Националният доверителен екофонд отбелязва Световния ден на околната среда с вдъхновяващи литературни произведения на български тийнейджъри
Фондът има над 20 години опит с проекти във всички сфери на околната среда.
Той е създаден през 1995 година, за да управлява средства предоставени целево от държавния бюджет, включително по силата на суапови сделки за замяна на “Дълг срещу околна среда” и “Дълг срещу природа”. НДЕФ управлява и средства от международната търговия с предписани емисионни единици (ПЕЕ) за парникови газове, средства от продажба на квоти за емисии на парникови газове за авиационни дейности, както и средствар предоставени на базата на други видове споразумения с международни, чуждестранни или български източници на финансиране, предназначени за опазване на околната среда в Република България.
Всяка година, освен че официално представя своя годишен доклад пред Министерския съвет, фондът го представя публично и пред своите партньори - министерства, неправителствени организации, общини и други заинтересовани страни. Тази година публичното събитие се проведе на 2 юни в литературен клуб “Перото”, НДК, София. Наред с представянето на доклада беше проведен и професионален семинар по темата за повишаване ефективността на публичните инвестиции в енергийната ефективност. На събитието бяха връчени и наградите от традиционния литературен конкурс за природозащита на името на Мими Праматарова.
За десета поредна година литературният конкурс “Мими Праматарова” насърчава екологичното и творческото самосъзнание сред младите хора в България. Конкурсът има вече и свой Клуб на лауреатите.
Темата на конкурса за литературно съчинение тази година беше “Климатът и аз. Човешкото лице на климатичните промени”. Участваха 80 ученици от 40 училища в 30 града.
Авторът на най-доброто съчинение получи кристална статуетка, грамота и еднократна стипендия от 500 лева. Подгласникът му - грамота и еднократна стипендия от 300 лева; а третото място организаторите осигуриха грамота и еднократна стипендия от 200 лева. Специално отличени с грамоти бяха и още три литературни творби.
Мими Праматарова е първият директор на Национален парк “Рила”. От 1996 година до края на живота си тя ръководи изграждането на институцията, екипа, както и създаването и приемането на първия План за управление на парка.
Стреми се към прилагане на най-съвременните принципи на природозащитата и модели за управление на защитените територии. Мими истински и в дълбочина разбира и прилага принципа за широко участие при управление на парка. Вместо в конфликт с противниците, тя предпочита да привлича партньори и печели поддръжници. Гледа надалече в бъдещето и е сигурна в успеха на новото.
Мими Праматарова влага много любов и енергия в работата с младите хора. Хиляди са децата, които тя е спечелила с неподправената си преданост и безкористност за опазването на дивата природа.
Последното възклицание
Ангел Тютюнджиев - ученик от 10-и клас на СОУЕЕ “Св. Константин-Кирил Философ” в град Русе - трето място.
Беше горещ есенен ден през знаменития двадесет и четвърти век, часът беше осем сутринта и слънцето вече мъждукаше в небето. Даниел отчаяно се сви в леглото си, събуден от звъненето на будилника, което толкова рано му прозвуча като някакво демонично кречетало. Младежът се размърда и с нежелание се дотътри до банята. След броени минути той вече четеше новините на кухненската станция на компютъра си, когато от 3D принтера изскочиха двете филийки от захар, протеин и белтъци, все още топли, с лек металически аромат и приятен ягодов вкус. Когато забеляза колко е часът, Даниел побърза да се облече - днес нямаше нужда от дрехи от охлаждаща материя, вече беше септември и температурите бяха по-поносими, рядко надхвърляха 310 Келвина. Младият мъж почти прелетя по стълбите, но успя да стигне до метрото на приземния етаж навреме.
Всичко започна през средата на 21 век, когато запасите от изкопаеми горива бяха на привършване и проблемът с климата изглеждаше, все едно скоро щеше да се реши сам. През 2040 г. изтече мирният договор между Русия и Щатите за притежание на Антарктика, последния запазен резерв петрол, а и иронично - най-големия, неизчерпан и до днес. Бързото му използване, десетки пъти по-голямо от предишното, от всички заводи и корпорации по света, опитващи се да се възползват от привидно несвършващия извор на гориво, доведе до, меко казано, очаквани последици на планетата.
