На пазара вече е една книга, която безспорно ще предизвиква интерес и многобройни обсъждания – „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко” от проф. Недю Недев. Професорът изследва дейността на председателката на Комитета по култура и нейните приближени, прави панорама на тогавашния културен eлит.
Едно е сигурно – за Людмила Живкова се е писало и говорило много, но това издание се отличава с голямата фактологична плътност и със стремежа на автора към обективност и безпристрастност. Освен Людмила, проф. Недю Недев разказва и за Александър Фол, Никола Генчев, Александър Лилов, Живко Попов и др.
В основата на книгата е едно особено явление в нашата история при социализма – влиянието, средата и обкръжението на Людмила Живкова – един специфичен личностен феномен и досега покрит от взаимно изключващи се загадки, митове, отрицания и славословия.
Специално внимание е отделено на убийството на Георги Марков, на българската следа в покушението на папа Йоан Павел II и обстоятелства около необичайната смърт на Людмила Живкова.
Книгата е написана на достъпен език и изключително увлекателно. Изданието ще да намерите в книжарниците и по будките за вестници в цялата страна.
Предлагаме ви откъс, посветен на Георги Марков.
Глава VI
Убийството на Георги Марков засенчва юбилея
Убийството на писателя Георги Марков не бе рутинно, криминално или обикновено покушение. Това е удар срещу Би Би Си – удар срещу мощен глас на западния свят. Отстранен бе най-компетентният и най-непреклонният изобличител на Тодор Живков. Това е човекът, който познава системата отвътре, нещо повече – бил е в обкръжението на Първия. На него принадлежи тезата, че в България промяната може да се извърши само с преврат от горе, защото България не е Полша, в нея не може да се създаде “Солидарност” с 10 милиона членове.
Пътят на Г. Марков към литературата е неординарен, но такива примери има много: Яворов е телеграфист, Димитър Димов – ветеринарен лекар, Димитър Талев – журналист, Николай Хайтов – лесничей, Георги Марков е инженер-химик. Отдава се на литература и с втората си книга “Мъже” печели наградата на Съюза на писателите. Добре се посреща и следващата му творба “Портретът на моя двойник”. Популярност добива като един от сценаристите на “На всеки километър”. В предговора към “Мъже” Стефан Цанев пише, че той е продуктивен.
Марков напусна страната през 1969 г. Тогава излиза и сборникът му с разкази “Между деня и нощта”. В тях изследва пораженията, които тоталитарната система нанася върху психиката на човека. Следва поредица от съчинения: “Анкета” (1961), “Жените на Варшава” (1968). Автор е и на пиеси, някои от които са спрени, докато е в България.
През 1961 г. (роден е през 1929 г.) се жени за Здравка Лекова, която се развежда с него след като става невъзвращенец. През 1972 г. е осъден на 4 години затвор. В емиграция става най-задълбоченият и ярък критик на тоталитаризма, или както той казва – на политическия режим в България.
Наред с него се изявяват Петър Семерджиев и съпругата му Ема Герон, активни са Димитър Бочев, Димитър Инкьов, пишещ под псевдонима Велко Верин, Асен Игнатов, Владо Костов и съпругата му Наталия избягват през юни 1977 г. по време, когато в София е свикан първият писателски форум. Действията на тази плеяда са удар срещу политиката на Людмила. Костов от 1974 г. е агент на Държавна сигурност и като такъв е изпратен в Париж, кореспондент на телевизията. В емиграция съпрузите излизат с декларация, че ще работят срещу “съветизацията и русификацията” на България. Срещу Костов властите предприемат драстични акции, в това число и опит за убийство. Видно е, че се оформя емигрантско ядро, което разобличава системата, и то във време, когато Людмила свиква международните писателски срещи. Студената война се разгорещява и напрежението нараства.
Ястреб в тази канонада е Георги Марков, който работи в Би Би Си и “Свободна Европа”. Това че е плодовит автор увеличава тежестта му. Някои от творбите му са поставени на лондонска сцена. Една от пиесите му печели първа награда. Основното, с което се заема, е критична дейност за положението в България.
Непримирим и проницателен, отправя през 1974 г. предизвикателно писмо до Любомир Левчев във време, когато той е първи заместник-председател на Отечествения фронт и член на ЦК на БКП. Писмото е злъчно и предизвикателно. То показва, че това са творци, които защитават коренно различни позиции. Това писмо – широко известно, дава представа за неговата идеология и за неговата душевност.
“Драги Любо,
Много мислих дали въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никаква илюзия, че то може да промени нещо… И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да ти го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.
Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, а към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден.
Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни бе по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опитваше да ти каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в “и други”. Това беше времето, когато ти беше далеч от “дяволската стълба” на Христо Смирненски… В мое отсъствие дойде и главното ти редакторство на “Литературен фронт”, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят: вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хората, които не желаеха да те признаят, хора, които някога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията ти...
