“24 часа” дава идеята и подкрепя инициативата, обяви директорът на трупата Мариус Донкин в ексклузивно интервю
Кои български романи бихте искали да видите на сцената на Народния театър, питаме вашите читатели от страниците на авторитетния ви вестник, както и зрителите с анкета, казва директорът на трупата Мариус Донкин.
Понеже това е много широко понятие, ще поставим условия и правила - романи до 1944 г., до 1990 г., до 2017 г. “24 часа ” ще бъде нашият партньор и приятел, най-точен източник на информация, благодарйение на хилядите си читатели - най-реалната извадка. Септември-октомври ще направим една пресконференция и ще обявим резултатите.- Следва друг етап - за този, който реши, че има сили, да драматизира и превърне в пиеса избраните романи.
Крайният срок е краят на 2018 г. Драматизациите на спечелилите конкурса ще бъдат представени на сцената на Народния театър. По една пиеса във всяка категория. Свидетел съм на много конкурси за нови пиеси, резултатите много често са плачевни. Но задължението на Националния театър е подкрепата на българската драматургия и на българския език. А това предложение - по-особен, по-различен подход, дойде и от “24 часа”. Затова гарантира по-големи творчески възможности. В този проект има много смисъл. Не е само някакво решение на директора или на състава от драматурзи. Това е решението и изборът на нашия зрител. Той ще бъде съпричастен към това представление. Хубаво е, когато човек усеща себе си като част от нещо. Естествено, ще го защитава повече. И ще го гледа.
По този повод, а и само, правим интервю с директора на Народния театър "Иван Вазов" - актьорът Мариус Донкин.
- Г-н Донкин, вече почти година сте на този неудобен стол като директор на Народния театър, стол, на който е сядал Пенчо Славейков...
- Година ли? Мина ли? Кога?
- Лети времето. Е, не чак да е минала, но след 3 месеца ще отлети. Какви се оказаха подводните камъни?
- Трудностите при администрирането винаги си ги има. Но по-трудното е преборването на начина на мислене на някои хора. Те обличат всеки проблем в човешки отношения, на които е трудно да отговориш. Какво да отговориш на една актриса, която казва -
заплатата не ми
стига да си
заведа детето
на кино,
а не искам да участвам на друго място с халтури, защото това влияе лошо на професията? И мен това нещо ме хваща за гърлото. Как да се преборваме с материалното като мотив за работа? Материалният мотив би трябвало да бъде средство. Каквито и пари да се дадат, винаги ще бъде проблем. Това е въпрос на мислене, въпрос на философия и разбиране както на професията, така и на смисъла на това, което правиш. И едновременно с това дали имаш кауза в този живот, или само средство за някакви облаги? Облаги, които ти един ден няма да вземеш със себе си. Важното е един ден човек да работи за това, което може да вземе със себе си, или за това, което оставя след себе си.
- Затова ли поехте риска да направите уникален конкурс за българска пиеса?
- Да, включително и затова. Защото, когато се наричаш Народен театър, това не е само титла, но и задължение - към българския език, към българската драматургия. Благодаря на “24 часа” че ни помага в тази мисия. (Виж подробностите в карето горе - б.а.).
Накратко - кажете ни кой роман да бъде драматизиран на тази авторитетна сцена? Когато човек е съпричастен с някаква кауза, той дава много повече от себе си, той се запалва от идеята. В това приключения искаме да увлечем хората. Резултата ще видим в края на 2018 г. след допитване до читателите на “24 часа” и до нашите зрители. Всеки може да се включи, разбира се.
- А вие самият имате ли фаворити в този списък от евентуални пиеси?
- Естествено, че съм пристрастен. Ето една “Калуня каля”. На Милен Русков излиза един роман - сигурно ще скочат хората (“Чамкория” - б.р.). Мечтата и на Панталей Пантелеев, и на Юлия Огнянова, беше да поставят пиеса по трилогията на Георги Алексиев (“Духовете на Цибрица”, “Кръстопът на облаци”, “Горещници” б.а). Невероятно нещо. Роман, който е толкова хубав, че може би изразните средства на театъра биха били малки. Не мога да разбера защо такова нещо го няма!
А преди 1944 г?
Кои са романите? Това ще е тест за вашите читатели. Започва да се замисля човек. Това замисляне за мен е изключително важно. Човек започва да разтваря в себе си една ниша, което в напрегнатото ежедневие е трудно да направи. Това отваряне, това замисляне, а може би и четене, а после и гледане, е най-важното. Съживили сме нещо от българската култура, а то - дай Боже, да даде плод. Помагайте!
- Ще ви помага и обществен съвет, какъвто досега не е имало към театъра...
- Сега ще ви покажа нещо. Ето това невзрачно листче е програмата за постановка в Болшой театър. Билетът струва 250 евро. Нашата програма на този фон е като луксозен албум. Но погледнете на последната страница на листчето.
Има десетки
лога на спонсори!
