Сталин – хладнокръвният стратег с невероятно търпение

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/4775617 www.24chasa.bg

В тази монументална и полемична книга Хенри Кисинджър отговаря на въпроса какво е „дипломация”. Като започва с всеобхватен исторически преглед, пречупен през собствените му очи, и стига до впечатления от личните си разговори с мнозина от световните лидери, Кисинджър сочи пътищата, по които изкуството на дипломацията и балансът на силите са създали света, в който живеем. С поглед към три века - от кардинал Ришельо, бащата на модерната държава, до новия световен ред, в който живеем днес - Кисинджър обяснява как съвременната дипломация се е родила от опита и поуките на политиката на баланс на силите във война и мир.

Предлагаме ви откъс, в който авторът обрисува Сталин най-вече като хладнокръвен стратег.

ГЛАВА ХIII

Търгът на Сталин

Ако идеологията винаги определя външната политика, Хитлер и Сталин никога не биха си подали ръка, както нямаше да го направят и Ришельо и султанът на Турция три столетия по-рано. Но общите геополитически интереси са мощна свръзка и те непреодолимо тласкат отявлените врагове Хитлер и Сталин един към друг.

Когато това става, демокрациите не вярват на ушите си; пълната им изненада показва, че не разбират нито Сталиновата мисловна нагласа, нито Хитлеровата. Подобно на Хитлер кариерата на Сталин е изградена по перифериите на обществото, но на него му трябва много повече време, докато се добере до абсолютната власт. Хитлер залага всичко на блестящата си демагогия. Сталин се налага, подкопавайки издълбоко позициите на съперниците си вътре в комунистическата бюрокрация, където първоначално другите претенденти за властта не виждат в този мрачен пришълец от Грузия сериозен съперник. Хитлер успява, съкрушавайки сподвижниците си със своята стихийна целеустременост; Сталин се домогва до властта с безпощадни анонимни ходове.

Хитлер пренася бохемските си трудови навици и неспокойния си характер в политическото ръководство, придавайки на управлението си непостоянен, понякога дилетантски характер. Сталин вгражда суровия катехизис от ранното си религиозно обучение в бруталния болшевишки светоглед и превръща идеологията в инструмент за политически контрол. Хитлер процъфтява, носен от обожанието на масите. Сталин е твърде параноичен, за да разчита на толкова лично отношение. Много повече, отколкото за непосредствено одобрение, той жадува за абсолютна победа и предпочита да я постигне, унищожавайки един след друг потенциалните си врагове.

Хитлеровите амбиции трябва да бъдат осъществени, докато е жив; със своите изявления той представлява само себе си. Сталин е не по-малък мегаломан, но вижда себе си като слуга на историческата истина. За разлика от Хитлер Сталин притежава невероятно търпение. За разлика от лидерите на демокрациите той е готов по всяко време най-внимателно да се взре в силовите съотношения. Убеден, че идеологията му е осенена от историческата истина, Сталин безмилостно преследва съветските национални интереси, необременен от неща, които смята за лицемерен морален товар или емоционални пристрастия.

Сталин наистина е чудовище; но водейки международните отношения на страната, е върховен реалист – търпелив, хитър, неумолим, Ришельо на своето време. Без да знаят това, западните демокрации изкушават съдбата, като залагат на неразрешимо идеологическо противопоставяне между Сталин и Хитлер и дразнят Сталин с френски пакт, от който е изключено военното сътрудничество, с игнориране на Съветския съюз при Мюнхенската конференция, с относително двойствен подход към военни преговори с него едва когато вече е твърде късно, за да го отклонят от пакта му с Хитлер. Лидерите на демокрациите бъркат Сталиновите речи – тромави, с лек теологически привкус – и неумолимостта на анализа и политиката му. А Сталиновата неумолимост произтича от комунистическата му идеология. Комунистическите убеждения му дават възможност да бъде необикновено гъвкав тактически.

