Кулинарното пътешествие на Теди Кацарова до Куба

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6307937 www.24chasa.bg

Издателство „Труд” ви предлага една уникална по рода си книга, която съчетава в себе си забавни и любопитни факти от живота на певицата Теди Кацарова и някои от любимите й готварски рецепти. Неин верен спътник в това начинание е професионалният готвач Филип Петров.

Предлагаме ви да се потопите в атмосферата на далечни екзотични страни и да усетите аромата на вкусните ястия. Разбира се, ви съветваме да си ги приготвите у дома, за да можете да им се насладите максимално.
Откасът е посветен на пътуването на певицата до Куба. Така че дори и да не планирате скоро пътуване до далечна и екзотична дестинация, можете да попътувате с Теди.

Дестинация Куба

Винаги съм смятала, че най-добре похарчени са вложените в пътувания пари. Какво по-хубаво от това да надникнеш в други култури, да разшириш мирогледа си и най-вече да опиташ от традиционните ястия на посетената държава. Мисля, че във всяка хапка от храната на дадена страна се съдържа късче от душата и енергията й. Потапяш се в миналото на нацията, представяш си как е създадена тази комбинация от вкусове и аромати.
Заминах с голяма група весели българи, които бяха млади партийни дейци, но пък и изключително забавни. Понеже бях авантюристка, вместо да тръгна с първата част от групата със самолет (София–Рим, Рим–Хавана), реших да предпочета дългото, но супер интересно пътуване с влак до Рим. Така щях да имам възможност да разгледам Европа, да не говорим, че пътят ни минаваше през Венеция, която беше мечтана дестинация за мен.
Тогава приличах на мулатка, а и косата ми беше сплетена на много плитчици до кръста. Понеже говорех добър английски, групата ме тикаше напред да се оправям с митничарите, които проверяваха купетата ни. Тъй като повечето от служителите на реда в митниците бяха млади, със закачки и усмивки лесно се оправях с тях, докато не дойде границата Словения–Италия. В 5 ч. сутринта ни свалиха от влака и с жестове ни обясниха, че не можем да продължим. Естествено в българските редици настъпи паника и смут. По това време ние, българите, пътувахме с визи и трябваше задължително да имаме вписан входния пункт в паспортите си. По грешка обаче били разменени печатите на паспортите ни с другата група, която пътуваше със самолет. На нас ни беше сложен печат на входен пункт Рим, а на тях – на граничния пункт Словения–Италия.
Започнаха едни драми, звънене по телефони, улични при това, защото никой от нас нямаше мобилен телефон по това време, и до обяд нищо не беше уредено. Аз си казах: „Абе, какво ще се ядосвам, я да поразгледам какви заведения има тук ”.
Попаднах на малко сладко кафененце и си взех страхотно капучино с прекрасен десерт. Дотогава не бях опитвала бисквитка от многолистно тесто, подобна на нашата „Сълзица”, но обляна в шоколад. Съчетанието от тази хрупкава многолистна бисквита и шоколада ме накара да забравя за това, че немили-недраги бяхме свалени от влака и вероятно ни чакаше депортиране.
Не знам по какви неведоми пътища госпожа посланичката на Куба успя да ни издейства смяна на входните пунктове, но след обяд се качихме на влака за Рим, който имаше престой във Венеция, и с песни като „Моя страна, моя България” шумната ни група радостно потегли. Боже, никога не съм се радвала така, както когато за първи път зърнах мостчетата и каналите на Венеция. Няма да забравя залеза, рубиненочервените кадифени кресла в гондолите и раираните блузи на красивите италиански гондолиери.
Още на гарата ме лъхна миризмата на топли прясно изпечени кроасани и ароматът на истинското италианско еспресо. Аз официално бях в Рая! Е, нямаше как да се въздържа... наредих се на опашката и сред крясъци и хиляди протегнати ръце и аз успях да измрънкам, че искам еспресо и кроасан. Усмихнат смугъл италианец ми намигна и ми извика нещо, от което позната ми беше само думата „белла” и си казах „Даа, вярно е това за италианците... очароват те за секунди и лесно може да се оплетеш в мрежите им”. Когато обаче ми сложиха на тезгяха кроасана с димящото еспресо, с нищо вече не можеха да ме заинтригуват ни италианци, ни донжуани. Такъв кроасан никога дотогава не бях вкусвала... Беше крехък, хрупкав, топъл и за моя изненада – пълен със сладко от кайсии, обилно поръсен с пудра захар, буквално се топеше в устата.
Естествено, след този сетивно-кулинарен „оргазъм” се втурнах да разглеждам. Навсякъде ухаеше на пресен босилек, домати, кафе и ванилия. Животът на италианците като че ли вървеше на бързи обороти, а за мое съжаление трябваше да напусна това магическо местенце, за да потеглим отново с влака към Рим.
Пристигнахме в този вечен град на зазоряване и изненадващо ни пое група млади и не дотам организирани комсомолци и партийни активисти. Засмени ни натовариха на бусче и пътьом, естествено, спряхме за поредната доза еспресо.
Замаяна от нощното пътуване с влака и хилядите емоции, буквално се втрещих, когато бусчето ни мина покрай Колизеума... Няма как да се опише величествеността на тази сграда, затова ще оставя описанието й за друга книга, а аз ще се върна към моето пътуване и храната.
За италианците най-важното нещо е какво ще ядат през деня, вечерта, на следващия ден, през седмицата, месеца, годината... Въобще това е въпрос от жизненоважно значение за всеки от тях. Логично всеки разговор между италианци започва с „Какво яде днес?” или „Какво ще ядем?”. Това беше и въпросът, отправен към нас, все пак бяхме пристигнали по линия на братска партия пък и ние сме хора. Веднага без да дочакат отговор, ни закараха на една полянка с подредена като за сватба дълга маса и се започна великото плюскане (пардон дегустиране) на пици, спагети, салати... и всичко с връх. Тук е моментът да споделя, че за първи път опитах паста с песто геновезе, кедрови ядки, пресни домати и пармезан... една перфектна комбинация. Тази паста продължава да фигурира в менюто ми почти всяка седмица.
Естествено, всичко на трапезата беше обилно полято с вино и грапа. Накрая колективно пеехме всичко, независимо на какъв език беше даденото музикално произведение.
За през нощта ни разпределиха по домовете на нашите италиански братя и сестри и на следващия ден трябваше да хванем самолет за Хавана.