След края на лекциите Даниел, все още неразсънил се, отиде до близкото кафене и си поръча гореща чаша горчивина, която побърза да изгълта още преди да седне и разгърне компютъра си. На масата до него стояха двама мъже на средна възраст, може би наближаващи седемдесетте, и той успя да дочуе част от разговора им. Първият, с широко червено лице, ругаеше времето навън: “Това вече не е нормално - избухна той, - не е било такава жега септември месец”. “Нищо работа - изсмя се другият, добре облечен и с вратовръзка, но видимо изморен, с няколко бели косъма - това са глупости - и преди е било горещо, ама на никого не му е пукало. Затоплянето е под два градуса на век, нищо работа. Докато стане сериозно, вече някой ще е измислил решение."
За всеки градус тонове, тонове лед се топяха всеки ден, изливаха се в океаните, а водата преливаше и преливаше. Първо Англия, после много други. Водата се покачваше всеки ден и трябваше да строим все по-високо и по-високо. Скоро градовете бяха на няколко етажа. Така са и сега, след като построихме бариерите около сушата. Но и тогава продължихме този бич за природата, замърсяването. От комините на заводите се издига пушек, натрупва се над градовете и ни трови. Земята е парник, а ние сме паразитите.
Мазна мараня се носеше над долните улици, по които Даниел минаваше. Той забеляза, че се заоблачава, и побърза - този път бе избрал да се разходи пеша по пътя - малко хора вече го правеха, просто нямаше смисъл. Трябваше да мине през аптеката, за да вземе месечната си доза лекарства за хрема и кашлица - все по-често срещани алергични реакции към прашния въздух. Хапчетата бяха от малкото неща, които човек не можеше да принтира вкъщи - забраната беше наложена след разрастването на проблема със злоупотребата. След като излезе от магазина, той побърза да ги изпие с лека усмивка. След броени секунди усети ефекта им в тялото си - беше плацебо, разбира се, истинският ефект не можеше да бъде почувстван. Стана му по-добре, горната част на тялото му сякаш стана по-лека, като памук, но краката му натежаха, сякаш пропити с вода. Той бавно се затътри към общежитието.
Наркоманията беше едно от малкото неща, все още носещи краткотрайно щастие в тези изпълнени с депресия времена. Технологиите, чието развитие постепенно се забави през 21. век, вече не носеха удоволствие на презадоволените от тях граждани, а просто ги отегчаваха. Когато имаш всичко, нямаш нищо. В това се бяха уверили отдавна.
Даниел замислено вечеряше пред прозореца. Кафяви капки дъжд барабаняха по перваза. Цял ден нещо го глождеше, някаква мисъл, която от доста време се опитваше да скрие в дълбините на ума си. Имаше ли нещо смисъл в действителност? Накъде се бяхме запътили? Какъв смисъл имаше той? Какъв смисъл имаше всичко? Не беше единственият, който се чувстваше така. Хората бяха станали тъжни и изолирани, просто се носеха из града, всеки погълнат от себе си, от собствените си неща. Имаха ли тези неща смисъл? Студентът не беше тъжен по природа, отчаянието му бе чуждо, но животът го направи циник. Имаше ли смисъл животът без щастие и бъдеще? Миналото носеше болка по това, което беше прахосано, сегашното беше кухо и лишено от смисъл, а бъдещето не вещаеше нищо. Младият мъж отвори прозореца и се покачи на перваза, оглеждайки небето, града, потънал в мрак, и земята под него. Въздухът беше прохладен, за първи път от много време.
