Дора Кънева: С Велко се целувахме така в парка, че за малко щяха да ни арестуват

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6230083 www.24chasa.bg
Съпругата на Велко Кънев получава почетния "Икар" за цялостно творчество.

Разтърсващо интимно интервю със съпругата на покойния голям актьор

- Дора, как се запознахте с Велко?

 - Аз също съм от Елхово. Учехме в една и съща гимназия – той в три класа преди мен. Забелязах го на сцената на самодейния театър в Елхово. Оттогава ми е тръпката. Не си спомням заглавието на представлението, но добре си спомням как Велко играеше милиционер. Беше неописуемо смешен, но едновременно и тъжен. Играеше естествено, без превземки и измислици за ефект. Аз се съгласявах с него, когато повтаряше упорито, че не е чист комедиант. Смятам, че да го приемаме за комик, това е ограничение за него. А се запознахме, когато една вечер след разходката ми с приятелки по главната улица на Елхово, свърнах по ямболското шосе, което минаваше близо до дома ми. По едно време усетих, че някой върви след мен. Но не ме заговори и аз се прибрах. След няколко дни Велко ме срещна и ми призна, че вървял след мен, докато се прибера. Виждахме се често в София, защото аз учех в Икономическия институт в сградата до ВИТИЗ на улица „Стефан Караджа“. Но гаджета станахме едва, когато той завърши първи курс. Велко живееше на квартира с колегата си Жоро Бахчеванов, който почина съвсем млад, на 48 години. После живееше с Юри Ангелов на улица „Юрий Венелин“, но често трябваше да излиза и да си намира някаква работа, защото Юри имаше гадже, словачката Даница, и се затваряха с дни.

– Какво правехте, когато оставахте двамата извън дома?

- Ходехме на кино, разбира се. Една вечер гледахме в кино „Македония“ филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета“. Много хубав, разнежи ни. Когато излязохме, се целувахме. Но на пл. „Възраждане“ един милиционер потупа Велко по рамото и започна да ни хока. Заплаши ни, че ще ни отведе в районното, щом се държим така аморално. В онези години това не беше празна заплаха, като нищо можеше да ни остави за една нощ в ареста за назидание. Но се отървахме само с мъмренето. Друга вечер през зимата пресичахме Докторската градина. Валеше сняг, беше тихо и красиво сред дърветата. Започнахме да се целуваме, а един глас до нас каза: „Какво правите бе, дяца?“ Апостол Карамитев. Умряхме от срам. Той носеше кутия бонбони, нали живееше наблизо и очевидно се прибираше дома. Отвори я, за да ни почерпи.

– Спомняш ли си сватбата ви?

- Велко нямаше официален костюм и Юри Ангелов му даде абитуриентското си сако. Велко си сложи бяла риза и вратовръзка. Аз бях с черно поло и карирана пола. Върху полото носех колие, изрязано от дърво, за да подчертая официалния момент.На подписването в сливенската община се изсипа целият театър начело с директора Жарко Павлович. Беше 16 януари 1976. Дадоха ни една стая в апартамент в квартала „Кольо Фичето“ в североизточните части на града, до вилната зона. В другата стая и кухнята живееха шофьорът на театъра с жена си и двете им деца, а зад преградено с плоскости помещение беше Юри Ангелов. След като се роди Катя, се преместихме в гарсониера близо до гарата. Беше на последния 11-и етаж и веднъж, когато се развали асансьора, а на мен не ми беше добре, Велко ме занесе до там на ръце.

- Как Велко дойде в Сатиричния театър?

- На третата година от престоя си в Сливен Велко снима с Едуард Захариев в „Мъжки времена“. И там се сближи с Григор Вачков, който разбра, че този млад актьор е от неговата кръвна група – скромен, съвестен, честен и страхотно трудолюбив. Когато дойде краят на разпределението в Сливенския театър, Гришата Вачков говорил на директора на Сатирата Николай Савов, че има едно подходящо момче в Сливенския театър. Савов беше човек на принципите, не се задоволяваше с устно ходатайство и се вдигнал до Сливен да гледа Велко. Като се върнал в София, незабавно му се обади и го покани в Сатиричния театър. Искаха го и в Пловдив, но той избра софийския театър. Той, разбира се, беше доволен, но изникна големият въпрос с жителството. В онези години българинът не можеше да живее където си иска. Велко получи удостоверение за временно жителство и печат в паспорта си. Но валидността на удостоверението беше една година и той трябваше да се явява в районния съвет, към който принадлежи Сатиричният театър, и да подава отново молба за нов срок на временното жителство. Като нямахме постоянно жителство, нямахме право на нормиран наем и живеехме на свободен. А той не беше малко пари. Отначало в апартамента на Пламен Дончев в квартал „Хаджи Димитър“, после в апартамент на „Патриарх Евтимий“, който даваше под наем братовчедка на Пламен Масларов. Но ни струваха много скъпо, а и не можехме да си позволим подобрения и удобства. Това мен ме натъжаваше най-много. Велко се измъчваше заради това, че не играе в театъра. Влизаше по заместване в този или онзи спектакъл, но бяха на средно равнище, не го удовлетворяваха. Но според мен този период му беше полезен. Той извлече максимална полза, защото беше добър психолог, разбираше хората и се отнасяше изключително толерантно. Тогава дойде поканата от Народния театър. Бях притеснена, че народните артисти ще го смачкат. Но Велко се оказа по-прозорлив от мен.

