"168 часа": Софи Пинкас, която на 18 г. отиде на фронта - за 9 септември и концлагерите

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/10165528 www.24chasa.bg

Списъците за екстрадирането ни бяха готови

Почти цялото ми семейство загина в пещите на Треблинка

Нямахме право да учим, да работим, да излизаме извън кварталите, можехме да си напазаруваме от 10 до 12 ч.

Доц. д-р Софи Пинкас е ветеран от Втората световна война, пряк участник в съпротивителното движение и зам.-председател на Съюза на ветераните. Въпреки че е на 97 години, продължава активно да участва в Международното движение на ветераните.

Приемането на Закона за защита на нацията и Закона за защита на държавата, които обричат еврейската общност у нас на смърт, преобръщат живота й.

Въпреки страха на родителите си Софи се записва доброволка и отива на фронта едва навършила 18 години.

След войната тя се отдава на педиатрията, на съпруга си, на децата, на внуците, на популяризирането на антифашистката дейност и на изграждането на един по-мирен свят.

С гордост казва, че въпреки всички грешки, проблеми, войни, тя вече 80 години участва в антифашисткия период на България.

- Г-жо Пинкас, телефонът ви постоянно звъни, търсят ви като педиатър, как успявате дори на тези години?

- Аз обичам хората, обичам децата, за тях съм готова на всичко. Бих направила всичко за всеки, който има нужда, не съм отказала помощ на никого, който е имал нужда от нещо. Не изключвам да е генетично, много обичам да помагам, за мен най-важни са човечността, хуманизмът…

Обичам да помагам на майките

- колкото мога, го правя. Най-трудно ми беше покрай затварянията заради COVID-19, не можех, аз съм тук и трябва да ги консултирам само по телефона.

Аз съм много активна. Участвам със сърцето си във всичко. Единственият ми проблем е увреденият вестибуларен апарат, нямам добро равновесие, но не мога да стоя неактивна в къщи.

- Как стана така, че вие, когато сте почти дете, решавате да отидете на фронта, където е можело да загинете?

- Родена съм във Видин, там бе семейството ми – баща ми, майка ми, брат ми, баба ми, там завърших средно образование. Като ученичка във видинската гимназия бях член на РМС - антифашистката организация от 1942 г. Специално нашата имаше много задачи, но основната бе

да събираме пари, дрехи, евентуално оръжие,

за да го изпратим на отряда "Георги Бенковски" в нашия район. Вкъщи имахме стая на таванския етаж, която с брат ми я превърнахме в нелегална яташка квартира, той също бе активен ремсист.

- Какво криехте там?

- Там бяхме скрили циклостил, на него

пишехме

позиви,

информации за събитията по отношение на войната и ги разпространявахме, като ги разпръсквахме в градовете и селата. В тази нелегална стая се събирахме и изучавахме марксистко-ленинските теории, теорията на социалдемокрацията, на ленинизма.

- Приютявахте ли комунисти, които се укриват?

- Понякога се налагаше в тази квартира да преспят някои другари, за да не бъдат арестувани. Именно там, в тази стаичка, ние, младежите, се събирахме редовно - това бе нещо като клуб, като място за срещи на младите хора, защото във Видин бяха дошли много евреи, които бяха изселени от други градове. Ние, живеещите там, трябваше да отделим стаи за тези хора,

изгонени

от София

Те идваха без нищо. В нашата къща в три стаи имаше три семейства от столицата, с които много добре се разбирахме.

- Кога станахте член на РМС – преди законите, с които започнаха гоненията срещу евреите, или след това?

- Преди това. Имахме девическа гимназия, в която бяхме няколко еврейки. Бяхме активни, защото така се развиваха събитията около Втората световна война - трябваше да участваме и да имаме отношение към нея. Така постепенно 4 - 5 момичета от нашия 8-и клас започнахме да събираме пари, дрехи, оръжие, влязохме в контакт с младежите от София, така се роди тази група на ремсистите.

- Сякаш екстремната ситуация създава това интересно поколение?

- Ние сме различно поколение. Моето живееше с живота на България, с грижите за хората на България, за младежта и децата.

През 1943 г. се гласува Законът за защита на нацията (ЗЗН), вече съществуваше Законът за защита на държавата, които бяха изключително ограничителни. ЗЗН ни активизира, защото не ни разрешаваше да живеем нормално,

нямахме

право да учим,

да работим,

да излизаме

извън градовете, да напускаме кварталите, в които живеехме. Бяхме затворени. Еврейската общност във Видин бяхме в кв. "Калето" и трябваше да спазваме ЗЗН, който непрекъснато се актуализираше с още и още бариери по отношение на нормалния живот. Стигнахме до вечерен час, последно имахме право да излизамесамо от 10 ч. сутринта до 12 ч. на обяд.

Тогава можехме нещо да си купим, да се видим с приятели, но не се ли приберем навреме, легионери и бранници стояха по улиците и започваха побоища. Смееше ли някой да закъснее? Нямаше кино, читалище, училище, нищо.

- Питам се, като не можете да излизате, да работите, как се прехранвахте?

- Много хора от селата ни уважаваха и идваха по къщите ни и ни продаваха масло, сирене, олио, най-необходимото. Разбира се, ние си плащахме, не сме гладували. Радиата ни бяха пломбирани, за да не слушаме новините, но ние намирахме начин да отворим малко пломбите, за да чуем Радио Лондон и да сме наясно с хода на войната.

Много страшна бе 1943 г., когато българското правителство реши да изпрати в Германия

40 хил. души в концентрационни лагери

Благодарение на това, че в Народното събрание имаше хора, които се застъпиха и бяха против депортацията, ни оставиха.

Как се стига до всичко това, четете ТУК.