Лиляна Стефанова: Най-добрата ми руска приятелка се самоуби и аз бях на крачка от Края

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/5853816 www.24chasa.bg

(Продължение от 26 октомври)

Фотопортрет на поетесета на младини, направен от Георги Папакочев
Фотопортрет на поетесета на младини, направен от Георги Папакочев

Никога не съм била в обкръжението на Тодор Живков, казва поетесата

С най-добрата си руска приятелка - поетесата Юлия Друнина, която се самоубива на 16 март 1993 г.
С най-добрата си руска приятелка - поетесата Юлия Друнина, която се самоубива на 16 март 1993 г.

Лиляна Стефанова с Лозан Стрелков (вдясно) и Павел Матев. Поетесата още страда по загубеното им приятелство...
Лиляна Стефанова с Лозан Стрелков (вдясно) и Павел Матев. Поетесата още страда по загубеното им приятелство...

- С какво помните главното редакторство в “Литературен фронт” през онова бурно време на 1988-1989 г.?

С третия си съпруг Сашо в Санта Барбара, Калифорния, САЩ
С третия си съпруг Сашо в Санта Барбара, Калифорния, САЩ

- Беше безумие да поема този най-влиятелен литературен вестник точно във времето, когато гигантска вълна от епохални събития заливаше света, разтърсваше България.

Рухването на Берлинската стена, руската перестройка, краят на социалистическата система и авторитарните режими. Сред тези колосални обществени трусове как бих могла да се радвам на всеобща любов и възхищение? В този водовъртеж от неприязън, безнаказана храброст, необуздан стремеж към приспособяване?

Би било смешно да си въобразявам, че аз бях причината за тоя писателски взрив от разногласия и груби човешки страсти. Че аз бях в корена на конфликта. Не бях властна. Бях ранена и тревожна, жадна за приятелско рамо и като жена - много по-уязвима. Бях със своя позиция и самочувствие на редактор с огромен опит.

Днес сама се учудвам как съм изтърпяла, как съм устояла на тия

враждебни вълни,

които бяха плод на

всеобщ духовен хаос

Единственото мое предимство беше, че съм калена в какви ли не писателски битки. Дори само това, че бях 25 години главен редактор или зам. главен редактор на големи, авторитетни литературни издания.

- Какво стана, след като задуха вятърът на Горбачовата перестройка?

- В кабинета ми на главен редактор на “Литературен фронт” напрежението стихийно нарастваше. Всеки ден ни засипваше с нови безумия. И ние в окото на тайфуна. Коя сила беше направила “пластична операци”" на довчерашни колеги и приятели?

Как за 24 часа - други, различни, неузнаваеми? И аз - разкъсана между забрана и собствена воля, между преданост и предателство. Беше време, когато за първи път с цялата си душа най-високо оцених думата “преданост”.

Радвах се на достойнството и смелостта на младия Иван Гранитски - моя заместник, на неговата преданост не към мен, а към своите убеждения, на своята лична нравствена мяра, на своите принципи и идеали.

Обсада от всички страни. Беше невъзможно да се работи. По това време получих книга - писателски дар - с надпис: “На Лиляна Стефанова - за достойната й битка да обединява и сплотява разединеното племе на писателите. Николай Хайтов, 15, 12. 1988 г.”

Буреносните събития, разделното време разлюляха нашите писателски среди. Мнозина бяха проядени от омраза един към друг, завладени от хаоса. Убийствени сблъсъци между “за” и “против” жажда за истини, стремеж към лично преустройство, смесица от надежди и заблуди. Още вярвахме, че могъщият наш общ “Лит фронт”ще бъде сериозна трибуна да запазим свободни духовни пространства. Но това беше само надежда...

- След 10 ноември 1989г. ви включиха в списъка на хората от “най-близкото обкръжение на Живков”. Защо? Кой и за какво искаше да ви отмъсти?

- Никога не съм била в обкръжението на Тодор Живков, освен отделните срещи с мен като с писател. Това, за което казвате, има други причини и преди всичко позицията ми като главен редактор на “Литфронт”. Отчаяно се блъсках между стени от зловидство. Гласове, лица на хора, които пренаписаха своите биографии. Или просто ги забравиха. Та аз, за разлика от някои от тях, никога не съм била нито член на ЦК на БКП, нито партиен секретар, нито съм работила в идеологическите отдели на ЦК и т.н.

