“Болят ме очите и съм самотен” – за 7 месеца само 35 дни в училище за шестокласниците

https://www.24chasa.bg/novini/article/9719020 www.24chasa.bg

Децата са демотивирани и апатични,

има риск за изпитите им догодина

- Каква музика слушаш? - пита фризьорката, докато подстригва момче със слушалки в ушите.

- А, никаква. В час съм.

На такъв диалог станала свидетел наскоро във фризьорски салон учителката по английски език Силвия Аспарухова от столичното 18-о училище “Уилям Гладстон”. Тя е класен ръководител на английска паралелка в 6-и клас.

Календарът ѝ показва, че от началото на учебната година шестокласниците са имали едва 35 присъствени дни, а миналата година бяха онлайн през целия втори срок. Шестокласниците, които

са около 60 000,

са най-ощетени

от ротацията

на различните випуски в училищата заради противоепидемичните мерки. Те са били в час най-малко от всички останали класове.

Тревогата на класната е, че догодина децата ще са в 7-и клас, когато им предстоят миниматурите. А и при балообразуването за кандидатстване ще влизат оценките от 5-и, 6-и и 7-и клас.

“Никога не сме си мислили, че може да ни се случи. Скоро имахме урок по английски за бъдеще време. Трябваше да се състави изречението какъв ще бъде светът след 100 г. То гласеше: “След 100 години учениците няма да ходят на училище, а ще учат само с компютъра си”. Проверихме кога е издаден учебникът. Оказа се, че е през 2017 г. И какво стана - вместо след 100 това се случи след 3 години”, разказа учителката.

Според нея мярката с дистанционното обучение работела добре миналата година, но децата вече били апатични и трудно се мотивирали. Синът ѝ осмокласник казал след първия си ден обратно в училище: “Е, видяхме се, може да продължаваме онлайн”.

Аспарухова прави тестове, когато децата са в училище, за да провери реално какво знаят. Защото вкъщи много

родители стоят

зад гърбовете

им и суфлират

Излиза, че изпитва тях, а е неловко да им прави забележки.

“Няма проблем с материала, вървим по план, няма изоставане. Ще има преговор и допълнителни консултации. Това, което ни тревожи, е свързано с психическото състояние на децата. Набюдавам апатия и липса на интерес при голяма част от учениците, и то не само към учебния процес, а към всичко”, присъединява се към колежката си учителката по български език и литература от 119-о СУ “Акад. Михаил Арнаудов” Катерина Иванова. Тя води 3 паралелки от 6-и клас и е кагеторична, че децата имат нужда да общуват директно със съученици, учители и приятели.

Липсва спонтанното общуване, липсва времето навън, положителните емоции.

Животът им е

еднообразие.

Със ставането

сядат пред

компютъра

за подготовка на уроците, а следобед са в часове. Този ритъм за такъв дълъг период изтощава и физически, и психически, казва преподавателката.

Биляна Илиева е майка на 6-класника от 18-о училище Илия Илиев. Тя благодари на учителите, направили и невъзможното, за да се чувстват децата добре и без пропуски в знанията. Съвременните учебници обаче не били достатъчно интересни и нямали необходимия брой интерактивни уроци. Често по време на дистанционното обучение децата са просто слушатели на една радиоточка. Тя е имала късмет да може да работи от вкъщи и така да контролира истински учебния процес. “Болят ме очите, вкъщи съм откъснат и самотен”, обяснява обаче самото дете как се чувства след онлайн маратона. Още по-трудно е за родителите, чиято работа не позволява хоум офис. Те няма как да са сигурни какво се случва с децата. “Детето може да е включено, но да се разхожда из апартамента, да гледа филм или да се къпе например”, казва майка, на която често се налагало да се превръща в пъдар с наставления “Стой там, слушай, внимавай!”

Иван Игов, консултативен психолог:

По-важно сега е да се борим не толкова за

образованието на децата, а за душите им

“Болят ме очите и съм самотен” – за 7 месеца само 35 дни в училище за шестокласниците

Психиката ни ще се окаже по-опасно засегната,

отколкото физическото ни здраве

- Г-н Игов, как се отразява изолацията на децата?

