Приживе тя пожела да я погребат с всичките ѝ ордени и медали
На 95 г. напусна този свят Найда Манчева, един от живите символи на социалистическото време. Предполагам, че близките са положили в ковчега всичките й ордени и медали, за да ги отнесе на оня свят. Така както тя пожела в едно интервю през 2013 г.
“Аз съм вързала в една кърпа и скрила моите ордени, щото тук бяха ровили крадци. И искам, когато си отида един ден, да ми ги поставят в гроба, заедно с мен да са за вечни времена!”, каза тогава жената, която първа е удостоена два пъти със званието “герой на социалистическия труд” (ГСТ) - през 1964 и през 1974 г.
Освен това е носител и на Орден на труда - сребърен (1960), “Червено знаме на труда” (1962), “Народна република България - III ст.” (1971), “Георги Димитров” (1981) и др.
Найда Манчева е родена на 10 ноември 1921 г. в драгоманското село Цръклевци. Семейството й се преселва в “Надежда”, един от най-старите софийски квартали. Името му е дадено от първите заселници през 1905-1906 г. в чест на най-малката сестра на цар Борис III княгиня Надежда.
Семейството на Найда няма пари за училище и тя
едва 13-годишна
постъпва като
обща работничка
в завод “Фортуна”, по-късно прекръстен на “Осми март”.
След 1944 г. Манчева става тъкачка и скоро след това започва да работи на 6 стана вместо на 4 като другите работнички. Постепенно броят на обслужваните от нея машини расте на 20, 30, 40, а преизпълнението на нормата й е 105 на сто. И с указ №255 от 28 май 1964 г. Найда Манчева е удостоена със званието “герой на социалистическия труд”.
Модата за създаване на ударници и герои на новото социалистическо време не е българска. И тя като почти всичко в ония години е взета назаем от Съветския съюз.
Първият ударник, който става национално известен, е миньорът от Донбас Алексей Стаханов. В нощта на 30 срещу 31 август 1935 г. той изкарва 14 норми за една смяна и изкопава 102 тона въглища при норма 7 тона.
Не човек, а багер!
По-късно става ясно, че на Стаханов му помагат още двама миньори, но никой не обръща внимание на дребните подробности.
Във в. “Правда” излиза очерк за трудовия подвиг на миньора и така се ражда стахановското движение. След време героят се пропива и вместо Стаханов започват да му викат Стаканов (от руската дума за чаша стакан - б. а.).
Но стахановският пример остава и в първите години на социализма бързо набира почва и у нас. Званието е учредено с указ от 1948 г. на Президиума на Шестото ВНС.
Първоначално името му е “герой на труда”, от 1950 г. вече е “герой на социалистическия труд”. Носителят получава едновременно знак “Златна звезда”, орден “Георги Димитров”, грамота и еднократно възнаграждение от 1500 лв. Както и 100 лева върху заплатата.
Строителят Георги Карауланов, който става герой на социалистическия труд през 1969 г. ми каза, че заедно с бригадата си от 40 човека
изпиват всичките
пари от наградата
за една вечер в ресторант на бившия бул. “Заимов” и Карауланов дори доплаща някой лев отгоре. Пият и пеят до среднощ юнашки песни.
Но при удостояване за втори и трети път със същото звание лауреатът получавал само “Златна звезда” и грамота.
Ето с такава комбинация от морални и материални стимули новата власт иска да създаде и утвърди героите на работническата класа, която според комунистическата идеология е авангардът в изграждането на социализма.
Агитпропът се развихря и в следващите години бълва нови и нови идеи. По фабрики и заводи се вихри починът “бригада за комунистически труд”, в мините се въвежда “многозабойна система”, появява се починът на “шофьорите многохилядници”, Варна организира “общонародно съревнование за изпълнение на шестдневния план за пет дни”, челници от млечното говедовъдство основават клуб “Четирихилядник”, който прераства в клуб “Петхилядник”. И т.н., и т.н.
До 1990 г. званието “герой на социалистическия труд” е на второ място в системата на държавните награди веднага след “ерой на Народна република България”.
Присъжда се от Държавния съвет на български и чужди граждани “за изключителни и трайни постижения, от особено голямо значение за развитието на народното стопанство, просветата, културата, изкуството, техническия прогрес и за изключителни заслуги в строителството и защитата на социализма и комунизма в НРБ и други социалистически страни”.
Три години след като получава званието ГСТ, Найда Манчева оставя становете и започва да обучава млади текстилни работнички, които да издигат авторитета и славата на завод “Осми март”.
През 1973 г. обаче Манчева отново се връща в производството и започва да тъче на 40 стана. Последвана е от две млади работнички, които поемат същия брой станове. Наред с работата знатната тъкачка става и ръководител на Школата за изучаване и разпространение на челния опит.
С указ 865 от 27 април 1974 г. Найда Манчева е удостоена за втори път със званието “герой на социалистическия труд”.
Само за сведение ще ви кажа, че
Тодор Живков е
носител на това
звание само един път
Но пък е два пъти герой на НРБ, както и герой на Съветския съюз.
Освен признание във вид на ордени и медали Найда Манчева е и народен представител в три парламента. Но тогава няма "професионални депутати". Народното събрание има по 2-3 сесии годишно, на които народните избраници чинно гласуват подготвените законопроекти и по живо по здраво си отиват по родните места с по 120 лева в джоба.
Освен народен представител Найда Манчева е член на Софийския ГК на БКП, на Коларовския РК на БКП, на Комитета на българските жени и на Общонародния комитет на българо-съветската дружба. Представяте ли си
колко време е
загубила горката жена
да седи в десетки делови президиуми.
“Слабо познавах Найда Манчева, но бяхме от една кръвна крупа - каза още Георги Карауланов. - Хора, които не вярват на всяка една дума, хвърлена от тарикатите, артистите и политиците. А работеха и създаваха блага...”
До края на живота си Манчева живее с 500 лева пенсия и казваше, че й предостатъчна. Нито в родното й село Цръклевци, нито в кв. “Надежда” беше поставен бронзов бюст, както повелява указът от 1948 г. на Шестото ВНС за двукратните лауреати на ГСТ.
До 1990 г., когато Седмото ВНС закрива това звание, са произведени около 1700 герои на соцтруда!
Носителите му си отиват един по един, остават “блестящите дрънкулки”, както ги наричат днес техни наследници и продавачите край храма “Св. Александър Невски”. Според търговците цената им е между 80 и 100 лева.