Моето любимо стихотворение: Здравка Евтимова е почитателка на Димчо Дебелянов

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/10647870 www.24chasa.bg
Здравка Евтимова СНИМКА: Личен архив

Коя е тя

Здравка Евтимова е българска писателка, родена през 1959 г.

Нейни разкази са публикувани в 32 страни по света. Сборниците ѝ с разкази, публикувани в САЩ са: “Стари коли”, “Време за косене”, “Притча за камъка”, “Невъзможно синьо”; в Италия – “Жената, която се хранеше с поезия”; във Франция “Невъзможно синьо”; в Китай – “Пернишки разкази” и в Гърция; Великобритания, Израел и Канада. Нейният роман “Четвъртък” е публикуван в САЩ, Китай и Италия; романът “Една и съща река” излиза в САЩ и Италия; романът “Градът на радостта и мира” е публикуван в САЩ, Италия и Северна Македония. Разказът ѝ “Кръв” е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания. Здравка Евтимова е председател на Българския ПЕН център, носител на наградата “Христо Г. Данов” за цялостен принос към националната култура.

С голямо желание се присъедини към нашата нова рубрика "Моето любимо стихотворение".

Благодарим!

Стихотворението

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

----------------------------------

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина. 

Защо Евтимова обича

това стихотворение на Димчо Дебелянов?

Разтварям се във вълшебството на това стихотворение – то е вселена за мене. Когато синовете ми се прибират у дома след години живот в чужбина, без да ща, думите на Дебелянов идват в кръвта ми. Случва се точно така – големите силни мъже, бащи на свои деца, ме прегръщат. В мислите ми те са все същите – непослушни и палави хлапаци, които се прибират след училище у дома, на петия етаж, в нашия малък апартамент. Един е скъсал панталона си на коляното и плаче, защото знае колко е скъп и колко сме спестявали, за да му го купим. Другият ме гледа смело - сигурно има хубава оценка по нещо.

С това стихотворение Дебелянов ми дава копнеж за щастие, който никога не угасва в сърцата. Нашият тесен апартамент се превръща в огромно щастливо пристанище, където завинаги живее детството и от всеки ъгъл извира обич.

Всички сме се прибрали у дома. Имаме хляб. Дебелянов е събрал времето на целия космос в един топъл есенен ден. Старата жена на прага – тя е красива, безценна в очите на нейните синове. С това стихотворение Дебелянов е подарил безсмъртие на всяка жена, която очаква детето си. Той е оставил в погледа ѝ, в ръцете ѝ нещо повече от безсмъртие – способността да превръща дълбоката печал в мечти, в безценни минути, когато човек отново прекрачва прага на детството си.

Това красиво стихотворение ми внушава, че думата “напразно” е милион пъти по-слаба и дори не може да пропълзи в сянката на старицата, очакваща своя пораснал син. Когато една майка чака, синът няма да бъде вечно печален странник и все някога ще намери пътя към родния праг.

Една от големите ми радости е, че мога да си представя себе си като оная женица, застинала в камъка на паметника пред родната къща на поета Димчо Дебелянов.

И още по-важно за мене е да живея така, че думите ми, постъпките ми, животът ми да служат на мира и на запазване здравето на всички хора под слънцето.

Така всяка майка ще дочака и ще прегърне детето си - вече зрял мъж, здрав и добър.

ЗА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Роден на 28 март 1887 година в Копривщица. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-и пехотен тракийски полк в Самоков. Подпоручик Дебелянов пада убит в сражение на 2 октомври 1916 г., на 29 години и 6 месеца.

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг “Живо слово” костите му са пренесени в родната му Копривщица.

Иван Лазаров (уникален български скултор класик, има в София къща музей) е поканен да направи паметник на поета.

При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли.

Това му дало идеята за паметника.

Там е духът на Димчо Дебелянов. И на неговата майка... И на тяхната скръб, очакване и тъга. Да се посрещнат...