Любимият шведски автор Фредрик Бакман се завръща с нова топла история.
Новелата “Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” е своеобразно любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между баща и неговото момче, което ни провокира да се замислим за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат.
По света са продаден над 5 милиона копия от неговите книги - “Човек на име Уве”, “Баба праща поздрави и се извинява” и “Брит-Мари беше тук”, също издадени у нас.
Самият Бакман обобщава тази своя кратичка и затрогваща история като „приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.”
Подобно на предишните три истории от скандинавеца, и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” е в превод от шведски език на Любомир Гиздов. Корицата и илюстрациите пък са дело на художника Дамян Дамянов.
Няколко реда от книгата:
В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.
В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:
– Не се страхувай.
И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.
Тази възраст също не е толкова лоша.