Долу нагретите бетонни плочи на улиците излъчваха жега и неприятна миризма. Изведнъж му хрумна нещо и погледна надолу. “Има ли смисъл” - зачуди се отново той. Усети хладината в сърцето си и се изпълни със спокойствие. Реши да погледне за последен път небето за последен път, и тогава я видя, мимолетно видение - луната. Месечината бе изгряла за първи път от години (или навярно просто вече никой не ѝ обръщаше внимание). Тогава той се осъзна и прошепна на глас: “Все още има надежда” - от лявото му око потече солена сълза, - никога няма да е късно”. Изпълни се с гняв и надежда и изкрещя над пустите улици: “Никога няма да е късно, стига да не се откажем” - гласът му отекна из тишината. Не знаеше дали някой го чу, но се почувства истински щастлив за първи път. Тази вечер той спечели срещу най-страшния враг - себе си. Легна си и веднага заспа.
Все още не е късно и никога няма да е. Животът не е фантастичен разказ, тук няма злодеи, освен самите нас. Щастливият край няма да дойде сам, трябва сами да се борим за него. Не бива да допускаме фатални грешки и да разчитаме на бъдещето да ги поправи. Отчаянието не носи нищо добро. “Никога не е късно” - репликата откънтяваше в заспалия град, под загадъчния лик на луната.
Мисли, човеко, мисли
Ивета Ангелова, ученичка от 11 клас на ЕГ "Фредерик Жолио-Кюри" в гр. Варна - първо място.
Здравей! Ехооо… Чуваш ли ме? Ох, слава богу. Помислих, че съм загубила контакт с теб, човеко. Ти, хм, защо така своенравно подхождаш към мен? Ако все още се чудиш кой говори, аз съм, Земята. Изненадващо, нали. Имам толкова неща да ти кажа, дано да ме чуеш. Горите, които ти сечеш, са моят гръбнак, не ме оставяй инвалид! Океаните, които ти тъй упорито замърсяваш, са моите сълзи, остави ги да бъдат солени, моля те, отпадъците ме погубват. Климатът е моето дихание. Защо искаш да ме удушиш с твоите мръсни изпарения, къде сгреших, какво не ти дадох?! Кървя, не разбираш ли?
Защо, когато близките ти умират, не обвиняваш себе си, а мен? Твоят егоизъм и себелюбието ти погубиха дъщеричката ти в цунамито, а не моето мощно дихание. Ако не беше така безразсъден, нямаше да похарчиш толкова пари за къща на брега на морето, в зона, в която знаеш, че не се чувствам добре. Но, хайде, каза си ти, късметът ще е на моя страна. Та с какво си заслужил дори правото на късмет след всичко, което причини на мен и себеподобните си? Ти, да, който си мислиш, че като си изхвърлиш боклука през прозореца, той просто изчезва. Изчезва от полезрението ти, но не и от моята душа. Лицемерно ме наричаш майка, а засипваш лицето ми с боклуци.
Озоновата дупка и глобалното затопляне са просто понятия, за които ти е внушено, че трябва да се притесняваш. Но, уви, сещаш се за това, когато случайно го споменат в новините или го срещнеш в някоя статия, но, разбира се, че не я четеш цялата, тя да не би да се отнася за застрашения живот на планетата, че да ти събуди интереса. Има толкова по-важни неща като автомобилите, които постоянно и в захлас гледаш, или двуетажната вила, която купуваш вече четири години. Но ти не осъзнаваш, че мога да ти ги отнема, когато реша, така както ти ме пронизваш отново и отново с фабриките си, от които печелиш милиони. Но нали за собственото си нещастие вие, хората, обичате да обвинявате другиго, вие никога не поемате отговорност. Казвате си: “Една птичка пролет не прави, с какво ще помогна на Земята, ако спра да използвам найлонови торбички или не си хвърлям фасовете през прозореца на колата?”
Как заспиваш нощем, след като знаеш, че си убиец? Как не ти тежи на съвестта смъртта на делфина, с който днес ти, човеко, реши, че е по-важно да си направиш снимка, а не да го пуснеш във водата? Как не те боли сърцето за хилядите мъртви риби, защото за теб най-доброто решение е отровните води да бъдат излети в океана? С какво право след това ми се сърдиш, че потапям дома ти? Защо ми се гневиш за дните, които са толкова топли, че не можеш да поемеш въздух, след като аз кашлям всеки ден заради твоите два автомобила, защото един не е достатъчен лукс? Какво против имаш поройните ми дъждове и тежките зимни бури, след като ден след ден ти ме караш да се чувствам нищожна, сякаш не съм аз основата, върху която градиш?