Мъча се да си представя как ли изглеждаш сега. Сигурно си понапълнял, гласът ти е натежал, но лицето ти си е запазило детските черти. Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители да гледат хората, без да ги виждат и да ги слушат, без да ги чуват. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен – че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите, които по повод и без повод пишеш...”
Писмото показва, че са от едно поколение, че са били заедно, че е било време, когато Левчев е бил недолюбван, но пътищата им се разделят. Всеки е прегърнал своята кауза. Меридианите са контрастни. Битката е непримирима.
Писмото е написано в годината, когато Марков получава първа награда за пиесата “Архангел Михаил” на литературния фестивал в Единбург. Когато Людмила динамизира културната си дейност и когато Марков започва излъчването на знаменитите “Задочни репортажи”, сражението е пламнало.
Шесто управление го характеризира като злобен и опасен противник. Начева кампания лично против Живков. Предаванията почват от ноември 1977 г. и продължават до февруари 1978 г. Това е своеобразен контраудар срещу писателските срещи в София. Всяка седмица през тези три месеца той разобличава с критика и анализи генералния секретар. Отзвукът е тревожен и заплашителен. Това не е плоска пропаганда, а задълбочено и многопластово изследване на системата и нейния ръководител. Това са 11 репортажа, написани талантливо и проникновено. Стефан Цанев, който е бил приятел и така да се каже съотборник, пише: “Шокът беше в това, че един човек ги говори, и то вече не по онези заобиколни пътища, които ние търсихме, за да прокараш една реплика в някоя пиеса, а представяше нещата в прав текст, откровено”. Марков се извисява като мислител и жертвен защитник на демократичните ценности. В него има нещо общочовешко и в същото време национално – той е продължител на бунтовния дух. Дали е голям художник не зная, но това, че е голям критик на системата е безспорно.
Първостепенно значение за изясняване на идеологията му има изворът, който именитият български дисидент и писател Димитър Бочев публикува. Изправяме се пред двама представители на българската емиграция, които не само критикуват тоталитаризма, но се издигат и като тълкуватели и гадатели на търсещото човечество.
Бочев е роден на 13 август 1941 г. в Силистра, следва философия в Софийския университет, но е репресиран заради свободомислие. През 1972 г. емигрира в Западна Германия и работи като журналист в радио “Дойче веле”, става програмен директор в “Свободна Европа”. Автор е на книгите “Междинно падане”, “Хомо емигрантище” и други. Той е един от приятелите на Георги Марков и неговите сведения за писателя са ценни.
“С Георги бяхме духовни родственици, хора с еднородна интелектуална сетивност, но не и еднакво мислещи. Въпреки приятелството си, а тъкмо по-скоро поради него. Просто защото и той и аз вярвахме в древната мъдрост, че ако двама мислят еднакво, единият е излишен. Така че като хора мислещи, с Георги Марков ние сме се срещали и сме се разминавали във възгледите си – всяко съдържателно приятелство съчетава природно единомислие с разномислие... На упрекването на Георги, че и в “независимия” “Таймс” и в “независимото” Би Би Си няма място за собственото ти независимо мнение, че и там си заставен да се съобразяваш с линията на вестника или на радиото, както това става в “Работническо дело”, тогава отговорих, че разлика все пак има: ако линията на “Таймс” или на Би Би Си не ти е по сърце, на британска земя има още стотици вестници и радиа – леви, десни, центристки, либерални, консервативни, антикомунистически, прокомунистически. Така че е практически изключено твоята политическа концепция да не намери единственото си място в някои от многобройните и разнолики медии. И още нещо: ако тезата ти се окаже несъвместима с една британска медия, тя просто няма да бъде обнародвана и с това въпросът приключва.
Ако обаче дръзнеш да предложиш в “Работническо дело” ръкопис, несъвместим с ръководната роля на комунистическата партия, той не просто ще бъде отхвърлен, а начаса ще те издирят онези другари с шлиферите и меките шапки, за които Георги казваше, че ще ги познаеш още на гарата, и които, както многократно е ставало, ще те поведат по етапите към Белене или Ловеч, откъдето връщане няма. А това е една много сериозна разлика. С която и Георги се съгласи през зимата на 1977 г., когато водехме с перо и реч този вълнуващ спор за мястото на интелектуалеца в гражданското пространство.
Димитър Бочев”
Авторът е етичен и оповестява различията, които има с Марков. Едва ли и той е отхвърлял казаните истини, защото те бележат конституционната британска свобода. Тогава и сега защитаваме ценностите на западната цивилизация, които са връх в “гражданското пространство”. Другояче стои въпросът с тоталитаризма, защото той не търпи опозиция.