От писателското си време отделях единствено за работа в областта на културата и просветата. Каква черна сила, облак, като от Яворовата “Градушка”, закри слънчевите послания? Будни нощи, зли въпроси. Разумът - безпомощен. Неистови усилия рухват пред залостена врата. Беше по-тежко, отколкото в първите месеци на хаоса.

Не знаех нищо за

списъка на Луканов

А съм била в него, неизвестно коя поред, сред писателите и дейците на изкуството и културата. Всички от този списък сме нямали право да публикуваме свои творби където и да е и да бъдем назначавани на работа. Наскоро в интервю Дора Бонева горчиво си спомни: “След 1989 г. настана време, когато сложиха Любо (Любомир Левчев) в списъка на Луканов, според който той нямаше право да печата никъде и да работи никъде”. Не бих искала да изброявам книгите ми, които бяха спрени в различни издателства и колко години в нито едно печатно издание не излезе нито ред от мен.

- За кои погубени приятелства от онова време още страдате?

- През целия си писателски живот не съм имала такова дълбоко и красиво приятелство, както с Павел Матев. Бях негов заместник в сп. “Септември”. В сложната литературна действителност това приятелство ни правеше силни и неуязвими. В статията “Посветената” той ме разкри най-вярно като поет и личност. Как бих могла в ония светли години дори да помисля, че точно истинският Павел Матев, когото обичах, в най-тежките години ще ме предаде? Беше най-страшната рана, която някой ми е нанесъл. Но сега дълбоко в мен се сливат грозният мъж, красивият приятел, поетът, неузнаваемият Павел, който дълбоко ме оскърби. Всички тези образи се смесват и още изгарят душата ми. Разтърсвани от главоломни събития, и двамата търсехме спасителен бряг. Помня, че на последната му премиера излязох на сцената и казах най-топли думи за новата му книга.

Той ме прегърна

просълзен

За това приятелство с Павел Матев още страдам.

- Как излязохте от това трудно за вас време?

- Най-близката ми приятелка, голямата руска поетеса Юлия Друнина, се самоуби. Нямаше въздух за мен. Бях в бездна от мрачни мисли. Не можех да ги преодолея и не търсех изход. Беше непоправимо. Бях на крачка от Края.

Приятелка на сестра ми Милчето ме посъветва: “Ти си интелигентен човек. Защо не потърсиш помощ в тази тежка депресия? Иди при един от най-големите ни психиатри, проф. Заимов. Нужен ти е.”

Влязох в кабинета на професора плахо, колебливо. Усетих неговия дълбок поглед. Не помня разговора. Беше нещо като моя страховита изповед, прекъсвана от негови кратки въпроси.

“Рядко губя власт над себе си - казах. - Сега напразно се опитвам да избягам от мрака, да захвърля всичко по дяволите. Искам да работя, само да работя. Да заспивам с мисълта за нов стих. Но разрушителната сила е повече от мен. Тя е в мислите ми, в безсънните ми нощи, във всяка моя стъпка.”

Той беше много кратък. Всяка вечер две седмици трябва да взимам приспивателно, което ще ми предпише. Нужен ви е добър сън, каза. Прибави още няколко съвета. Стана от бюрото, подаде ръка с едва доловима усмивка. След две седмици открих, че кабинетът е светъл и професорът е много приятен човек. Той веднага улови промяната.

Но в душата ми -

неизлечима тъга

И тя ще се спотаява през целия ми живот. Главното беше, че отново бях изплувала от дълбокия вир на депресията. “Никакви лекарства повече няма да приемате - каза професорът. - Не се страхувайте от нищо. Пишете. Всичко е пред вас.”

- Бихте ли разказали нещо повече за браковете ви с поета Иван Давидков, Александър Младенов и Иван Саздов, които следват след женитбата ви с Георги Стоилов?

- Много ме затруднявате. Нося в душата си неугаснали чувства, непомръкнали вълнения и най-безценното е, че те са различни по сила и дълбочина и са неподвластни на каквито и да било сравнения. Може би първата любов винаги ще грее на своето първо място, както е с мнозина от нас.