Извън тези психологически аспекти Сталиновият характер съдържа философска сърцевина, която го прави почти неразбираем за западните лидери. Като стар болшевик той е изтърпял десетилетия на затвор, заточение и лишения, преди да вземе властта. Горди с по-висшето си разбиране за динамиката на историята, болшевиките виждат себе си като помагачи на обективните исторически процеси. В собствените им очи разликата между тях и некомунистите е както между учения и невежата. При анализа на физическите явления ученият не ги предизвиква; ала неговите знания и разбирането, защо те настъпват, му дават възможност понякога да манипулира процесите, но в никакъв случай – противно на присъщите на явлението закони. В този дух болшевиките се смятат за познавачи на историята – те помагат за изявяването на динамиката й, понякога дори я ускоряват, но никога не отклоняват неизменната й посока.

Комунистическите лидери се представят като неумолими хора, надделели съжалението, неотстъпващи от историческата си мисия, както и неподатливи за традиционните аргументи, особено когато ги изказват невярващи в тяхната идея. Те са убедени, че имат предимство в дипломацията, защото са на мнение, че разбират събеседниците си много по-добре, отколкото те могат да разберат себе си. В съзнанието на комунистите отстъпки могат да бъдат правени, ако изобщо това се налага, само с оглед на “обективната реалност”, но никога поради убедителността на дипломатите, с които преговарят. В тази светлина дипломацията става част от процеса, с който съществуващият ред евентуално ще бъде разрушен; дали разрушаването ще стане чрез дипломация на мирното съвместно съществуване или чрез военен конфликт, зависи от оценката за съотношението на силите.

Един принцип обаче е неотменим в Сталиновия свят на нехуманни и хладнокръвни пресмятания: нищо не оправдава воденето на безнадеждни битки за съмнителни каузи. От философска гледна точка идеологическият сблъсък с нацистка Германия е част от общия сблъсък с капиталистите, в който, доколкото това засяга Сталин, са включени също Франция и Великобритания. Към коя страна ще бъде насочен враждебният съветски удар – това изцяло зависи от преценката на Москва за най-голямата заплаха в дадения момент.

От нравствена гледна точка Сталин не прави никаква разлика между отделните капиталистически държави. Истинското му мнение за страните, възхваляващи добродетелите на универсалния мир, се онагледява от реакцията му по повод подписването на пакта “Келог–Бриан” през 1928 г.:

Те говорят за пацифизъм; те говорят за мир между европейските държави. Бриан и [Остин] Чембърлейн се прегръщат... Всичко това са глупости. От европейската история знаем, че винаги когато са се подписвали договори за ново разположение на силите с оглед на нова война, тези договори са били обявявани за договори за мир... [макар] да се сключват за внасяне на нови елементи в предстоящата война.

Най-страшният Сталинов кошмар, разбира се, е коалиция между всички капиталистически страни за едновременно нападение над Съветския съюз. През 1927 г. Сталин представя съветската стратегия по същия начин, по който я е представил Ленин десетилетие по-рано: “...извънредно много... зависи от това, дали ще успеем да отложим неизбежната война... до времето... когато капиталистите започнат да се бият помежду си...” За да съдейства на тази перспектива, Съветският съюз сключва през 1922 г. Рапалското споразумение с Германия и през 1926 г. Договора за неутралитет в Берлин, който подновява през 1931 г. с изричното обещание за ненамеса в една капиталистическа война.

За Сталин злостният Хитлеров антикомунизъм не е непреодолима пречка за добри отношения с Германия. Когато Хитлер идва на власт, Сталин бърза да отправи миролюбиви знаци. “[Ние] съвсем не посрещаме ентусиазирано фашисткия режим в Германия – заявява той на ХVII партиен конгрес през януари 1934 г. – [Тук] не става въпрос за фашизма, след като фашизмът в Италия например не попречи на СССР да установи добри отношения с тази страна... Нашата ориентация и преди, и сега си остава насочена към СССР и само към СССР. И ако интересите на СССР изискват поддържане на добри отношения с една или друга страна, която не е заинтересована да смущава мира, ние ще приемем такъв курс без всякакво колебание.”

Сталин, големият идеолог, фактически поставя своята идеология в служба на Realpolitik. Ришельо или Бисмарк без никакви затруднения биха разбрали стратегията му. Но държавниците, представляващи демокрациите, се оказват с идеологически наочници; отхвърлили силовата политика, те мислят, че предварително условие за добри отношения между народите е общата им вяра в предпоставките за колективната сигурност и че идеологическата враждебност изключва възможността от практическо сътрудничество между фашистите и комунистите.