Ах, ти, човеко! Безразсъднико, отвори си очите и спаси семейството си! Започни да мислиш за тях и ще помогнеш на мен. Аз не те мразя, не ме разбирай погрешно, но вече се изчерпвам. Давам, давам, а какво получавам в замяна? Унижение, болка, страдание, безмилостна експлоатация. Ти как би реагирал на тези чувства, всемогъщи? Защо си мислиш, че от теб зависят всички живи същества, защо си мислиш, че ти управляваш света? Да, вярно е, че са ти дадени съзнанието и разумът и това те различава, но какъв е смисълът, след като не ги използваш? Ти не си нищо повече от кучето, което днес подритна, от пилето, с което вечеря, или от вируса, който днес се настани в тялото ти. Така се чувствам и аз, хората сте вируси, които се разхождат по тялото ми, разболяват ме, които бавно убиват сетивата ми и навлизат в дълбините на душата ми; за които е напълно нормално да хвърлят бомби по лицето ми и да копаят кратери в сърцето ми.
Поздравления, човеко, ти си на дъното на човешкото, гледай само то да не е залято с нефт. Проблемът ти е, че за тебе един живот е по-ценен от друг. Промени мисленето си и аз ще променя отношението си към тебе. Не ме разрушавайте и аз няма да ви показвам различните способности на диханието ми, което ти наричаш “климат”. Нима не би те зарадвал морският хладен бриз вместо ледения пронизващ вятър? Нима не би се радвал на лекия дъждец, който няма да убие със злоба посевите ви, а ще бъде достатъчен, за да ги спаси от сушата. Замисли се! Всяко твое действие е огледало. Нищо не остава безнаказано, мисли, човеко, мисли!
Моята земя
Деница Неделчева, ученичка от 10 - и клас на СОУ “Христо Ботев” в гр. Нова Загора - второ място
В училище влезе при нас госпожата
и каза за климата на Земята
и за климатичните промени
да напишем есе или стихотворение.
За тези неща днес често говорят -
учени хора все пишат и спорят.
Глобално затопляне, цунами, вулкани -
всеки гадае какво ли ще стане.
Слушаме как се топят ледовете,
Слънцето, питат, все тъй ли ще свети,
ще има ли четири различни сезона,
по колко изчезва на година озона.
И дълго си мислих, но някак не можех
такива големи проблеми да сложа
на моя бял лист, дори се обърках.
Откъде да започна, дали няма да сбъркам?
Излязох навън, през градинката минах,
лалетата пъстри в лехата подминах.
Подплаших две рошави малки врабчета,
огледах се - наоколо нацъфтели дръвчета.
Край тях милиони жужащи пчелички.
Но някак естествено беше ми всичко.
И от мисли се бях уморила -
за климата нищо не бях съчинила.
И ето - над белия лист съм заспала.
Сънувах Земята цялата бяла.
Нашата планета синьо - зелена
като че бе с нейна сянка сменена.
Без сини води, поляни и птици -
навсякъде виждах бетони и жици.
И въздух, усещах, миришещ на гнило…
Как в моя сън всичко се бе променило!
Така ли ще стане, това ли ще бъде?
От своя напредък човек е осъден
без дом да остане... Земята говори,
а ние сме глухи за нейния глас, хора!
Събудих се, бързо навън се затичах.
Дърветата в розово вече обичах.
Малките мравки, пчелите, цветята…
В сърцето ми беше се вляла Земята.
И осъзнах, че през цялото време
сложният отговор е бил точно пред мене.
Нека да бъдем практични и умни!
Нека спрем всички проекти безумни!
Войни и оръжия да не се създават,
недрата земни да не се разрушават!
Да се черпят блага от Слънцето и Водата,
За да запазим лика на Земята.