Преди романа ми “Моят луд век” никога не бях разкривала любовни страници от личния ми живот. Бяха изненада дори за широкия кръг от мои колеги и приятели. В една от най-известните ми книги - “Вулканите на Мексико димят”, няма нито ред за голямата любов, която пламна по време на олимпийските игри. Двамата със Сашо в градините на Монтесума, на площад “Гарибалди” под китарения звън на мариячите, по шеметните състезания и стадиони - влудяващи чувства, а нито дума за тях. Не мога да си представя Мексико без Таско - града на любовта.

Нито един град не е бил така мил с мен и никъде не съм била толкова влюбена. Град под скъпия блясък на сребърните облаци - как лудуваха нашите стъпки по калдъръмените му улици, по техните весели извивки, все по-нагоре и по-нагоре, с измамната увереност, че ще стигнем небето. Град, създаден за двама...

Бяха изминали десет години от раздялата ни със Сашо. По воля на неведома сила внезапно попаднах в интернет на една кратка история, разказана от очевидец. В оня миг нищо не би могло така да ме изненада, както това, което прочетох.

Не, не ставаше дума за любовта ни в Мексико, но пак за нас. Двама млади емигранти се оженили в Сан Франциско. Били влюбени до полуда, много красива двойка. В оня ден на церемонията присъствали всички техни български и американски приятели. И както пише очевидецът, техен близък, булката сияела с необикновена хубост. В оня чудодеен миг, преди да каже думата “да”, тя неочаквано за всички,

с ясен глас казала

най-влюбеното от

моите стихотворения - “На кея в Сан Франциско”.

Никога не си бил

толкова мой,

толкова близко,

както на оня

пристанищен кей

в Сан Франциско.

Никога не сме били

толкова слети -

две души, две тела

сред отблясъци

разноцветни.

Ние двамата с теб -

сами сред тълпа многолика.

В оня, най-безумния

град на Пасифика.

Ние двамата с теб -

извън времето и закона.

Аз пристъпвах смутена.

Знаех, че нося корона.

Тази кратка история ме трогна, в нея по магически начин се сливаха времената.

- Коя от поетичните ви книги е най-близка до сърцето ви, в коя най-много сте вие?

- Естествено е най-новата книга на един поет да бъде най-близка на сърцето му, но истината е друга. От 7-томното издание “Избрани творби” на изд. “Захари Стоянов” вече излязоха шест тома поезия, проза, есеистика. В първите три от тях - “Душите ни са заедно”, “Слънцето ме целуна”, “Болка на глас” - включих, безпощадно към себе си, само стихотворенията и поемите, в които съм истинската аз, които са най-близки до сърцето ми и повечето от които са широко известни на читателите.

- Коя се радва на най-голям читателски успех?

- Книгите като че сами се надпреварват и неочаквано една измества друга, за да привлече читателското внимание.

В по-ранните години -

“Обич и мъка”

(главно със стихотворенията “Две по две”, “Има и няма”, “Аз исках да съм хубава” и др.) беше на първо място, докато по-късно я надмина “След полунощ”. На свой ред настигната от “Болка на глас”, за да дойде редът на “След третата чаша”. Знам, че звучи шеговито, но за автора това “надбягване” е съдбовно.

- Имате срещи и познанства с много от големите творци на ХХ век. Коя от тези срещи е най-важната за вас?

- Поразително е, че след десетилетия срещи, приятелства, спорове със знаменити писатели на нашето време от различни страни, най-важна за мен остава в творческия ми живот ролята на великия руски писател Константин Паустовски. Той преподаваше, водеше семинар в Литературния институт “Максим Горки”.

Аз, студентка, един ден се реших, представих се и го помолих: “Константин Георгиевич, бихте ли ме приели в своя семинар? Вярно е, че при вас са най-добрите млади разказвачи. Но вашата проза за мен е поезия. И аз...” Не довърших. Не смеех да го погледна. “Не съм имал друг такъв случай - каза и замълча. - Никой не се занимава в два семинара. И леко повиши глас. - “ А защо не? Бихте могли да дойдете още утре в единадесет, знаете аудиторията. Е, пак ще се видим, Лиляна” - и се отдалечи с меки стъпки по алеята. Аз стоях безмълвна, скована, преживяла ония мигове, които никога не се забравят.

