Така Радой Ралин съветва Крум Василев да каже на Първия
В края на миналата година Крум Василев разказа за първи път много интересна случка от епопеята с книгата с епиграми на Радой Ралин “Люти чушки”, илюстрирана от Борис Димовски.
Към епиграмата
Сит търбух,
за наука глух
Димовски е нарисувал прасе (свиня) с навита опашка, която приличала на подписа на Тодор Живков.
Крум Василев е много интересна фигура в нашата политическа и културна история.
Той е от малцината, успели да направят кариера и при Вълко Червенков, и при Тодор Живков. На Червенков е главен политически сътрудник, а Живков го прави директор на БНТ и председател на Комитета по печата.
Когато избухва скандалът с “Люти чушки”, Василев е извикан при Венелин Коцев. Секретарят по идеологията му казва, че по поръчение на др. Живков трябва да покани в ЦК Радой и Димовски
“на чаша кафе, но
кафето да е съвсем
леко горчиво”
“Тактиката на Живков беше хем да тушира, доколкото може, волнодумството в различните му направления, хем да не се кара с творците...”, разясни Василев нареждането защо кафето да не е много горчиво.
Василев кани двамата, разтваря книгата на страницата с прасето и опашката му и казва: “Абе, другари, подписът на др. Живков стои под най-официални държавни и партийни документи, бива ли да се правят такива непремислени шеги?!”.
Борис Димовски, който си е мълчаливец по природа, промърморва, че не е имал зла умисъл, това било безобидно творческо хрумване. А Радой Ралин казва: “Круме, кажи на другаря Живков, че Борето е направил един дружески шарж на неговия подпис и нищо повече.”
По онова време не можеше да се правят карикатури на високопоставени другари. Разрешаваше се дружески шарж, на който нарисуваният да изглежда красив и умен.
“Люти чушки” излиза през 1968 г. след като чака три години в издателство “Български художник”. Редактор е Зина Брезинска. В карето не е отбелязана точната дата. Тиражът е 40 000, като на пазара първоначално са пуснати 20 000 бройки.
Първата седмица се продава нормално по книжарниците. По онова време Радой Ралин още не е толкова известен сред народа, макар Румяна Узунова да твърди през 1983 г., че той вече “се е превърнал в своеобразен двойник на фолклорния Хитър Петър”.
Огромната популярност баснописецът ще придобие именно след скандала с “Люти чушки”, защото след слуха малкото книжле е разграбено от книжарниците.
Кой точно подшушва на Първия за приликата между свинската опашка и неговия подпис, сигурно ще остане тайна, ако в нечии късни мемоари истината не излезе наяве. Наредено е всички бройки да бъдат иззети от книжарниците и библиотеките.
И чак тогава се появява първата публична оценка. Тя е на Давид Елазар, зав.отдел “Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП. Той изпраща докладна записка до Секретариата на ЦК, в която пише, че
“Люти чушки” е
извършила “нагла
диверсия
от страна на авторите, а издателство “Български художник”, по-специално директорът Борис Ташев, е проявил политическо късогледство и безотговорност”, и то “точно когато все повече се надига контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия”.
На свое заседание на ГК на БКП в София критиката и оценките са убийствени: “ Авторите по същество преминават в редиците на нашите врагове!”. Радой Ралин и Борис Димовски не се признават за виновни и са наказани партийно със “строго мъмрене с предупреждение”.
Комитетът за наука и изкуство спешно свиква разширено съвещание с всички директори, партийни секретари, главни редактори на издателствата в София и провинцията, както и на вестници, списания, на радиото, телевизията и др.
Председателят на комитета Павел Матев недоумява “как са се намерили хора, които да допускат такова отношение към Тодор Живков”.
След това съвещание вестта за “опасната книга” обикаля цялата страна. Хората усилено започват да я търсят и цената й на черно се увеличава.
През 1983 г., когато излиза второ издание на “Люти чушки”, директорът на издателство “Български художник” Борис Ташев пише в предговора: “По нареждане “от горе” останалите 20 000 екземпляра се изгарят в печатницата, но поради силната тяга на комина из околността хвърчат полуизгорели книги. Учениците от съседното училище ги събират, а на другия ден прекопирват част от илюстрациите и масово ги разпространяват. Същото става и в университета и София се напълва с прасето, на чиято опашка е подписът на Тодор Живков.”
Според Валентин Караманчев, дългогодишен шеф на книгоиздаването в България, а и според други свидетели на онова време авторът
Радой Ралин сам
пуска слуха, че
книгата му е изгорена
в пещта на Полиграфическия комбинат
После слухът обраства с всевъзможни измислици. Говори се, както твърди и директорът Ташев, че от комина излитали недоизгорели листове и няколко работници от комбината и случайно минаващи граждани успели да съберат листовете и с тях да възстановят цялата книжка.
Все си мисля, че ако някой беше успял да си събере такава горена-недоизгорена книжка или част от нея, непременно да се е похвалил след 1989 г. с реликвата си. Досега не съм чул някой да разкаже по медиите, че е виждал печените-недопечени “Люти чушки”.
Валентин Караманчев пази един съвсем нормален екземпляр от книжката, която навремето жена му купила от една книжарница. Той казва, че тогава забранените книги, доколкото ги е имало, не са изгаряни, а претопявани в казана на фабриката в “Княжево”. След което рециклираната хартия се използва отново.
Започнах тази история със среща, която е по-скоро весела. При срещата на Живков с Георги Марков и режисьора Асен Шопов обаче първият ръководител буквално освирепяв.
За тази среща Валентин Караманчев твърди, че е без аналог в българската история и препечатва в книгата “Патила и страдалчества на книги и люде” “задочния репортаж” на Марков “Среща с Т. Живков”.
На 8 декември 1968 г. Георги Марков води приятеля си, режисьора Асен Шопов при Живков. Шопов е изгонен от Театъра на народната армия и пратен в Бургас. И Марков иска чрез Първия да го върне в София. Живков вдига телефона и нарежда на Павел Матев да направи каквото трябва.
“Другарю Живков - казва Марков, - много ви благодаря... За нас сте...” И тук Живков рязко го прекъсва “с твърде странен глас”: “За вас... Знаете ли какво съм аз за вас?!”
Изважда книжката “Люти чушки”, отваря на страницата с прасето (Марков го нарича свиня) и я тика пред очите му. Докато той се чуди какво всъщност става, Живков грабва един бял лист, вади писалка и се подписва. После поставя листа с подписа си до разтворената страница и посочвайки свинята, развълнуван казва:
“Това съм аз, а това
е моят подпис”
- и с разтреперени пръсти посочва опашката на свинята.
“Ето какво съм аз за вас!”, казва Живков “с почти болезнена горчивина”. Марков казва, че доколкото познава двамата автори, те никога не биха се решили на такава евтина шега. Живков казва: “А Радой е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко... и ето сега...”
Случаят “Люти чушки” приключва с уволнението на директора на издателството Борис Ташев, заместника му и още няколко души. На всичките е удържана по една работна заплата.