- Мария, къде те намираме?
- Как къде? Пред болничната стая на майка ми. Ама преди това имаше достатъчно сили да ме прати до вкъщи да ѝ донеса червилото и крем за лице, за да е красива и в болничната стая. Какво да я правиш! Актриса! Парфюмът. Любимият ѝ на “Долче и Габана”, халатът... Без тях не я бива... Можете ли да си представите? Възхищава се колко са красиви болничните чаршафи! Били чисти, колосани, в бледосиньо. А сестрите – толкова грижовни... Стоянини работи... Но толкова е тежко... Когато страда близък човек...
- Вероятно много те изплаши в понеделник. (Тогава голямата актриса е сама вкъщи, готви се за турне в Пловдив. Схваща ѝ се ръката. Преценява, че вероятно получава инфаркт. И е точно това. Знае симптомите от времето, когато любимият ѝ мъж Нейчо Попов получава същите. Този инфаркт слага край на живота му – б.а.)
- Успя да ми се обади с последни сили. Приеха я в клиника “Токуда”. Там знаят добре здравословното ѝ състояние. Свикаха консилиум. Прецениха, че трябва да ѝ бъде поставен стент. Наистина е имала инфаркт. По нейните думи съвсем, съвсем мъничък, но тя е все пак на 94 години... Майка ми е. Ние сме си една за друга. Ужасих се.
Веднага ме
пуснаха вътре
в клиниката
Стоях и стоях на един стол. Стоях и стисках... не палци. Просто мислено ѝ изпращах цялата си любов и си шапнех като мантра: “Мамо, аз съм Муки, мамо, аз съм. Мамо, обичам те. Мамо, трябва да сме заедно. Мамо, дръж се! Мамо, мамо, аз съм...”
- Сега е добре, нали?
- Да, щом ми заръча да ѝ донеса червило и крем, да е красива. Суета! Все повтаря – микро, микро... Ама си е инфаркт. На нейните години... Добре е! Да не я урочасам! Тя си е такава – много емоционален човек. Трогна се до сълзи от вниманието на всички за нейното здраве. Снощи е спала добре.
- Тя каза, че бърза да се върне на сцената.
- Лекарите ще преценят. Да ѝ се неначудиш! Иска да си ходи! Да играе! Първата ѝ приказка след слагането на стента беше: “Кога ще играя пак”. Ама, майко, ама чакай,
ама излез първо
от болницата.
А тя - не.
Пита за сцената
Да ви кажа право, уморих се да се притеснявам за нея, да я пазя. Тя си знае. Но и аз тайно зная, че сцената е нейното лекарство, нейното спасение. Предала съм се. Със Стояна на глава не се излиза. Не ме слуша. “Спри, казвам ѝ! На сто години стана! Живей си живота. Да го живеем заедно, майко! Какво искаш повече? Обичат те хората. Увери се сама сега, в този тежък момент. Ти си Стоянка! Ти си любимка. Ти си звезда! Спри се, моля те.” Да, говоря това, ама тайно зная, че тя си има своя път, своята истина, своята сцена... А аз - аз съм любимото дете... Но... А тя... Хуква пак нанякъде – жива, здрава. Ама да е пред публика.
Това е нейното
лекарство. Хапче
ръкопляскания и
Стояна е
на върха!
Обещаха скоро да я изпишат. До нас през цялото време беше Ирен Кривошиюева – актрисата, с която сега играят в постановката “Госпожа Стихийно бедствие”. Знаете, че дълги години е живяла в САЩ. Дали с типичния за американците оптимизъм, дали заради нейната доброта, но много ни помогна в този труден момент. Денонощно е до нас. Благодаря ѝ. За вярата и за оптимизма. Че ѝ вдига духа.
- Какво казват лекарите?
- Трябва да постои в клиниката, да я наблюдават. Сами сме си двете. Сами... Да се крепим. Радвам се, че всеки път, когато говори за себе си, за здравето си, първата ѝ мисъл е за мен. “Муки да е щастлива. Това е най-важното. Живея за нея”, казва винаги тя. (Просълзява се – б.а.)
- Стоянка играе в една френска пиеса - “Столетие мое”. Ти самата имаш дар перо. Не те ли изкушава да напишеш вашата история – подсказвам заглавие: “Столетие наше” примерно?
- Прекрасна идея! Да – не “столетие мое”, а наше. Защо пък да не стане? Ще играем майка и дъщеря - все пак и аз съм актриса, и техните чудни истории, наистина обхванали почти век. Вече си представям... Майка в нейното интелектуално семейство – баща ѝ е писателят Константин Мутафов, семейните традиции – пианото, шейната с трите коня, с които препускали в коледна снежна София с шопа на капрата и завити с топло одеяло, четенето на класиката - всичките хубави мигове на толкова бурния ѝ и интересен живот. Майка ѝ е завършила история и специализирала класическа филология в Швейцария, ученето в Прага, първи брак, срещата с баща ми,
срещата с Нейчо
Попов – голямата
ѝ любов,
Сатирата... приятелите - чичо Нейчо, чичо Парцалев, чичо Митко... Боже, колко истории биха могли да споделят майка и дъщеря, нали. Как да не стане пиеса! О, колко още неща можем да разкажем и да изиграем в това столетие наше.
Да е жива и здрава! Не трябва много за една такава пиеса - само една майка, една дъщеря и една сцена...