А на нашата последна страница? Нищо. Ето, затова разчитам на този обществен съвет, където са се събрали хора с позиция и познания, които имат послание за начина на развитие на културата и образованието. Те работят за каузата “Национален театър”, за каузата култура и развитие на културата в България, за международни контакти и възможности за извънбюджетно финансиране. Възможности за европроекти, защото този театър досега никога не е участвал в такива. За да можем да участваме, трябва да се организира едно сдружение, за което сме в процес. Ще успеем. В този обществен съвет са акад. Стефан Воденичаров - шеф на БАН, бившият служебен министър-председател проф. Огнян Герджиков, политикът и медиен експерт Емил Стоянов и не на последно място вашият издател - г-жа Венелина Гочева. Разчитаме на тях в името на каузата!
- Това е чудесно, но нямаше ли трупата на националния театър по-специален статут?
- Имаше! Забележете миналото време! Не мога да кажа защо отпадна този статут. Не виждам сериозни мотиви. В националния театър натоварването е изключително - благодаря на колегите, възхищавам им се, но би трябвало и държавата малко да се погрижи за по-различния статут на този театър.
Поставям
деликатно,
но твърдо
този въпрос!
Защото методиката за финансиране не прави разлика между национален театър и окръжна трупа? Едновременно с това този театър продължава и се стреми да изпълнява своите национално отговорни функции. И като качество, и като работа, и като финансови резултати. Не мога да отрека грижата към него, уважението на обществото. Но трябва да се намери начин да се стимулират тези усилия. Ето сега Народният театър има толкова много номинации за наградите “Аскеер”, досега никога подобен брой! Осем, а можеше и да бъдат 9... Извинявайте, но кой театър в България може заслужено да се похвали с такъв успех.
- Знам обаче вашето правило - направи си сам...
- Е, доста неща си правим сами! Например нашият проект “Театър пред театъра”, който ще осъществим между 2 и 8-9 юли - ще изнесем нашата продукция пред театъра. Като се надявам в лятна и по-приятна атмосфера да контактуваме с хората, които са по това време в София. Мнозина мислят, че така качеството на представлението ще се промени. Но “черната кутия” ще я има и артистите ще се чувстват наистина като на сцена. Зрителите просто ще бъдат на въздух и ще бъдат в една амфитеатрална трибуна - това ще е разликата. Могат да се съберат около 1000 зрители.
- Какво ще покажете?
- Тази година само опипваме почвата с пет представления на три заглавия - на 3-4-и “Мнимият болен”, 5 -и - “Лунатици”, на 6-7-и - “Почивен ден”. Имаме идея този проект и да се мултиплицира с помощта на Софийската община - догодина София е столица на младежта и спорта. Бихме могли да направим с тях хубав проект и да изнесем продукция на националния театър заедно с колегите от общинските театри, да направим подобни представления и да отидем при своите зрители. Тези дни се сетих за едно страхотно място - градината в “Овча купел” - много красиво, но много занемарено място, което бихме могли да оживим и одухотворим.
- Когато поехте поста на директор, предпазливо съобщихте някои нови имена на режисьори, които ще поставят в Народния. Лека-полека мечтите ви се сбъдват.
- Ще кажа някои новини, нека ме извинят режисьорите. Очертава се руски сезон. Галин Стоев вече обяви заглавието, което ще поставя - “Танцът Делхи” на Иван Вирипаев, което вече е режисирал в Париж - досега е правил постановки по още 3 негови пиеси. (Това е главозамайваща поетична хореография с една главна тема и многобройни вариации. Темата е “Любов и смърт”, а шестимата герои, събрани в чакалнята на една болница, изпълняват вариациите във всевъзможни комбинации - б.а.). Галин ще трябва да приключи до края на годината, защото после поема поста на директор на театъра в Тулуза. Това обаче води до още една новина - ще работим заедно и там. Но докато Галин все пак е поставял в България, много се гордея, че привлякохме на нашата сцена Иван Пантелеев - също е избрал руска пиеса, Горки. Той работи само в чужбина и преди година гостува с постановката си “В търсене на Годо” по Бекет със Самуел Финци, играна в “Дойчес театер” - Берлин. Проф. Красимир Спасов поставя Горки. Стоян Радев работи с Камен Донев. Очертава се интересен сезон. Много важно! Тези режисьори ще работят със свои млади български колеги. Сами ще си изберат асистентите. Моята тайна надежда е така да отгледаме ново поколение режисьори. Така работим и с актьорите, които ще дойдат на наша сцена - имаме уговорка с НАТФИЗ да гостуват тук с дипломен спектакъл. Да видим кадрите в тази зала, да се огледаме, да им дадем шанс. Не вярвам в прослушванията. Вярвам във възможноста младите хора да получат шанс да стъпят на голяма сцена. Оттам нататък от тях зависи да успеят.
- Споменахте, че пред театъра предстоят интересни времена... с източен привкус...
- Почти съм сигурен, че в моя мандат
ще има две
източни турнета -
в Китай и
Азербайджан
Вече сме договорили делегациите, да дойдат да се ориентират в спектаклите. Там всяка провинция има свой национален театър, но имат и едно общо сдружение на театрите. Техните спектакли ще пътуват и из България.