Многогодишната близост с Паустовски в неговия клас остави трайна следа в целия ми творчески път. Той беше изключително строг в своите оценки, но и ласкаво добронамерен. Знаеше цената на будното око, на писателското постоянство и изострена наблюдателност, най-важната част от творческия процес.

За мен той си остана поет, ненадминат лирик в прозата. По-късно в руската преса той направи едно безценно за мен признание: “Педагогическата работа, която ми отнемаше не малко ценни писателски часове, за мен е живителна струя, подхранваща моята писателска енергия. Като работиш с нашата прекрасна младеж, чувстваш как сам ставаш по-млад, заразявайки се от нейната жизненост и устременост напред. През последните години между моите студенти се появиха талантливи младежи и девойки, дошли да се учат при нас от страните с народна демокрация. Иска ми се да отбележа между тях завърналата се вече в родината си много талантлива млада българска поетеса Лиляна Стефанова.”

Най-голяма роля в пространствата на творческия ми живот имаха и други писатели - ранният и по-късен диалог с Никола Фурнаджиев, мадридските срещи с Рафаел Алберти, беседите с китайския класик, поета Ай Син, и японския нобелов лауреат Кензабуро Ое, лондонските разговори в домовете на лорд Сноу и Франсис Кинг, съзвучието и взаимните преводи с Амрита Притам и Мира Алечкович.

- Ако вашият луд век можеше да се повтори отново, какво от сегашния ви живот не бихте изживели пак? И кои грешки не бихте допуснали?

- Не знам коя неведома сила ми помогна да преживея, да бъда участник, свидетел на съдбовни поврати. Винаги - не покрай, а вътре, в сърцевината, в отчаянието, в загубите, в надеждите. Как да се откажа от сегашния ми живот, от живота ми след промените?

Та нали в бездната

от загуби и страдания

се родиха повече

от 15 мои нови книги,

една от най-силните: “Пребродих дни на мъка”, както и “С моя луд късмет”, “Няма насита”, “С дъх на мъже”, “След третата чаша” и др. В тях съм другата Аз. Ето само няколко стиха:

Живея в свят наказан,

нагазен от мъка.

Орисан.

Злото ни помни.

Доброто - забрави.

Боя се за слово и мисъл.

Боя се за разума -

признат за виновен-

без присъда.

Боя се за живите.

Боя се за мъртвите.

За всяко бях

и всяко ще бъда.

Бих искала да ви напомня думите на Сартър - “Поезията това е да печелиш, когато губиш”. Да, да печелиш, когато губиш, е дар на съдбата, свята голгота за поета. Кои грешки не бих допуснала? Много. Те са в моите безсъници.

- На колко книги сте автор, в какъв тираж са издадени и на колко езика са преведени?

- Автор съм на повече от 50 книги - поезия, проза, есеистика и публицистика, стихове и поеми за деца. Общият тираж на книгите ми, излезли у нас и в чужбина, достига 1 млн. екземпляра. Мои стихове са преведени на 31 езика.

(Край)

 

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Чалгата вече няма да бъде същата! Една от емблемите на родния попфолк в последните години - Фики Стораро, обяви, че рязко сменя стила на музиката, в която ще се изявява. 25-годишният изпълнител е популярен сред феновете си с по-ориенталските ритми, но сега е взел решението тотално да промени имиджа си на чалгаджия

На съд заради схема с еврофондове отива съпругата на скандалния общински съветник от Стамболийски Атанас Мавродиев, обявиха от прокуратурата. Любопитно е, че престъплението, извършено от Стоянка Мавродиева, е буквално същото като това на мъжа й, стартирал кариерата си в политиката от името на патриотите

Под домашен арест е освободен банковият обирджия Константин Чапкънов, най-малкият от тримата синове на големия скулптор Георги Чапкънов-Чапа. Мярката на обвинения в престъплението е променена в по-лека от "задържане под стража", което му бе наложено, след като през февруари Константин бе заключен заради обир на банка в София