- Няма еднозначен отговор. На много неща в тази пандемия нямаме отговор. Тя е уникална по много причини и една от тях е, че децата много по-рядко се заразяват, много по-леко прекарват болестта, но пък са тотални преносители. Всеки път, когато училищата бяха отваряни за по-дълго време, заболеваемостта и броят на хората, които умираха, се покачваше. Нямам еднозначен отговор кое е по-добре. Дали децата да си стоят вкъщи, което е невъзможно, защото особено през топлите месеци те са навън - по градинките, по моловете. Или ходенето на училище, където пък учителите може да бъдат заразени. Цялата история има два аспекта. Единият е видимият. В ранна юношеска възраст е важна социализацията с връстниците. Това е преходен период, когато родителската среда като социализиращ орган започва да отстъпва на втори план. Приятелите, връстниците, съучениците започват да стават важен социализиращ елемент. С тях проиграваш нещата, които след това ще имаш като възрастен. Проявяваш приятелство, привличане, отблъскване. Тогава се случват първите любови, първите вражди, първите проблеми, възникнали в социалното общуване. А и в училището децата влизат в конкурентна среда. Ако има добри учители, които да насочват екипа в конкурентна среда, така и децата са по-успешни. Така се учим. Всички така сме се учили. Естествено, че когато това не може да се случи или се случва по индиректен начин онлайн, защото децата не само онлайн учат, но и онлайн се срещат, това е единият проблем.

- Коя е другата страна?

- Много от децата се сблъскаха с нещо, с което обикновено на тази възраст не се случва. Това е смъртта. Ние имахме висока смъртност. Всеки един от нас, възрастните, познава поне един човек, не дай си боже приятел или близък роднина, който да е починал. Същото се отнася и за децата. Над 1000 учители починаха. Всеки един от тях е имал няколко десетки ученици. Това означава, че децата челно са се сблъскали със смъртта. А на тази възраст не можеш много неща да си обясниш. Животът е пред теб. Животът е отворен и изведнъж виждаш смърт. И то на близки, които познаваш. Говорих с много колеги, училищни психолози, които се опитват да овладяват тези ситуации. Имаше такъв случай в Шумен. Имаше деца, които протестираха, не искаха да ходят на училище. Има и друг случай в столично училище, който ми се стори драматичен. Разказа ми го директорката. След присъствените часове тя вижда, че ученик прави нещо в тоалетната, и отива да провери. Вижда, че той си прави бърз антигенен тест. Пита го защо. Той обяснил, че си го е купил, за да се провери дали не е заразен, преди да се прибере вкъщи. Представете си за какво говорим! Много от децата наистина заразиха родителите си. Така или иначе, много деца преживяха тежка психологическа травма. Наричаме го травматичен или посттравматичен синдром. Много добре е описан в литературата. Когато пандемията свърши, много се надявам да стане в края на лятото, тогава ние, психолозите, ще имаме много, много работа. По време на криза човек някак си се мобилизира, стяга се, но след това ще има хора, които още драматично ще преживяват всичко това, и то с години. Това ще се отнася и за част от децата ни.

- Какво е решението?

- Това, което трябва да правим, е наистина да се ваксинираме. Да не слушаме глупостите за тази и онази ваксина. Никога досега по света не са се извършвали толкова много манипулации с едно и също лекарство. Убеден съм, че дори най-обикновеното хапче, ако се даде на няколко десетки милиона хора, ще има някои, които ще получат алергична реакция към него. В момента имаме тази възможност. Донякъде бях разочарован, че учителите не се ваксинираха масово. Много се надявам нещата да се променят, защото това е ситуацията и няма да излезем скоро от нея от гледна точка на психиката. Психиката ни ще се окаже по-дълго и по-опасно засегната, отколкото физическото ни здраве.

- Пораснаха ли по-бързо днешните деца?

- Децата са си деца. Има много изследвания за тях по време на войни, социални кризи и т.н. Децата винаги имат време да си поиграят, да се позабавляват. Някои от тях, разбира се, поеха отговорности, които не са имали друг път. Гледам внука ми, на когото се наложи 14 дни да помага на баща си по време на карантина. А той е точно в тази възраст - на 12. Сигурен съм, че по-голяма част от децата ще минат през този проблем. Това, което искам да посъветвам и родители, и учители, е да не спират децата да разказват какво са преживели. За много от тези неща ще трябва да се говори, а не да се мълчи.

- Не е ли по-добре да се забрави?

- Не се забравя. То остава някъде дълбоко, затова за тези неща е по-добре да се говори. Да караме децата ни да говорят за това - какво са преживели, как се чувстват. Включително за изолацията и неходенето на училище - колкото повече говорим, толкова по-добре. Ако се наблюдава безсъние, разстройство на вниманието, плач нощем и чести събуждания, родителите незабавно трябва да се обърнат към специалист. Една учебна година може да се прескочи. Може дори децата да бъдат леко ощетени от учебен материал, който и без това е прекалено много в училище. Но пък по-важно е да се преборим не за образованието в момента, а за душите им.