Първото представление ще бъде на 10 февруари, за началото на Китайската нова година, с театрален спектакъл и изложба. “Не, не, не - няма да посрещам прасета”, отсякох аз на шега, ама май се оказа Годината на коня. В международно отношение нещата се развиват, има вече и човек който води цялата тази дейност. С Русия работим добре, с Македония. Не съм се отказал от идеята за Балкански фестивал. Ще стане.
- Чудесно, но къде в тази цялата амбициозна програма е актьорът Мариус Донкин?
- Как къде? В кабинета, на неудобния стол на Пенчо Славейков. Казах си, че поне първата година от мандата си няма да играя на сцена, за да няма конфликт на интереси. Сърдят ми се близките ми. Тук съм и събота, и неделя. А и кое по-напред? Оня ден идва комисия. На зрителка ѝ станало лошо. Въздухът в залата бил тежък. Посрещнах ги и им показах какво сме направили. “Вложете пари за съответните инсталации”, чух съвет. Ние сме го направили, но нямаше толкова пари, и тя е по-шумна. На моите представления казвам: “Съжалявам, загасете я, защото има някои неща, които трябва да се говорят с публиката по друг начин, с друг тон”. Те мъдруват - “Да, да, добре...” Ами аз, който съм на сцената? Аз дишам с отворени уста. И ако застанете на сцената, виждате един прах, който бавно, бавно, бавно пада. Той се вижда под прожекторите. И това аз го смуча като прахосмукачка. И в отговорността си към професията си, и към тези, които гледат, аз това го поемам. В други държави артистът по време на представление е неподсъден поради високите стойности в организма си - и на кръвно налягане, и на сърдечен пулс, и ред други работи. Той не е в нормално състояние. Честотата на пулса е от 120 нагоре. За два часа в едно представление отслабвахме с по 2 кг. Представете си как работят жлезите, органите, сърцето в тези два часа. Не се оплаквам. Това са рисковете на професията. Ти си я избираш, значи приемаш тези условия. Но би трябвало да има разбиране. Благодаря за което. Ако го има.
- На шега или наистина, но все се каня да ви кажа не Донкин, а Куркински. Все Мариус, нали?
- Знам, че се шегувате, но имам много забавен спомен по този повод. Играем със Стефан Данаилов в провинцията. Овации, цветя. Стефан си получава букетите, идва и моят ред. А водещата с апломб съобщава: “А сега цветя и за актьора Мариус Куркински!” Аз съм тръгнал напред,
почти съм се
прегънал в
кръста за поклон
и... застивам в
тази поза
Гробна тишина. Стефан започва да се смее и през смях вика: “Купете му риза, купете му риза...”. Мина време и срещам Мариус Куркински на коридора в Народния театър. Разказвам му тази смешна история. Той ме поглежда тъжно и ми отвръща: “А знаеш ли, че на мен са ми викали Донкински? Така станахме квит.
Историята с моето има е интересна. Аз съм кръстен на баба си Мария и ме записват Мариан. Но когато излязох да си играя с децата във варненската махала, взеха да ми се подиграват. Аз отидох при татко - знаете, че той беше свещеник, и му се жалвам. И той написа молба да ми сменят името. През тези години това никак не беше лесно. Аз самият, нямам и метър от земята, на 7 години, я занесох в общината. Вдигам се на пръсти, слагам я на гишето, а чиновникът не вижда той я дава. “Кой дава тази молба, кой”, вика той, а аз отстъпвал назад в салона, за да може да ме види. Още от първи клас съм си Мариус. Сам си извоювах това име.
- Разказвали сте ми за първите уроци в Народния театър.
- О, да. Това беше срещата ми с големия актьор Георги Раданов. Влизам аз в театъра, вече не съм начинаещ, имам награди, а бай Георги ме гледа сериозно и мига. Не разбрах какво иска да ми каже. Той пак мига. Усетих се и си свалих шапката. А той ми казва:
“Моето момче,
в театъра не се
влиза с шапка,
не се говори високо и не се псува”. И си тръгна. После се върна и допълни под сурдинка: “На това, на последното, не съм сигурен, че ще устоиш”.
- Какво ще правите през лятото?
- Няма да имам много отпуска. Има много неща, които искам да свърша. Ето, сега приключих една сериозна част от своята социална политика. Актьорите с тези заплати - няма да ви кажа колко са!, трябва и наеми да плащат, а да останат да живеят само с любовта си към театъра, им е трудно. Осигурих 5 жилища. Подготвил съм нещата да обновим почивната ни база в Созопол - тя е в центъра на Стария град. Не е ремонтирана, не е стегна досега. Променихме заплатите на всички! На всички! Има сериозна несправедливост. Но аз съм го измислил как да стане. Помислихме и за възрастните колеги. Никой няма да остане на улицата! Пак казвам. Народният театър е кауза. Помагайте всички!