"Моята история с Китай": Моят Китай – далечен и повече от близък

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/10394376 www.24chasa.bg
Випуск 2010 г.

Определям себе си като Homo viator. Пътуващ човек, носещ в себе си една типично ренесансова ненаситност от нови възприятия, нови идеи, нови срещи и хора. Признавам, че трудно стоя на едно място. И обикновено не стоя, пише Люба Атанасова, предава радио "Китай".

Преди девет години някакъв знак на Провидението ме отпрати в Пекин. Мен – човекът, професионално занимаващ се със западна литература, фен на модернизма, поклонник на хард рока. Звучеше като абсурд. Всичките ми приятели смятаха, че няма да издържа и година.

Още когато за първи път прекрачих портата на Западния кампус на Пекинския университет за чужди езици, почувствах мястото близко. Повечето западняци преживяват продължителен (понякога нелек) културен шок. Аз се вписах наистина веднага. Титаничните разлики в мащаба между родния ми Благоевград и Пекин сякаш дори не забелязвах.

За всичко това си спомням сега, след девет години. Девет години, през които Пекин се превърна в мой дом. Години, през които нито веднъж не пожелах да го напусна. Години, през които винаги съм че чувствала принадлежаща към голямо семейство. Моето семейство – пет випуска студенти, прекрасни колеги българисти, приятели лектори.

80-годишнината от първото излъчване на радиопредавания за чужбина на Радио Китай ме провокира да се измисля нещо. Сега, когато съм далеч от Пекин, когато виждам студентите си единствено през хладния монитор на лаптопа, когато ми липсват звуците, ароматите, динамиката и цялата амалгама от усещания на човек, живеещ в Пекин, се замислям кое е нещото, което сбира в едно усещането ми за Китай. Разбира се, доколкото мога съм се обградила с красиви китайски предмети. На бюрото ми има четка за йероглифи с поставка, произведение на изкуството. Често си правя чаена церемония с прекрасния чайник от рисуван порцелан. Говоря ежедневно със студентите си, колегите си, приятели от или в Китай. Но всичко това са само щрихи. Моят Китай са моите студенти. Пет випуска, с които ме неразривно ни свързват години заедно – усилия, труд, чисто приятелски отношения, много усмивки, понякога сълзи ... Много от дипломиралите се студенти свързаха живота си с България, други – не. С повечето от тях се чуваме, или си пишем. За тези, с които не се, поне опитвам да знам какво става с живота им.

Гордост за мен, майчинска гордост, са техните успехи в много области. Дипломати, журналисти, представители на големи търговски марки, учители, университетски преподаватели, щастливи майки на деца .... Не съм сигурна, че има думи, описващи усещането ми, когато отивам до Китайското посолство в София и знам, че вътре има трима мои студенти (в момента Таня, Мая и Камен), при това на вече високи постове. Когато гледам видеоклиповете на Радио Китай и виждам Цвета. Когато директорката на училището в Габрово ми пише с възторг за прекрасната работа на Мая като учител там. Когато разгърнах страниците на книгата на Илияна, написана на български и издадена в България. Когато сегашните ми третокурсници за няколко месеца спечелиха три награди от различни конкурси в България. Когато Милена, вече мой колега в Катедрата по българистика, влиза в час да преподава. Когато се радвам на Весето и Лора, които осмислям като своя школа, и които са създателите на Българистиката в Тиендзинския университет за чужди езици ..... И още десетки такива поводи.

Вероятно ви звуча много патетично. Искам да ви уверя обаче, че това са откровено споделените ми чувства. И сега, нека ви представя смисъла на моето китайско битие: Много ми е тежко и тъжно, че няма тук да ви представя и новите студенти. За съжаление, с тях сме се запознали само задочно, през екрана. Дано скоро всички ние сме заедно и продължим живота си заедно между тези две емоции! Обичам ви!

И неземно щастие ... и сълзи, но също водещи до щастие! Обичам ви! Вие сте моят Китай!