С проф. ГРЕДИ АССА разговаря Мила Гешакова
- "Ден и нощ" е последната ти изложба за 2014 г., която за теб е юбилейна - тогава навърши 60 години. Коя поред е обаче за целия ти творчески път, Греди?
- Не съм ги броил, но ето тук (подава ми няколко гъсто изписани листа CV на български) са написани част от тях. Самостоятелните, както може да се убедиш, са над 80. Имам постоянни колекции в Националната художествена галерия, в Софийската градска галерия, също в музеи, корпоративни колекции и фондации в Германия, САЩ, Великобритания, Австрия, Югославия. Участвал съм и в над 40 колективни изложби у нас и в чужбина.
- Голям маратон!
- Абсолютен маратон. И благодаря на всички, които ме последваха. Миле, като си помислиш само тази година голямата ми юбилейна изложба в Софийска градска, една в Лондон, една в Германия, изложбата във "Финес" и още две с пърформанси и инсталация в София, една в Пловдив в галерия "Дяков", където ме приютиха, и една в галерия "Астри" с един homage (отдаване на почит - б.а.) на Сезан и един на Антонио Тапиес... "Ден и нощ" е последната.
- Как смогваш? И кога почиваш?
- Ще ти кажа. Тези работи ги правих пет-шест години и дълбоко в себе си мислех, че ще е грях да не ги покажа.
- Гладни ли са българите за изкуство?
- Абсолютно.„
- Анализатори набеждават нацията за изпростяла и чалгализирана за тези 25 години преход, а и кризата ни отне много, не мислиш ли?
- Каква криза? Правят се изложби, концерти, театрални постановки. Това не е никак малко. Хората на изкуството много отдавна са минали границата и са в зоната на "помогни си сам", "направи нещо", "изтегли се" като барон Мюнхаузен. Ама дали ще ти платят сега, или не - без значение, ние това го правим постоянно. И затова може би не можем да усетим тези минуси и плюсове на времето.
Е, другите професии са много по-отговорни - да речем, една хирургична операция, или един апартамент, за който си си дал всичките спестявания...
- Как мислиш, съпричастно ли е високото изкуство с драмите на съвременния българин?
- Хората в никакъв случай не бива да бъдат лъгани. Съпричастността и човечността трябва да ги има във всичко, иначе всичко се погубва, изчезва като репер. А когато имаш хора около себе си, те те държат, балансират те, споделят емоцията ти.
- Успяваш ли в тази криза да се издържаш от картините си? По телевизора доскоро показваха един симпатичен търновски художник, който продава разкошни платна на безценица, за да преживява.
- За съжаление,
и високата, и ниската
класа художници
продаваме на
ниски цени
Не знам защо стана така. Не искам да изброявам от кои поколения съм се учил - Ненко Балкански, Дечко Узунов, Никола Маринов. Класика! С едно образование от Мюнхен, Париж, Амстердам. Висока класа. Начинът, подходът, ударът на четката, виртуозността му - това се учи. Но другото - духовността, заради която
отстъпваш две крачки
назад и си казваш:
"Магия", не...
Чувствайки се балканци, чакаме някой да дойде да ни види. Е, никой няма да дойде да ни види. Сами трябва да си помогнем и отново да кажем на висок глас: България, вижте! За да можем да показваме в Европейския съюз автори от висока класа. Трябва да правим това, което направихме с "13 века България" в "Толкова близо, толкова далече" - показахме млади, вече утвърдени български художници с позиции в европейски и световни галерии, и съдействаме с новините за техните успехи да се запознае и българската публика.
- Пред друг вестник споделяш, че у нас си правил много изложби, но всъщност големият бум е бил в чужбина, където си изложил 50 платна по покана на американец. Кога те забелязаха в България?
- Тази голяма изложба беше много отдавна, беше направена от една фондация - на Луис Невелсон, в една галерия на Блумстрийт в Ню Йорк. После се отвори възможност - бях една година в САЩ със стипендии от две фондации. С колегите ми от много държави излагахме картини постоянно. Но там
всеки ден трябва да
си различен, иначе
не те приемат...
- А тук?