Демокрациите грешат по всички точки. Когато идва времето, Сталин наистина влиза в антихитлеристкия лагер, но с голяма неохота и след като отварянето му към нацистка Германия е отблъснато. Убедил се накрая, че антиболшевишката реторика на Хитлер може би е съвсем сериозна, Сталин се заема да гради най-широка възможна коалиция, за да му се противопостави. Новата му стратегия е изразена на VII (и последен) конгрес на Комунистическия интернационал през юли-август 1935 г. Призовавайки за единен фронт на всички миролюбиви народи, той дава сигнал за изоставянето на комунистическата тактика от 20-те години, когато в опит да бъдат парализирани европейските парламентарни институции комунистическите партии гласуват с антидемократичните групировки, включително и с фашистите.

Главният говорител на новата съветска външна политика е Максим Литвинов, назначен за външен министър именно за да играе тази роля. Той е с градско възпитание, отлично владее английски и еврейски, с буржоазен произход е и е женен за дъщеря на британски историк. Формалните му акредитиви подхождат повече на класов враг, отколкото на човек, правещ кариера в съветската дипломация. По време на неговия мандат Съветският съюз се присъединява към Обществото на народите и се превръща в един от най-гласовитите поддръжници на колективната сигурност. Сталин охотно прибягва към Уилсъновата реторика, за да си осигури подкрепа срещу перспективата Хитлер наистина да предприеме онова, за което пише в Mein Kampf, и да превърне Съветския съюз в своя главна мишена. Както посочва политологът Робърт Легволд, целта на Сталин е да изкопчи максимална помощ от капиталистическия свят, а не да се помирява с него.

Дълбоко чувство на взаимно недоверие преобладава в отношенията между демокрациите и Съветския съюз. Сталин подписва договор с Франция през 1935-а и с Чехословакия през следващата година. Но френските ръководители от 30-те години се дръпват и отказват генералщабни разговори. Неизбежно Сталин тълкува това като покана към Хитлер най-напред да нападне Съветския съюз. За да се подсигури, Сталин обвързва съветската помощ за Чехословакия с предшестващо изпълнение на френските задължения към нея. Това, естествено, му позволява да остави империалистите да се бият помежду си. Френско-съветският договор едва ли е плод на ангелски помисли.

Желанието на Франция да установи отношения със Съветския съюз, като същевременно отказва военен съюз с него, е красноречиво за въображаемите пространства, в които се движи външната политика на демокрациите между двете войни. Демокрациите ценят тирадите в прослава на колективната сигурност, но се въздържат да я изпълнят с оперативно съдържание. Първата световна война би трябвало да е научила Великобритания и Франция, че дори и в съюз войната с Германия е крайно опасно начинание. Германия едва не надделява през 1918 г., въпреки че и Америка се присъединява към съюзниците. Представата, че Германия може да бъде победена без съветска и американска помощ, съчетава манталитета на линията “Мажино” с прекомерно надценяване на собствените сили.

Само крайна мечтателност на мисълта у лидерите на демокрациите може да доведе до разпространеното мнение, че Сталин – дотогавашният болшевик и твърдо вярващ в така наречените обективни материални фактори – е прегърнал правно-моралната доктрина за колективна сигурност. Сталин и колегите му имат други, неидеологически причини да не се радват на установения международен ред. Истина е, че съветската граница с Полша е наложена със сила, а Румъния заграбва Бесарабия, която Съветите смятат за своя.

Но и потенциалните жертви на Германия в Източна Европа не желаят съветска помощ. Комбинацията между Версайските договорености и Октомврийската революция поражда неразрешим проблем за всяка система на колективна сигурност в Източна Европа: без Съветския съюз тя не действа военно; с него не действа политически.

Западната демокрация прави малко, за да разсее Сталиновата параноя за съществуването на капиталистически антисъветски заговор. Съветският съюз не е консултиран по време на дипломатическата активност, съпроводила прекратяването на договора от Локарно, изключен е и от Мюнхенската конференция. Привличат го в дискусиите за система за сигурност в Източна Европа, но неохотно и твърде късно, след окупацията на Чехословакия през 1939 г.

