Дора Кънева: С Велко се целувахме така в парка, че за малко щяха да ни арестуват

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6230083 www.24chasa.bg
Съпругата на Велко Кънев получава почетния "Икар" за цялостно творчество.

Разтърсващо интимно интервю със съпругата на покойния голям актьор

- Дора, как се запознахте с Велко?

 - Аз също съм от Елхово. Учехме в една и съща гимназия – той в три класа преди мен. Забелязах го на сцената на самодейния театър в Елхово. Оттогава ми е тръпката. Не си спомням заглавието на представлението, но добре си спомням как Велко играеше милиционер. Беше неописуемо смешен, но едновременно и тъжен. Играеше естествено, без превземки и измислици за ефект. Аз се съгласявах с него, когато повтаряше упорито, че не е чист комедиант. Смятам, че да го приемаме за комик, това е ограничение за него. А се запознахме, когато една вечер след разходката ми с приятелки по главната улица на Елхово, свърнах по ямболското шосе, което минаваше близо до дома ми. По едно време усетих, че някой върви след мен. Но не ме заговори и аз се прибрах. След няколко дни Велко ме срещна и ми призна, че вървял след мен, докато се прибера. Виждахме се често в София, защото аз учех в Икономическия институт в сградата до ВИТИЗ на улица „Стефан Караджа“. Но гаджета станахме едва, когато той завърши първи курс. Велко живееше на квартира с колегата си Жоро Бахчеванов, който почина съвсем млад, на 48 години. После живееше с Юри Ангелов на улица „Юрий Венелин“, но често трябваше да излиза и да си намира някаква работа, защото Юри имаше гадже, словачката Даница, и се затваряха с дни.

– Какво правехте, когато оставахте двамата извън дома?

- Ходехме на кино, разбира се. Една вечер гледахме в кино „Македония“ филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета“. Много хубав, разнежи ни. Когато излязохме, се целувахме. Но на пл. „Възраждане“ един милиционер потупа Велко по рамото и започна да ни хока. Заплаши ни, че ще ни отведе в районното, щом се държим така аморално. В онези години това не беше празна заплаха, като нищо можеше да ни остави за една нощ в ареста за назидание. Но се отървахме само с мъмренето. Друга вечер през зимата пресичахме Докторската градина. Валеше сняг, беше тихо и красиво сред дърветата. Започнахме да се целуваме, а един глас до нас каза: „Какво правите бе, дяца?“ Апостол Карамитев. Умряхме от срам. Той носеше кутия бонбони, нали живееше наблизо и очевидно се прибираше дома. Отвори я, за да ни почерпи.

– Спомняш ли си сватбата ви?

- Велко нямаше официален костюм и Юри Ангелов му даде абитуриентското си сако. Велко си сложи бяла риза и вратовръзка. Аз бях с черно поло и карирана пола. Върху полото носех колие, изрязано от дърво, за да подчертая официалния момент.На подписването в сливенската община се изсипа целият театър начело с директора Жарко Павлович. Беше 16 януари 1976. Дадоха ни една стая в апартамент в квартала „Кольо Фичето“ в североизточните части на града, до вилната зона. В другата стая и кухнята живееха шофьорът на театъра с жена си и двете им деца, а зад преградено с плоскости помещение беше Юри Ангелов. След като се роди Катя, се преместихме в гарсониера близо до гарата. Беше на последния 11-и етаж и веднъж, когато се развали асансьора, а на мен не ми беше добре, Велко ме занесе до там на ръце.

- Как Велко дойде в Сатиричния театър?

- На третата година от престоя си в Сливен Велко снима с Едуард Захариев в „Мъжки времена“. И там се сближи с Григор Вачков, който разбра, че този млад актьор е от неговата кръвна група – скромен, съвестен, честен и страхотно трудолюбив. Когато дойде краят на разпределението в Сливенския театър, Гришата Вачков говорил на директора на Сатирата Николай Савов, че има едно подходящо момче в Сливенския театър. Савов беше човек на принципите, не се задоволяваше с устно ходатайство и се вдигнал до Сливен да гледа Велко. Като се върнал в София, незабавно му се обади и го покани в Сатиричния театър. Искаха го и в Пловдив, но той избра софийския театър. Той, разбира се, беше доволен, но изникна големият въпрос с жителството. В онези години българинът не можеше да живее където си иска. Велко получи удостоверение за временно жителство и печат в паспорта си. Но валидността на удостоверението беше една година и той трябваше да се явява в районния съвет, към който принадлежи Сатиричният театър, и да подава отново молба за нов срок на временното жителство. Като нямахме постоянно жителство, нямахме право на нормиран наем и живеехме на свободен. А той не беше малко пари. Отначало в апартамента на Пламен Дончев в квартал „Хаджи Димитър“, после в апартамент на „Патриарх Евтимий“, който даваше под наем братовчедка на Пламен Масларов. Но ни струваха много скъпо, а и не можехме да си позволим подобрения и удобства. Това мен ме натъжаваше най-много. Велко се измъчваше заради това, че не играе в театъра. Влизаше по заместване в този или онзи спектакъл, но бяха на средно равнище, не го удовлетворяваха. Но според мен този период му беше полезен. Той извлече максимална полза, защото беше добър психолог, разбираше хората и се отнасяше изключително толерантно. Тогава дойде поканата от Народния театър. Бях притеснена, че народните артисти ще го смачкат. Но Велко се оказа по-прозорлив от мен.

