Грабежът по време на прехода заложен през 1990 г.: БСП вкара СДС в два капана

https://www.24chasa.bg/novini/article/7857173 www.24chasa.bg
Национална кръгла маса. Разпознават се лицата на Желю Желев, Петко Симеонов, отец Христофор Събев, д-р Петър Дертлиев, Петър Берон и Константин Тренчев.

Защо у нас промяната не стана

като в другите бивши соцстрани,

как се стигна до “входа и изхода”,

банките, РМД-тата...

След Втората световна война в Европа няма въобще “преходи към демокрация”. Те просто са два различни типа.

Първият е от тоталитаризъм и се осъществява в Германия и, макар и с ред уговорки, в Италия. Изцяло под диктата на външни фактори (победителите във войната) и според тяхната воля. И в условията на практически лишените от национален суверенитет победени държави. И с почти разрушени национални стопанства.

Следващата вълна на преходите настъпи в средата на 70-те години, когато по този път поеха и Португалия, Испания и Гърция. Но тези преходи вече бяха от втория тип – към демокрация, но от лични (а в Гърция – от военен) режими от авторитарен характер.

Към същия този тип принадлежат и преходите в страните от Централна и Източна Европа от края на 80-те години на миналия век. Просто защото след смъртта на Сталин (1953) и особено след ХХ конгрес на КПСС (1956 г.) СССР прекрати отитите си за налагане върху тях на левия тоталитаризъм от болшевишки тип и те се върнаха към “автохтонните” си по-меки не-демокрации.

И започнаха да изграждат “националните” си социализми. Трябваше да спазват само едно условие -

да не напускат

съветската

сфера на влияние

и да признават ръководната роля на СССР и КПСС. Така, както го изискваше прословутата доктрина “Брежнев”.

Много е важно, когато тръгнеш нанякъде, точно и вярно да определиш не само пътя, който ще следваш, но и изходния си пункт. Или, иначе казано, при преходите от тоталитаризъм към демокрация новата политическа и стопанска система се гради върху развалините на старата. 

При тези от авторитаризъм стремежът е да се съхрани всичко добро от старото и към него да се надбави (надгради) още по-доброто от новото.

За да стане това обаче,

много е важно

демократичната

опозиция да

спечели

първите

свободни избори Просто защото тя е и морално задължена да съчетае политическите и икономическите реформи, т.е. да осъществи т.нар. паралелен преход. Особено в страните от Централна и Източна Европа, където политическата не-демокрация беше съчетана с командно-административно управление на икономиката.

Както и стана в Полша, Чехия, Унгария и, макар и в по-малка степен, в Словакия и Румъния. И както, уви, не се получи у нас.

В лицето най-вече на СДС прохождащата българска опозиция проведе през 1990 г. една изключително несръчна предизборна кампания, в която имаше много малко “за” и много повече “против”. Тя пращаше БСП (по онова време с близо 900 000 членове) в Сибир, нейните еколози боядисваха дърветата в синьо, икономистите ѝ плашеха с “шокова терапия” и т.н. Че накрая отказа да подпише и споразумението за ненасилие, предложено от тогавашния президент Петър Младенов. 

На свой ред бившите комунисти, вече “чисто нови” социалисти, сръчно се възползваха от всички тези опозиционни гафове. Нещо повече, успяха да вкарат СДС и поне в две яки клопки.

Първата беше с договорката за смесена избирателна система. Транзитологията сочи, че “новите лица” имат шанс да спечелят само в пропорционални избори. И обратно, при мажоритарни избори електоратът инстинктивно посяга към бюлетината с вече познати му физиономии. Както и стана, с малки изключения.

Втората, още по-яка клопка, беше с идеята за Велико народно събрание.

Тя се роди в 40-а аудитория на Софийския университет. Но на дискусиите, организирани от преподаватели историци, присъстваха и юристи, между които и техните тогавашни партиен и комсомолски секретар. Та те я прегърнаха, отнесоха на “Раковски” 134 и станаха с нея едни от знаменосците на СДС.

