите му давали не повече от месец-два живот.

Но в това време получили и потвърждение на смъртната му присъда. Директорът Топкаров си мислел, че изпълнението ѝ все пак може да се отложи, докато човекът почине от собствената си смърт, нали вече бил на смъртния си одър. Така щели да спестят много страдания както на осъдения, така и на служителите, които трябвало да изпълнят присъдата. Но от Главна прокуратура не мислели така, настояли за екзекуция. Обвинили директора, че нещо се церемони с убийците - болният бил осъден за убийство. "Тогава разпоредих на заместниците си да организират изпълнението на присъдата. След това ми докладваха, че са занесли на носилка Димитър до мястото на изпълнението. Той така и не разбрал, че ще го разстрелят. Това обстоятелство страшно много разстрои и мен, и служителите на затвора", свидетелства бившият директор.

С днешна дата Ангел Топкаров отговаря така на въпроса трябва ли, според него, в България да има смъртна присъда: "Аз приех в началото отменянето на смъртната присъда и като спасение за тези, които трябва да я изпълняват. Защото по десетина човека участват във всяка екзекуция, а те нямат никаква вина, че се е стигнало дотам. Но сега, след последните тежки криминални случаи у нас, се убедих, че трябва да има смъртна присъда. Не може за щяло и нещяло примерно да утрепеш 3 души и да те осъдят на доживотен затвор, макар и без право на замяна. Защото кому си нужен в един такъв момент, само се утежняват животът в затворите и животът на държавата".

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Варненският адвокат Светослав Бързанов е обвинен като тартор на сводническата банда, в която за участник е сочен ММА боецът и герой от "ВИП брадър" Деян Топалски, научи "България Днес". След като столичен адвокат бе заключен за втори път като бос на оръжейна банда, сега колегата му варненски юрист ще отговаря за склоняване към проституция.

Данъчните органи в Испания ще внесат иск срещу Шакира за три престъпления. Половинката на защитника на "Барселона" Жерар Пике ще се изправи пред наказателно производство за измами. Разследванията, започнали в началото на годината, установили, че певицата е скрила 14,5 млн. евро между 2012 и 2014 г. Това са данъци върху доходите й,

"Златното момиче" Невяна Владинова покори още един връх. Този път не на килима за художествена гимнастика. Красавицата се качи на най-високата сграда в света - "Бурж Халифа" в Дубай. Небостъргачът със своята обща височина от 828 метра е най-високата конструкция, строена някога. Строителството му започва на 21 септември 2004 година,