- Кои артисти в Сатирата му бяха по-близки?

- Бяха приятели с Пламен Дончев, който ни отстъпи жилището си в самото начало, след като се премести в друго. Когато Велко започна да режисира, дъщерята на Пламен Наталия, която живееше във Франция, изпращаше добри френски пиеси. Те даваха големи възможности на участието на актьорите и се търсеха от нашите театри и след като Велко първи ги режисираше. За жилище с нормиран наем ни помогна Хиндо Касимов, който имаше добра позната в тогавашния Комитет за култура. Тя уреди да вземем жилището на Антон Карастоянов, което беше с нисък наем. Тъкмо на време, защото вече бях бременна с втората ни дъщеричка Марта. В онези тежки врмена с жителство и трудно намиращи се жилища актьорите си помагаха взаимно. В Сатирата приятелски към нас се държеш Парцалев – винаги много любезен, никакво големеене на велик артист. Когато бяхме на екскурзия в Мадрид по линията на профсъюзите, организирана от Кольо Анастасов, излязохме с Парцалев да се поразходим. Беше преди Великден, голям празник за католическа Испания. По улиците едва се провирахме в тълпата. Влязохме в една катедрала през нощта. Грееше от светлини, статуите бяха отрупани с цветя, свиреше орган. Тържествено и прекрасно! Когато се прибирахм към хотела, Парцалев предложи да ни заведе в стриптийз бар. Много му се ходеше, а нямаше компания. До хотела имаше такова заведение, но не беше отворено и той предложи да ни почерпи в близката кръчма, докато отворят. Обаче когато по-късно излязохме от кръчмата, рекламните табла пред стриптийз бара бяха покрити с платна и заведението беше затворено. Очевидно на самото Възкресение подобни заведения не работят. Стана ни смешно и се прибрахме.

Чувал съм от Велко как се възхищава от Калоянчев.

– Казваше ми е, че харесва у Калата как не си позволява половинчатости, как героите му се втурват енергично както в бездната, така и в небето. Те са също като неговите герои. Искаше като Калоянчев да е смешен, без да е клоун. Искаше героите му да са толкова крайни, че да изглеждат нещастни и самотни, да стигат до драматизъм. Когато нямаше представление, отиваше да гледа Калата. Сядаше на стълбите в залата като студент и гледаше.

– Идваха ли внучките ви в България?

- Те бяха голямата му радост и щастие. По-голямата ни дъщеря Катя замина за Канада със семейството си, а по-малката Марта завърши икономика в Париж и се омъжи за французин. Те нямаха още дете, когато дъщерята на Катя – София, летеше сама през лятото при нас. Спомням си, че през лятото на 2010, година преди Велко да почине, София дойде сама и отидохме с нея в къщата на Народния театър в Созопол. Всеки ден Велко й пееше детски песни и четеше български народни приказки. По-рано обичаше да излиза по главната улица и да се отбива при приятели да изпие едно кафе. Всички го познаваха и им беше прятно да си поговорят с него. Но заради болестта онова лято не се разхождаше и се въртеше в къщата. Един ден София го видяла да глади ризата си и му казала: „Ех, дядо, най-после и ти да свършиш нещо!“ Когато наближи денят на нейното отпътуване от България, Велко я попита дали ще помни, че заедно са рисували, гледали анимации, излизали на разходки в градинките, където тя скачала на батут, катерила се по катерушки, люлеела се на люлките, а вечер заспивала с неговите приказки. София го погледна най-сериозно и го помоли да напише всичко това за нея, да не го забрави никога. Той, слава богу, видя и внука си. Марта роди момченце през март 2011. Кръстиха го Алекс-Владислав. Велко беше много горд, обясняваше, че връзката с него е в първата буква „В“ от второто име на дететото. Отиде да говори с министър Вежди Рашидов за фестивала в Тополовград, където беше шеф на журито, но и организатор и помагач, и извадил снимка на внука си и кутия бонбони да почерпи. Минавал от стая в стая да черпи. Алекс-Владислав беше на 4 месеца, когато майка му пристигна заедно с него да се сбогува с баща си. Катерина и София също дойдоха.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Целият свят е свикнал с разголените снимки на бившата съпруга на Макси Лопес - Уанда Нара. Но настоящата му половинка Даниела Кристиансон определено изненада със секси кадъра, който си пусна. Гаджето на футболиста припомни почивката им на Малдивите. И показа на всички с какво е спечелила Макси Лопес.

Поетесата Надежда Захариева търси стихове на улицата. Топпапараците на "България Днес" изловиха вдовицата на великия Дамян Дамянов да дири вдъхновение в най-острия студ, оглеждайки минувачи и сгради с напрегнато изражение. Въпреки че вече е в добро здраве, поетесата нито веднъж не се усмихна на някого,

Вратарят на "Евертън" и Англия Джордан Пикфорд може да премине в "Манчестър Юнайтед" през зимата. Ръководството на "червените дяволи" гласи 24-годишния страж за заместник на Давид де Хеа. Договорът на испанеца с клуба е до лятото на 2020 година. В момента преговорите за продължаването му са преустановени.