Спектакълът “Болница накрай света” на МГТ “Зад канала” е пълен със загадки. Когато го гледах, пред мен седнаха родители с 4 деца. Нима е детски театър, се подвоумих дали да се измъкна навреме. После виждах как децата се забавляват напук на автора Христо Бойчев, който в интервю иска режисьорът и актьорите да усетят и философския пласт в текста му, а не само подтиците за смях. Режисьорът в МГТ е босненецът Дино Мустафич, който вече познава трупата на “Зад канала”, работейки с нея пиесата “Демонът от Скопие” преди няколко сезона. Този факт отговаря на питанката откъде накъде чужд режисьор се вмъква сред Петрушинов, Филип Аврамов- Фицата, Албена Михова, Пенко Господинов и прочее. Отделно Мустафич и Христо Бойчев са приятели от години, след като режисьорът постави в Сараево неговата пиеса “Полковникът птица”.
Може би само небългарско въображение може да се справи с абсурдите на Бойчев, когото около промените през 1989 г. бяха припознали като наследника на Радичков и го играеха хищно с 40 постановки. Но най-страшната загадка е защо след 1989 г., когато всичко вече можеше да се представя, името на Христо Бойчев изчезна от афишите. Не се сещам за причините на това наказание, но може и да е фактът, че комичното при него избива само ако над него има забрани, тирания, гавра на властта с човеците. Както е в “Болница накрай света”. На сцената неколцина колоритни типове (Филип Аврамов, Александър Дойнов, Иван Петрушинов, Стоян Младенов, Пенко Господинов) се правят на побъркани пациенти в болница, за да оцелеят.
Те си формулират шантави идеи фикс и се държат за тях отчаяно и налудничаво. Когато някой се включи на режим фантазиране, другите подклаждат измислицата и насъскват фантазьора, докато се възцари неговата реалност. Отвън идват посетители (Албена Михова, Жени Александрова-Лечева) и в един момент не е ясно кои са лудите – тези “вътре”, или онези “отвън”. Пиесата има далечен братовчед по невротичната ситуация (“Полет над кукувиче гнездо” от Киси-Васерман) и предлага прекрасни възможности за комична игра.
Актьорите са достатъчно опитни, за да не прескачат линията, отделяща сцената от естрадата. Затова е странно, че Дино Мустафич ги изкарва на финала в едно балканско хоро, сякаш невярващ, че вече са прелъстили публиката.