(Продължение от интервюто с Лиляна Стефанова от 16 октомври)
Дора Габе смята за грях да
питаш жена наколко години е
- Защо при тези ваши успехи Вълко Червенков ви нарича “главозамаяна и нагла”?
- О, този случай ме потресе. Изпълнена с доверие в доброто, току-що завършила образованието си, отново на родна земя - и неочаквано попадам във враждебна среда, без да имам никаква вина, заобиколена от недоброжелатели.
Бях объркана в един необясним свят. Близо три години обикалях страната, откъсната от литературната среда. Помня тоя ден - срещнах Славчо Васев , тогава главен редактор на “Литературен фронт”, след като дълго не се бяхме виждали. Изплаках болката си.
“Знам всичко” - каза ми той. Много пъти съм се питал как стана така, кой разгаря тази враждебност към теб и защо. Разбира се, имам отговори, но не съм сигурен. Не знам какво да те посъветвам. Лошото е, че тази злонамереност се разраства. Преди два дни Червенков ме пита за теб...” Червенков? Не може да бъде! Изгарях от любопитство. Едва съумях да се овладея. Чаках да продължи. Той беше бавен човек. Понякога тържествено бавен.
“Говорихме с него по някои проблеми на вестника.
Той следи
“Литературен фронт”,
въпреки че е много зает, понякога има много сериозни въпроси към мен като главен редактор. Накрая неочаквано ме запита за теб. Бях много изненадан.” “Какво знаеш за Лиляна Стефанова, Славчо? Тя е учила в Москва през годините, когато ти беше там, не може да не я познаваш. Била главозамаяна и нагла.”
Славчо отговорил на Червенков, че отлично ме познава, че е смаян от такива недостойни приказки. “В Москва големи поети превеждат нейни стихове, издадена е на руски първата й книга още докато беше студентка, сега - втора, готвят трета. Най-авторитетните руски литературни списания публикуват нейни творби и положителни рецензии за творчеството й. Дори в. “Правда” публикува възторжена статия за първата й книга. И никога не се възгордя, продължи да работи скромно, никога нищо не поиска от посолството.”
“Това може и да е било - казал Червенков. - Но знам от сериозен източник, че сега тя се е самозабравила. Имала страхотни претенции. Наляво и надясно разправяла, че се гласи за министър на културата. И нищо по-малко. Удивен съм! Какъв морал!” “Някой ви е заблудил - казал Славчо . - Тя толкова време е без работа, а нито веднъж не дойде при мен в “Литфронт” да помоли да бъде назначена за редактор. Пътува из страната. Пише. Никога не съм чул за такива нейни претенции. Ако не ми вярвате, поканете я на кратка среща. Само като я видите и чуете, ще разберете колко злонамерени са тези слухове.”
Опитах се да ти помогна - бавно изрече Славчо. - Но усетих, че не ми вярва. Явно бе жестоко заблуден от някого с голямо влияние върху него. Слушаше ме навъсен. Едва ли ще те покани.”
- И вие как постъпихте?
- Дожаля ми за милия човек, от когото бях видяла само добро. Сериозно бе рискувал да възрази на самия Вълко Червенков. Не знаех как да му благодаря. Червенков не ме покани на разговор.След по-малко от година бе свален от поста Генерален секретар на БКП със съкрушителна критика.
- Защо в Узбекистан председателят на СБП Христо Радевски казва за вас: “У нас няма такава поетеса!”
- Не ми е леко да се връщам към тази история, в която вместо благородство на духа между поколенията и към младите прозира оная толкова позната вечна ревност.
Срещата ни с Асен Босев на площад “Славейков” беше случайна. От дума на дума той стигна до своето пътуване с председателя на Съюза на писателите в Узбекистан. Попита ме защо Христо Радевски толкова ме мрази? С какво съм го обидила. Нямах отговор.
Той продължи. В Ташкент ги посрещнали с почести, тържествени думи, подаръци, цветя... Същия ден - официален обяд. Масите - отрупани с щедростта на Изтока. Вниманието - безгранично. Срещу Радевски двама живи класици - поетите Зулфия и Гафур Гулям, председател на узбекските писатели. Той изправя тежка снага, мургавото му лице се озарява от магическа източна усмивка. Вдига първия тост:
“За младата българска поетеса Лиляна Стефанова, която първа откри мост между нашите литератури!" Зулфия допълва с вълнуващи думи за приятелството си с мен. Председателят на нашия Съюз на писателите пребледнява. Надига се, стиснал устни, облъчил домакините с ледена усмивка:
“У нас няма такава
поетеса!” - и сяда
- Асен Босев не е ли реагирал по някакъв начин?
- Асен му шепнел: “Не така бе, Христо. Неудобно е бе, Христо. Те я познават, чели са нейни книги, издават ги.