А вече беше почти ясно, че опозицията ще загуби изборите. И че следователно новата конституция ще бъде “комунистическа”. Както и стана.

Да, вярно, в нея има и куп хубави неща, облечени в красиви фрази. Има обаче и поне две неща, които де факто спряха реалните процеси на демократизация и на България. Първото беше 

тоталното

“разкачване” на

съдебната власт

от другите две - законодателната и изпълнителната. Второто - практическата невъзможност за сериозна промяна на основния закон от 1991 г. 

Преведено на прост език, това ще рече, от една страна, че дали си крадец, мошеник, престъпник и т.н., зависи само и единствено от това доколко си близък със (или щедър към) съдебната система. И, от друга страна, че това изобщо не може да се промени, ако не се промени и основният закон.

А той си остава непроменяем без ново Велико събрание. А то пък си остава несвикваемо дори и в най-далечното обозримо бъдеще.

Ами, след като си осигуриха спокойни старини,

Луканов и

компания решиха

да поотстъпят за

малко властта

и на СДС -

все пак демокрацията означава и редуване на управляващите. Но го сториха с ясното съзнание за неизбежния му управленски провал. 

И той не закъсня. Ако и досега ядем вносни пластмасови домати и въобще всякаква друга пластмаса, заслугата е изцяло на “първия СДС”. Но колкото и да е странно, неговите “ликвидационни съвети” в селското спопанство са по-малката беда.

По-голямата е, че правителството на СДС противопостави приватизацията на реституцията, докато във всички останали страни в преход втората беше част от първата. У нас обаче се оказа, че двата процеса бяха насилствено разкачени и така между приватизатори и реститути връзката беше фатално прекъсната.

В резултат, когато дойде правителството на проф. Беров, и двете групи започнаха да се надпреварват не как да възродят промишлеността, а как

чрез системата

“на входа

и на изхода”

коя от тях да окраде повече от нея. И последиците са повече от видни. И още повече печални за българската икономика.

При Виденов “бившите” си взеха и банките, които си бяха създали. А Костов им отговори с “работническо-мениджърската приватизация”, която протече под формата “раздай много на другарчетата си”. Е, едни се справиха, други фалираха, трети просто разпродадоха и се изметоха в чужбина. Но като цяло останахме не само без селско стопанство, но и без промишленост.

А пък ако някой все още се чуди защо през 2007 г. ни приеха в ЕС, да му обясня – евробюрократите окончателно се убедиха, че в България им се отваря 8-милионен безмитен пазар за техните стоки и услуги. И си го заеха.

По сходна логика и американците ни пуснаха в НАТО срещу обещанието, че ще им предоставим безплатни военни бази. Което и се случи...

Ами това е то България 30 години след 10 ноември 1989-а. А причините са много прости.

Първо, демокрацията се прави от демократи, а не от коалиция между бившите комунисти и новите опортюнисти. И второ, пазарната икономика се гради от почтени хора, а не от мошеници и търчи-лъжи “предприемачи”. Май в България и двете категории са кът.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Медали на деца футболисти раздаде актьорът Деян Донков. Той отличи малките играчи на изкуствено игрище в столицата. Компания на Донков правеха двамата му синове, които той беше взел за компания.

Халфът на "Левски" Мартин Райнов заяви, че е имало стопроцентов фаул срещу него при отменения гол на "Черно море" в двубоя за Купата на България. "Сините" победиха с 1:0 и се класираха за 1/4-финалите на надпреварата. Единственото попадение вкара именно Райнов в 23-ата минута. "Имаше стопроцентова фаул срещу мен - каза той

Футболистите на "Реал" (Мадрид) си спретнаха коледно тържество с цел сплотяване на колектива. Играчите се събраха без треньора Зинедин Зидан, като от основния състав отсъстваха единствено Карим Бензема и Тони Кроос. На купона дойде дори Гарет Бейл, който обикновено пропуска подобни събития. Футболистите си размениха шеговити подаръци