Стефка Сапунджиева от 9 г. всеки ден говори с жената, която живее с черния дроб на сина й

- Признава, че щом остане сама,

говори на Сашо, който даде

живот на четирима

- Отдавна призовава да се

разкрие тайната на донорството

“Всеки, който загуби близък и най-вече дете, изпитва огромна болка, независимо при какви обстоятелства и как се е случило. Във времето се научаваш да живееш с тая болка. С годините не става по-леко, но при нас помогна това, че станахме донори. Така и на самото погребение беше по-леко, защото

знаехме, че част

от Александър

някъде е жива”,

разказва Стефка Сапунджиева от Търново.

Стефка, съпругът ѝ Иван и по-големият им син Светослав влязоха в Клуба на Достойните българи за 20д0 г. заради силата да дарят шанс за живот на четирима тежко болни с органите на внезапно изпадналия в мозъчна смърт Александър.

25-годишният служител в куриерска фирма получава мозъчен кръвоизлив на 28 декември 2009 г. по време на нощна смяна. Въпреки усилията на лекарите в областната болница във Велико Търново няколко часа по-късно младежът получава и втори кръвоизлив. На 31 декември по обед комисия констатира мозъчната смърт. На родителите е предложена възможността синът им да стане донор и те се съгласяват.

“При нас стана много лесно вземането на това решение, защото аз знаех какво мисли Александър по въпроса за донорството. Даже се смеехме с него, че трябва да запишем някъде, а той ми казваше: “А на теб кой ще ти вземе органите, тук те боли, там те боли”, връща се назад Стефка.

Вечерта донорът е откаран в София в Университетската болница “Св. Екатерина”, за да бъдат извършени трансплантациите.

“Това е кошмарът, разбираш ли, точно на 31 декември! Аз години наред бягах на село за Нова година. Да не съм вкъщи, защото не мога да го преживея. В онази новогодишна нощ чакахме лекарят да се обади, че са пристигнали, че всичко е добре и че започват трансплантациите. Сега вече започвам да се връщам на себе си”, казва майката.

Дни след като са погребали сина си, с тях се свързва българка от САЩ. Леля е на Антонина от Пловдив -

момичето, което

получава сърцето

на Александър

Жената търсила в интернет хора от Търново и информация за донора на племенницата си. Попаднала на колежка на Александър. “С нея поддържахме контакт, обаче точно когато бяха 40 дни от смъртта на Сашо, сърцето спряло. Няколко дни преди това имаше снимката на момичето във вестниците. Брат ми беше дошъл и казва: “Виж какво хубаво момиче”, а аз се разплаках. Нещо ми подсказваше, че сърцето му няма да издържи. И като се връщаме от гробищата, лелята се обади да ни съобщи”, спомня си майката на Александър.

Връзката им прекъсва. Една година Стефка се надява, че по някакъв начин някой от другите реципиенти ще се обади. “С това живеех и ме крепеше. Като отидем на гробищата, все търсех знак някой да не би да е ходил”, разказва жената.

Докато един ден вижда в тв репортаж жената, която живее с черния дроб на сина ѝ. Моли за телефона ѝ екипа на предаването. Чуват се на Ивановден. “Казах: Обажда се майката на вашия донор.” Отсреща мълчание. Допълних:

Не се

притеснявай,

нищо не искам,

само да знам,

че си добре”,

продължава разказа си Стефка.

Ивка Ганчева е с тежка цироза и е третата подходяща за трансплантация на черен дроб тогава. “Разказваше ми, че преди нея точно на Нова година се обадили на някакъв млад мъж от Варна, но той отказал да тръгне. Бил решил да си изкара Новата година. На втори се обадили и той отказал. Звъннали на Ивка и тя веднага отвърнала: “Тръгвам”. Неин е бил късметът", усмихва се Стефка.

Оказва се, че майката и столичанката, която вече 9 години живее с органа на починалия ѝ син, имат много общо. “Тя е родена на моята дата - 10 септември, нейният баща е Александър и спасителят ѝ е Александър”, изброява съвпаденията Стефка. “Звъни ми веднъж и пита: “Сашко обичаше ли кисело мляко, банани, месо?”. Отговорих ѝ: “Много обичаше, вкъщи не оставахме без такива продукти”. Каза ми, че тъкмо ходила да си купува мляко и банани, които преди това не близвала. После четох една статия, че органите имали памет”, допълва тя.

Първата им среща е във Велико Търново - на 10 септември, заедно празнуват рождените си дни.

“Намерихме се чрез предаването на Росен Петров на първата година, след като ме трансплантираха. Запознах се лично първо със сестра ѝ в болница в София. Заедно пътувахме до Велико Търново.

Обещахме си,

още щом се

видяхме, да

не плачем

Вечерта изкарахме в непрекъснати разговори, опознахме се. И двете сме такива, че винаги като се чуем, има за какво да си говорим. Ако един ден не сме разговаряли, на следващия се търсим. Догодина стават 10 години от трансплантацията. Когато аз съм добре, и Стефка е добре, когато съм зле, и тя се чувства така”, разказа пред “24 часа” Ивка Ганчева.

Точно на 28 декември, датата, когато Александър за последно тръгва на работа, Ивка е приета във ВМА с пневмония.

“Беше кошмарен

ден. Казах си:

“Край! Загубих я

Преживях нещо страшно”, споделя Стефка. За щастие, болестта е вече зад гърба на Ивка. “Обадих ѝ се на 1 януари да ѝ честитя втория рожден ден. Правя го всяка година. Може преди това да съм плакала, но с усмивка ѝ звъня. Радвам се за нея, понеже тя живее чрез Сашо”, допълва майката.

Така и не успява да научи кои са пациентите, получили бъбреците на починалия ѝ син. “Исках да разбера, не за да искам нещо, а да знам, че са живи. Какво да искаш от такъв човек, ти си дал част от детето си? Но много ме измъчваше да разбера, че реципиентите са живи. Казвах си: “Да не би пък всичко да е било напразно?”. Това ме ужасяваше. Като открих Ивка, по-нататък се отказах, защото никъде не дават информация”, разказва жената.

Тя многократно през годините апелира да се разкрие тайната на донорството. На церемонията “Достойните българи” пък призова публично семействата, които усетят, че губят борбата за живот на свой близък, да направят така, че някой друг да продължи да живее.

“Това е за донорството. Аз съм за! Това беше упованието ни”, категорична е и днес Стефка Сапунджиева.

Въпреки своите 67 години тя продължава да работи. За нея това е вид терапия. Не крие, че щом остане сама, говори на Сашо. Кътът със снимките му е срещу леглото ѝ, а над тях е окачена грамотата от “Достойните българи”.

Мъжът ѝ Иван се е оттеглил на село. Какво да прави по цял ден между четири стени, обяснява Стефка. Светослав живее отделно с приятелката си, но работи наблизо до дома на родителите и често се отбива, защото винаги го чака топъл обяд.

 

Автор на статията

Дима Максимова Дима Максимова


Споделете статията

Четете още