- Тук някакси се хващаш и казваш "Това е моят стил", държиш го подръка и с него се движите. На Блумстрийт обаче веднага ми качиха етикета - неопоетичен експресионизъм и това малко ме вкара в рамки. Да, експресионист съм по душа, има едно вътрешно претворяване, което всъщност е естетиката на поведението ми, но това не е най-важното. Аз не знаех, че съм неопоетичен експресионист.
- Като ми говориш си спомням, когато те видях за първи път в Прага - рисуваше безспирно и виртуозно върху всяка възможна хартийка, която ти попаднеше в ръцете, дори касова бележка...
- Разказвал съм на приятели как се озовах там. Кагато бях първи курс студент във Велико Търново пътувах с влак към Дрезден да видя галерията, и съм заспал. През това време "добри хора" са ме ограбили до шушка - останах без паспорт, без пари, без часовник. Изобщо - без нищо. Слязох на гарата в Прага и с усилия се добрах до българското посолство. Там се запознах с твой колега, студент, а чрез него се запознахме с теб. Помня как няколко дни ме развеждахте из Прага, докато ми издадат нов паспорт. Този град е вдъхновение.
- Кога реши, че ще станеш художник?
- На пет години. Помня голямата маса в кухнята вкъщи. Бял лист, моливи цветни. И почвам да рисувам ваза с цветя, после кутия от бисквити. Нашите минават тихо, да не ме притеснят. Имало е у мен някаква жажда, глад за изкуство. По-късно като ученик толкова исках да имам истинска картина. И се помолих на Данчо Кацамунски да ми даде една своя. И той, миличкият, ми даде. Бях си я сложил в стаята, още я помня - един кован свещник с ябълки, сухи цветя, толкова ми харесваше. Един ден дойде да си я вземе обратно, такава ни беше уговорката. Тогава казах на сестра ми да го помоли да остави картината си да поседи още малко у нас. Каква жажда за маслени бои, за цвят! После онази история с моя приятел от детството, буквално от детската градина, с когото сме вече 54 години приятели.
- Кой е той?
- Емил Диков. Живеехме в двата края на една улица в Плевен. Там един художник държеше ателие, до което двамата с Емо ходехме всеки ден. Този човек
изхвърляше бои,
а ние ги прибирахме
и ги доизстисквахме
и с остатъците рисувахме маслени картини. Този навик от детството ми е останал и до днес. Изстисквам до последно всяка тубичка с боя в ателието си.
- Вярно ли, че дълго не са те приемали в художествената академия?
- Вярно е. Още от дете исках да уча в художествена гимназия, но в Плевен нямаше. Не ме пуснаха да уча в художествените гимназии в Казанлък и в София, където отидоха мои приятели. Показваха ми рисунките си, когато си идваха във ваканция. Радвах им се, но и много страдах. Иначе в часовете по рисуване правех рисунките на целия клас, в замяна решаваха задачите ми по математика. Естествено, не ме приеха в академията. Записах се да уча зъботехника, за да мога да вземам частни уроци по рисуване. Едновременно с лекциите в медицинския институт
ходех на три курса
по рисуване
Кандидатствах няколко години в Художествената академия, но така и не ме приеха. Завърших зъботехника и ортодонтия в полувисшия медицински институт, но не се отказах от рисуването. След това ме приеха стенопис във Великотърновския университет.
- Как се разви след това?
- Преподавах 3 години изобразително изкуство в музикалната гимназия в Плевен. Учениците ми бяха много съсредоточени в работата и отдадени на музиката. Свиреха по осем, по десет часа всеки ден, а бяха 12-13-годишни.
- Гаранция ли е образованието за професионален успех у нас?
- Гледам моите студенти. Днес много по-лесно влизаш там, където пожелаеш. Доста по-безболезнено можеш и да се откажеш, ако не ти хареса.
- Любо Киров от “Те”, на когото си преподавал в академията, разказа как си му благодарил, че се занимава с изкуство. Намаляват ли такива хора?
- За съжаление, има отлив. Сега компютърът като че ли е много по-важен и по-ценен. Правиш една компютърна амалгама, в която обаче чувствата вече не доминират, няма емоционалност, няма заряд или, ако ги има, са толкова прикрити, че понякога не ги отгатваш.
- В какво си най-силен, когато рисуваш? Какво те вдъхновява?
- Всичко. Самият ден - това, че се събуждам, още с кафето грабвам химикалка или молив и нещо си драскам. Сигурно е малко особено за околните, но...такъв съм.