Но погрешно бихме изтълкували Сталиновата психология, ако припишем вината за договора между Хитлер и Сталин изцяло на политиката на Запада. Сталиновата параноя ясно проличава при ликвидирането на потенциалните му вътрешни съперници и убийството или интернирането на милиони хора, които му се противопоставят само в неговата фантазия. Ала във външната политика Сталин проявява изключително хладнокръвна пресметливост и много се гордее, че не допуска да бъде предизвикан към резки ходове – особено от капиталистическите лидери, чието разбиране за съотношението на силите той поставя много по-ниско от своето.

Можем само да гадаем какви са били намеренията на Сталин по времето на Мюнхен. И все пак най-малко вероятният курс в момент, когато страната му се гърчи от идващите една след друга чистки, би бил автоматичното и самоубийствено изпълнение на договора за взаимна помощ. Договорът с Чехословакия ангажира Съветския съюз само след като Франция обяви война, и по този начин му предоставя много възможности. Например той би могъл да иска преминаване през Полша и Румъния и да използва почти сигурния отказ на тези страни като алиби, за да изчака изхода на битките в Централна и Западна Европа. Или пък след преценка за евентуалните последици би могъл да си върне загубените по време на Руската революция територии в Полша и Румъния – както фактически прави година по-късно. Най-невероятната възможност е Съветският съюз да издигне барикада като последен защитник на Версайските териториални договорености в името на колективната сигурност.

Несъмнено Мюнхен затвърждава Сталиновата подозрителност към демокрациите. И все пак нищо не е в състояние да го отклони от изпълнението на онова, което смята за свой болшевишки дълг – да противопоставя капиталистите едни на други и да предпази Съветския съюз от опасността да стане жертва на техните войни. Ефектът от Мюнхен следователно е промяна на Сталиновата тактика. Той открива търг за сключване на пакт със Съветския съюз – наддаване, което демокрациите нямат никаква надежда да спечелят, ако Хитлер направи сериозно предложение. Когато на 4 октомври 1938 г. френският посланик посещава съветското Външно министерство, за да обясни Мюнхенското споразумение, посреща го Виктор Потьомкин, помощник-комисар по външните работи, със следните заплашителни думи: “Бедни приятелю, какво направихте? За нас не виждам друг изход освен четвърто разделяне на Полша.”

Тези думи в епиграмен стил повдигат едно ъгълче пред Сталиновия леден подход към външната политика. След Мюнхен Полша със сигурност става следващата мишена за Германия. Тъй като Сталин не иска нито да се изправи пред германската армия на съществуващата съветска граница, нито да воюва с Хитлер, единствената алтернатива остава четвърта подялба на Полша (подобни разсъждения са накарали Екатерина Велика да предприеме първата подялба на Полша с Прусия и Австрия през 1772 г.). Фактът, че Сталин изчаква цяла година Хитлер да направи първата крачка, е добър атестат за стоманените нерви, с които ръководи външната политика.

С твърдо поставена цел следващият ход на Сталин е бързо да изтегли Съветския съюз от фронтовата линия. На 27 януари 1939 г. лондонският News Chronicle публикува статия от своя дипломатически кореспондент (известен като приближен до посланика на Москва Иван Майски), в която се очертава възможна сделка между Германия и Съветския съюз. Авторът повтаря стандартната Сталинова фраза, че няма съществена разлика между западните демокрации и фашистките диктатори, като я използва, за да освободи Съветския съюз от автоматичен ангажимент към колективната сигурност:

Понастоящем съветското правителство очевидно няма намерение да помогне на Великобритания и Франция, ако те влязат в конфликт с Германия и Италия... От гледна точка на съветското правителство не съществува особена разлика между позициите на британското и френското правителство, от една страна, и германското и италианското, от друга, която да оправдае сериозни жертви в защита на западната демокрация.

След като Съветският съюз не вижда необходимост да прокарва идеологически различия между отделните капиталисти, за да избира едни или други, разногласията между Москва и Берлин могат да се разрешат на практическа основа. И за да не остане незабелязана тази теза, Сталин прави още една безпрецедентна стъпка – нарежда статията да бъде препечатана дословно в Правда, официоза на комунистическата партия.