- Кои артисти в Сатирата му бяха по-близки?

- Бяха приятели с Пламен Дончев, който ни отстъпи жилището си в самото начало, след като се премести в друго. Когато Велко започна да режисира, дъщерята на Пламен Наталия, която живееше във Франция, изпращаше добри френски пиеси. Те даваха големи възможности на участието на актьорите и се търсеха от нашите театри и след като Велко първи ги режисираше. За жилище с нормиран наем ни помогна Хиндо Касимов, който имаше добра позната в тогавашния Комитет за култура. Тя уреди да вземем жилището на Антон Карастоянов, което беше с нисък наем. Тъкмо на време, защото вече бях бременна с втората ни дъщеричка Марта. В онези тежки врмена с жителство и трудно намиращи се жилища актьорите си помагаха взаимно. В Сатирата приятелски към нас се държеш Парцалев – винаги много любезен, никакво големеене на велик артист. Когато бяхме на екскурзия в Мадрид по линията на профсъюзите, организирана от Кольо Анастасов, излязохме с Парцалев да се поразходим. Беше преди Великден, голям празник за католическа Испания. По улиците едва се провирахме в тълпата. Влязохме в една катедрала през нощта. Грееше от светлини, статуите бяха отрупани с цветя, свиреше орган. Тържествено и прекрасно! Когато се прибирахм към хотела, Парцалев предложи да ни заведе в стриптийз бар. Много му се ходеше, а нямаше компания. До хотела имаше такова заведение, но не беше отворено и той предложи да ни почерпи в близката кръчма, докато отворят. Обаче когато по-късно излязохме от кръчмата, рекламните табла пред стриптийз бара бяха покрити с платна и заведението беше затворено. Очевидно на самото Възкресение подобни заведения не работят. Стана ни смешно и се прибрахме.

Чувал съм от Велко как се възхищава от Калоянчев.

– Казваше ми е, че харесва у Калата как не си позволява половинчатости, как героите му се втурват енергично както в бездната, така и в небето. Те са също като неговите герои. Искаше като Калоянчев да е смешен, без да е клоун. Искаше героите му да са толкова крайни, че да изглеждат нещастни и самотни, да стигат до драматизъм. Когато нямаше представление, отиваше да гледа Калата. Сядаше на стълбите в залата като студент и гледаше.

– Идваха ли внучките ви в България?

- Те бяха голямата му радост и щастие. По-голямата ни дъщеря Катя замина за Канада със семейството си, а по-малката Марта завърши икономика в Париж и се омъжи за французин. Те нямаха още дете, когато дъщерята на Катя – София, летеше сама през лятото при нас. Спомням си, че през лятото на 2010, година преди Велко да почине, София дойде сама и отидохме с нея в къщата на Народния театър в Созопол. Всеки ден Велко й пееше детски песни и четеше български народни приказки. По-рано обичаше да излиза по главната улица и да се отбива при приятели да изпие едно кафе. Всички го познаваха и им беше прятно да си поговорят с него. Но заради болестта онова лято не се разхождаше и се въртеше в къщата. Един ден София го видяла да глади ризата си и му казала: „Ех, дядо, най-после и ти да свършиш нещо!“ Когато наближи денят на нейното отпътуване от България, Велко я попита дали ще помни, че заедно са рисували, гледали анимации, излизали на разходки в градинките, където тя скачала на батут, катерила се по катерушки, люлеела се на люлките, а вечер заспивала с неговите приказки. София го погледна най-сериозно и го помоли да напише всичко това за нея, да не го забрави никога. Той, слава богу, видя и внука си. Марта роди момченце през март 2011. Кръстиха го Алекс-Владислав. Велко беше много горд, обясняваше, че връзката с него е в първата буква „В“ от второто име на дететото. Отиде да говори с министър Вежди Рашидов за фестивала в Тополовград, където беше шеф на журито, но и организатор и помагач, и извадил снимка на внука си и кутия бонбони да почерпи. Минавал от стая в стая да черпи. Алекс-Владислав беше на 4 месеца, когато майка му пристигна заедно с него да се сбогува с баща си. Катерина и София също дойдоха.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Божигол чуква 33 г. с баджанака, Лозанова също идва на празника на бившия, татуира си името на вратаря 33 години празнува днес новата звезда на "Левски" Валери Божинов. "България Днес" научи от отлично запознати източници, че нападателят няма да прави шумен купон. Божигол ще посрещне Христовата възраст у дома.

Националите по риболов девети сред гръмотевици и мълнии Точно 734,51 килограма шарани улови България по време на традиционния шампионат на планетата в тази дисциплина. Това стигна на нашите риболовци да влязат в престижната десетката на най-добрите. Националите завършиха на девето място от 24 участващи държави. Шампион е ЮАР.

Млади влюбени в България открито демонстрираха чувствата си по случай днешния международен ден на любовта Св.