- Големите имена сред художниците са имали сини периоди, червени периоди. Прочетох за теб, че е имало период в живота ти, когато си рисувал много котки. Кога?
- Точно се бях оженил. Нямах обаче възможност да си наема самостоятелно ателие в София. Тогава рисувах илюстрации в Плевен, които носех в редакцията на списание ЛИК. Идвах в София за по няколко дни. И тогава с моя приятел Петър Панчев решихме да наемем едно мазе, в което той да работи три дни, и аз - три дни. Оставяхме си ключа на едно тайно място в това ателие, което си беше едно малко мазе два на два, много влажно и с ужасно много котки. Той си правеше там фигури от глина, която започваше да съхне и да се рони, а аз - рисунки, от които заради влагата после нищо не става. Работа нахалост! Обаче продължаваш. И котките се изреждаха да надничат от прозорците. Тогава нарисувах толкова много котки, че всъщност те се оказаха постоянните ми модели. Нарекох ги Понеделник, Вторник, Сряда, а една ръждива сладурана даже
Три и половина,
защото все по това
време идваше
Даже в днешните графики, които си видяла, има нарисувана една гостенка, ето там, в дъното - това ми е от онзи период.
Историята с котките продължи и в Америка. Защото моята хазяйка, която беше заминала в чужбина, ми беше оставила да храня една превъзходна тексаска уличница. Случваше се, когато заминавах да гледам музеи на 200-300 км от Ню Йорк, да забравя да й оставя храна. Като се върнех, започваше да ме удря с лапа, а аз и правех пица вместо извинение...
- Какви други периоди преживя като художник?
- По едно време, когато се роди дъщеря ми Ина, толкова много рисунки направих на бебета, че имах чувството, че няма да мога да направя нищо друго.
- Създал си катедра “Мода” в НХА и си станал професор. Как съчетаваш двете?
- Помогна ми това, че моята майка работеше като моделиер в “Саня” в Плевен. Сигурно генетично нося усета й за стил. С професор Вихрони Попнеделев пък бяхме в една катедра - “Текстил”, и в един момент тя се раздели. Някой трябваше да поеме катедра “Мода”. В това време дъщеря ми Ина беше първа година студентка в Париж, специалност “Мода”. От нея научавах много неща, които предавах на моите колеги, които се занимаваха с чиста мода. Аз преподавам живопис в тази катедра. Трябваше ни обаче мениджър, човек, който да организира какво ли не, за да тръгне тази катедра.
- Не е ли безсмислено да правиш българска мода на фона на хайкласата по света, която блика отвсякъде?
- Сега се радвам на моите студенти, защото те вече побеждават в световни конкурси, имат дефилета и успехи в чужбина. Всъщност много наши студенти, от най-различни специалности вече са на Запад със свои произведения и CV и получават онова, което големите български художници, при това завършили в Западна Европа, не успяха. Вземете един Бенчо Обрешков, Жорж Папазов. Тягата все пак трябва да дойде и от държавата, а не идва.
- Оглавяваш фонд “13 века България”, чиито пари са в КТБ. Спаси ли ги?
- Надявам се. Част от парите на фонда са в КТБ. Постоянно правим опити, защото ние сме хем държавна структура, хем не дотам, защото сме фондация. Имаме държавен бюджет, но като фондация се занимаваме и с други дейности, така че сме ни рак, ни риба. А всичко, което е трябвало да се направи като писмо до министъра на финансите, писмо до БНБ, писмо, че дълги години - цели 10, сме били вложители в тази банка и не сме “новодомци” в нея, е направено. Винаги сме вярвали в българския лев, а КТБ бяха банкери на 2010, 2012 и 2013 г. Лихвите, които предлагаше КТБ ни държаха в тонус, защото
с парите от тях
подкрепяме проекти и
поощряваме изкуство
Даваме от тези средства най-голямата награда за роман на годината, също организираме редицата прояви в рамките на проекта “Толкова близо и толкова далеч” за млади и утвърдени български художници, направихме “Река на толерантността” в Самоков. Притежаваме и имоти, които поглъщат маса пари, но ги даваме с радост, защото поддържат българската култура. Там, където Министерството на културата не може, ние се опитваме да направим нещо. Очакваме парите ни да не пропаднат.