Узбекските писатели се вкаменяват. Следва тежко мълчание. Нарушавайки закона на източното гостоприемство, Гафур Гулям казва, че съм поет, превеждан от най-големите руски поети, че всички са чели мои творби, че съм широко издавана в Узбекистан - първият поет, който ги запознава много подробно с българската поезия и с творчеството на самия Христо Радевски. Гафур Гулям допълва: “И у нас ревнуваме младите, Христо. Напълно човешко е. Много добре те разбирам.”
Зулфия става тревожно и казва защо обича моята поезия. “Ако знаеш с каква страст те защитаваха, с каква любов! - каза още Асен Босев - Тя е млада, казваха те, тя дойде да ни разкаже за вашите големи поети. Чете ни нови стихове, беше сред нас като наша...”
- След време изяснихте ли си отношенията с Радевски?
- Минаха много години, всичко се забрави. Бяхме поканени с Йордан Радичков и Христо Радевски на Пушкиновите тържества в Ленинград. Късно вечерта излязох да се поразходя и настигнах по кестеновата улица Христо Радевски. Тогава изплува узбекският случай. И му казах: “Баща ми бе подвързал в едно томче поезията на Христо Смирненски, Христо Ясенов и Христо Радевски. Израснала съм с тази поезия. Онази студентка Лиляна Стефанова нямаше никаква вина, че руските поети не бяха открили твоите стихове, докато си бил там съветник в нашето посолство. И младият Джагаров нямаше вина. И двамата те уважавахме. Но ти не разбра това. Даде ми много ценен урок, най-важния - никога да не постъпя с никого от младите поети така, както ти постъпи с мен и с Джагаров...”
- Радевски как реагира?
- Не каза нито дума. Мълчеше и аз крачех до неговото мълчание в уханната тиха вечер.
- Разкажете нещо повече за приятелството ви с Дора Габе и Елисавета Багряна.
- О, това са дълги истории, които са част от живота ми. Но ще разкажа една кратка с Дора Габе - по женски очарователна. Покани ме на обяд в своето чаровно жилище. Заедно със сестра си Бела и Надя, непозната за мен приятелка. В приятния разговор между другото Надя ме попита: “Лиляна, скъпа, на колко години сте?”. Усмихнах се: “На 32”. И в този миг видях, че Дора Габе е влязла с голям поднос агнешко печено. Разтреперена, в ръце с вълшебни ухания, тя викна: “ Какво правиш? Как можа?! Ти питаш Лиляна на колко години е. Това е ужасно! Не само неприлично, но недостойно! Срамувам се от теб!” Жената се изчерви и каза, почти разплакана: “Но тя е толкова млада.” Никога не бях виждала Дора Габе толкова гневна. Опитах се да се намеся. Беше невъзможно. Обядът се провали. Прекрасното агнешко остана, без да го докоснем. Тогава - на 32 - не можех да разбера Дора, беше странно и непонятно за мен. Но в по-късните години разбрах каква силна защита на вечната женственост е било това, какъв изблик на страха от годините и на съпротивата срещу тяхната непобедима власт.
- Защо вас, вече доказана поетеса, най-напред ви назначават за редактор в отдел “Критика” на вестник “Литературен фронт”? Защото се търси място за “наш човек” ли?
- Какъв ти “наш човек”! И сега пред очите ми е оня момент, когато, останала без работа повече от две години, влязох за първи път в кабинета на главния редактор на “Литературен фронт” в новата сграда на СБП. Беше просторен, с огромно бюро и платна от известни художници. Нищо не подсказваше, че тук ще се разиграят след десетилетия
най-драматични
епизоди от моя живот
Славчо Васев беше естествен, сякаш е по домашни чехли.
“Чувствам се виновен, че досега нито веднъж не те потърсих. Но ето че сега имам добър повод.” И тогава помислих, че ще ме покани на семеен празник, както ставашев Москва, но той каза: “Оня ден Петър Динеков, като член на бюрото, е поставил настоятелно въпроса да бъдеш назначена тук. Не знаех, че той така внимателно е следял твоето развитие. Трудно ти е да повярваш, знам.”
И загадъчно млъкна. Аз съм жена и обичам загадките. Той се усмихна: “Отдавна трябваше да стане, прав е професорът. Вече си редактор в отдел “Критика”. Зяпнах поразена: “Критика?! Но какъв критик съм аз?! “Така се реши. Не се безпокой. Можеш.”
Когато тръгнах за редакцията, мама, смеейки се, ливна в краката ми канче вода. Наистина събитие. Още първия ден се почувствах нежелана натрапница. Наглед ме посрещнаха приятелски, но във въздуха витаеше друго. Млада поетеса - в най-важния и солиден отдел на вестника? В него работеха четирима известни и уважавани критици. Защо ме назначиха точно при тях? Измъчваха ме подозрения. Започна жестоко изпитание за мен. Докато науча “с волками быть, по волчьи выть”, както се казва в руска пословица.
В следващ брой:
Защо Лиляна Стефанова се среща често с Тодор Живков;
Приятелството ѝ с Людмила Живкова - от специализацията в Лондон до смъртта в София