На 10 март 1939 г., пет дни преди Хитлер да окупира Прага, Сталин излиза с авторитетно изказване за новата стратегия на Москва. Поводът е ХVIII партиен конгрес, първото подобно сборище, след като пет години преди това Сталин е подкрепил колективната сигурност и “единните фронтове”. У делегатите, изглежда, преобладава облекчението, че са още живи, тъй като чистките масово покосяват редиците: в залата присъстват само 35 от 2000-те делегати отпреди пет години; 1100 от предишните са арестувани за контрареволюционни действия; 98 от 131-те членове на Централния комитет са ликвидирани, както и трима от петимата маршали на Червената армия, всички помощник-комисари на отбраната и 75 от 80-те членове на Върховния военен съвет. Така че ХVIII конгрес едва ли може да се нарече тържество на приемствеността. Присъстващите на него са много повече загрижени за личното си оцеляване, отколкото за загадъчните тънкости на външната политика.

Както и на конгреса през 1934 г., Сталиновата основна теза пред тази изплашена аудитория са миролюбивите намерения на Съветския съюз сред враждебното международно обкръжение. Заключенията обаче бележат радикално скъсване с концепцията за колективна сигурност от предишния конгрес. Сталин фактически обявява съветски неутралитет в конфликта между капиталистите:

Външната политика на Съветския съюз е ясна и категорична. Ние сме за мир и заздравяване на икономическите отношения с всички страни. Това са нашите позиции; ние ще се придържаме към тези позиции дотогава, докато отделните страни поддържат подобни отношения със Съветския съюз и докато не правят никакви опити да засягат интересите на нашата страна.

За да е сигурен, че недосетливите капиталистически ръководители непременно ще схванат неговата мисъл, Сталин почти дословно повтаря основния аргумент от статията в News Chronicle: тъй като демокрациите и Германия са със сходни социални структури, различията между Германия и Съветския съюз не са по-трудно преодолими, отколкото различията между всяка друга капиталистическа страна и Съветския съюз. Обобщавайки, той изразява своята решителност да си запази свободата на действие и в една предстояща война да продаде добрата воля на Москва на онзи, който плати най-високо. В застрашителна фраза Сталин се зарича: “Да бъдем предпазливи и да не позволим на нашата страна да бъде въвлечена в конфликти от подпалвачи на война, свикнали с чужди ръце да вадят кестените от огъня.” Всъщност Сталин отправя покана към фашистка Германия да направи предложение.

Новата Сталинова политика се различава от старата предимно по акцентите. Дори и в кулминацията на подкрепата си за колективната сигурност и “единните фронтове” Сталин формулира съветските обвързаности по начин, който му запазва възможността да прави сепаративни сделки, след като войната започне. Но през пролетта на 1939 г., преди още цяла Чехословакия да бъде окупирана от Германия, той прави следваща крачка: започва маневри, за да си осигури възможност за сепаративни сделки преди войната. Никой няма право да се оплаква, че Сталин е криел намеренията си; шокът на демокрациите се дължи предимно на неспособността им да разберат, че Сталин – пламенният революционер – е най-вече хладнокръвен стратег.

Из „Дипломацията”

Книгата може да поръчате тук!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Ресторантьорския бизнес атакува синът на Георги Семерджиев - Жоро Шопа. Младият Лоренцо се готви да отвори тузарско заведение на апетитно място в столицата, научи "България Днес". Едва 23-годишният Семерджиев се е нагърбил сам със сериозното начинание и лично ръководи трескавия ремонт, който кипи в момента в заведението.

С разбита свръхмодерна печатница за фалшиви пари се похвалиха на специална пресконференция от ГДБОП и спецпрокуратурата. Нелегалната фабрика за ментета се помещава в подземията на несебърския хотел "Кантилена", обяви зам. главният прокурор Иван Гешев. При операцията са задържани четири човека, отговорни за създаването и функционирането на

Разложката кримка Атанас Мечев-Гаргата отново бе арестуван за наркотици, но отново болно сърце го прати в болница вместо зад решетките! Истинско дежавю изживяват антимафиоти, изпратени да заключат за пореден път 33-годишния рецидивист. Само за няколко месеца Гаргата, срещу когото тече наркодело в спецсъда,