Марков отговаря с километрично и обстоятелствено писмо, което дава представа за неговото мислене, пък и има, както отбелязва Бочев, непреходни моменти. То е предизвикателно. Нещо повече, то е съзвучно с бунтовен повик. Колкото и да е трудно за четене, това е ценен извор за светоусещането на един жертвен творец, който гледа напред и търси по-съвършено общество.
18-22.02.1977. Лондон
“Драги Митко,
От много отдавна вече не вярвам в “свобода на словото”, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в “независимия” вестник “Таймс” и в “независимото” Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в “Работническо дело”, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И за всичко това аз имам твърдото намерение да напиша един или няколко романа...
Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци, смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно нормално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадинка…
Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ПРАВИМ НИЕ?
Най-глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост. Ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ.
И струва ми се, че цялата красота на живота, ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че ли е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природа, и хора са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.
Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.
Най-сърдечно твой Жоро”
Това писмо прокламира велик модус. То е нещо като програмно завещание. Тръгнал от София, роден в Княжево на 1 март 1929 г., той намира края си в Лондон на 11.IХ.1978 г. Посмъртно през 2000 г. е награден с орден “Стара планина”. Писмото има епичен и философски смисъл. То е платформа, то е законът на развитието и откривателството. Повдига проблеми, които са вечни. Те са новаторски, те са движението, животът, напредъкът. Да напишеш такова писмо се иска дух, той, емигрантът, е видял сянката и в обетованата земя! И дефинира формулата на дръзновението.
Син на поколение, което израства след Втората световна война, време, когато се разобличава чудовищната агресия на нацизма и се издигат лозунги за свобода, справедливост, мир и демокрация, когато народите очакват възраждане на цивилизацията, а на практика се налагат лични диктатури, и то в модела на Т. Живков, с когото той се познава и вижда неговото узурпаторство.
Трябва да имаме предвид неговите идеали и мечти, да си даваме сметка за неговите хоризонти. Тогава ще ни стане ясно и критичното му отношение към емигрантската съдба. Той не поставя под съмнение общите ценности, а жигосва извечни недъзи: а) конфликтност между дарование и посредственост; б) разминаване между дисциплина и разхайтеност; в) бюрокрация и свобода на личността; г) признание и новаторство. Вървежът е неспирен, статуквото е временно.
Защо трябва да мислим, че тези недъзи са надмогнати? Това, че сме съюзници и партньори, не означава, че не можем да се критикуваме! В този комплекс влизат и своеобразия в националните интереси. С третирането на тези въпроси той се издига като мислител в търсенето на човешкото съвършенство.
Системата, макар и най-добра, не е цел на човешкото съществувание. Тя е средство. Мислителят казва друго: “Заслугите и добрите дела са цел на човешката дейност. Съзнанието за тях осигурява спокойствието на човека.” Българският дисидент тръгва по тази линия. Той вижда своята мисия в движението и предизвикателството за достигане на съвършенство.
Предаванията на Георги Марков по Би Би Си се издигат като вълнолом срещу похода на Людмила на международната арена. Засегната е светая светих – честта на Живкови. България отправя протестни ноти до Англия и предупреждава, че ако не спрат тази кампания, страната ще вземе необходимите мерки.
Предупреждението е категорично, но Марков не си взема бележка и свободно се движи в Лондон. На 7.IХ.1978 г., рождения ден на Живков, на моста “Ватерло” Марков е блъснат от непознат, който го бодва в десния крак с чадъра, който носи. Георги почувствал убождане, но не му отдал внимание. С часовете, които минават, болката се увеличава, защото отровата се задейства. На 11.IХ. той умира. Аутопсията установява, че е починал от отравяне.
Световните медии разгръщат шумна кампания за българския чадър. Отстранен е най-опасният опонент, но това не минава даром. Втората писателска среща през 1979 г. е анемична. Срещу България се създава обществено настроение. Това засенчва 1300-годишния юбилей.
Опозиционната вълна не утихва. През септември 1979 г. бяга с цялото си семейство скулпторът Любомир Далчев, 77-годишен. Бил е във Виена по повод на негова изложба. Експонатите се радват на успех и изложбата се превръща в събитие. При закриването й Далчев, подкрепян от младата си съпруга Анна и асистента си Петър Атанасов, заявяват, че няма да се върнат в България. Поставени под закрилата на австрийските власти, те пребивават известно време в Залцбург.
Това е второ по значимост бягство след това на Владо Костов и Наталия през 1977 г. Далчев заминава за САЩ и там продължава творческата си дейност. Радва се на внимание на президента Джордж Буш–старши. Умира през 2002 г., малко преди да навърши 100 години.
Из „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”
Книгата може да поръчате тук!