Моят вариант на паста с песто

За соса

10 печурки

1 сравнително голяма глава лук
3 скилидки чесън
1/2 бурканче доматен сос с босилек „Барилла” или 5 обелени и настъргани домата
1/2 бурканче песто „Геновезе” на „Барилла”
1 малка чаена лъжичка кафява захар
риган
босилек
червен пипер
черен пипер
зехтин
3 супени лъжици кетчуп „Хейнз барбекю сос”
горгонзола за гарниране
1/2 пакет спагети „Барилла” (при възможност може да се заместят с пресни талиателе)

Лукът се нарязва на ситно и се запържва в зехтина заедно с чесъна, подправките (без черния пипер) и захарта. Добавят се гъбите и огънят се намалява, за да не загори лукът. Добавят се доматеният сос, кетчупът, малко вода и 1 супена лъжица песто.
Сосът се оставя да къкри на бавен огън, като може да се добавя по малко вода. Спагетите се поставят в кипяща вода, в която предварително са сипани 1/2 лъжичка сол и малко зехтин. Изваждат се, докато са средно твърди, а не меки, и се отцеждат. Разбъркват се в голяма купа с още зехтин, като се поръсват обилно с черен пипер, сух босилек и риган.
Спагетите се разпределят в чинии. Отгоре се сипва от соса, в който последно сме добавили горгонзола на вкус, която трябва леко да се е разтопила. Разбърква се внимателно.
Гарнира се с половин лъжица песто, още две малки парчета горгонзола и чери домати.

Е, явно имах късмет и най-накрая пристигнахме в топла и влажна Хавана. Беше някъде към 23 ч. през нощта и за моя огромна изненада вместо в хотел или поне на нормално място за престой ни настаниха в огромно училище. Вече бях ни жива, ни умряла, но като разбрах, че трябва да деля стая с още 9 девойки, изпаднах в тиха, а по-късно и не дотам тиха истерия. Започнах да буйствам, защото на всичкото отгоре нямаше и вода. Не говоря за топла вода за къпане, говоря въобще за вода. Оказа се, че луксът с миенето е само сутрин към 6 ч., когато идваше водата, и то ледена, и кой сварил, сварил. Е, в жегите беше освежаващо, но за мен си беше чиста проба тестване на нервичките ми. След сутрешния краткотраен леден тоалет започваше да се вие опашка за закуска пред стола... Боже, все едно се бях върнала в миналото в някой от училищните лагери.
А, забравих да спомена, че, естествено, момчетата и момичетата бяха настанени в различни сектори, но закуската ни събираше и всички се струпвахме с купонче в ръка.
Това определено беше най-веселото място в това училище, превърнато в център за настаняване на чужденци. Имаше художници, музиканти, скулптори, улични артисти и какви ли не атрактивни и свободно мислещи млади хора от цял свят.
Като че ли тогава за първи път разбрах, че не е важно нищо друго, освен щастието да си сред големите мечти на младостта. Още след първия ден въобще не ме интересуваше нито къде спя, нито кога идва водата, нито какво ще ям. Беше такъв купон, че сърцето ми още трепти при спомена. Запознах се с толкова много момчета и момичета откъде ли не. Всички бяха в Куба заради Младежкия фестивал на изкуствата, но и заради тръпката да станеш едно цяло с тази изумително силна колективна положителна енергия. Не мога да забравя страхотното кафенце, което посръбвахме всички пред малки барове. Толкова ароматна и сладка напитка не бях опитвала. Така различно от италианското еспресо, това кафе беше събрало лъчите на кубинското слънце и музиката на тази фантастична страна.
Нямаше кътче в Хавана, където да е тихо... навсякъде хората танцуваха и се забавляваха. Нищо че живееха в крайна бедност, изживяваха емоционално всяка секунда от живота си. Заради фестивала имаше сцени на всяка крачка. Естествено, след като се разбра, че съм певица, навсякъде имаше платформа, готова за моя изява. Ходех по бански с парео, плажна чанта и касетките ми с плейбеци. Е няма такава публика като кубинската... имах навсякъде танцьори около мен. Качваха се на сцената и танцуваха до забрава. По това време, както споменах по-горе, имах плитки в африкански стил до кръста и от постоянното ходене по бански и плажуване бях добила много тъмен тен. Явно съм била доста интересна, та все ме питаха откъде съм. Отговарях „Бългерия” (на английски), а те казваха „Аааа Нигерияаа”, след което започваха люти поправки и обяснения от моя страна. Накрая, след като разбираха откъде съм, започваха с радост да ми викат... „Йес, йес, Стойков (разбирай Христо Стоичков), Данце Христова (разбирай обичаната ни певица Йорданка Христова), „Вида” (помпите за вода)” Честно, много ми ставаше хубаво от факта, че имаше българи, така обичани по света, с които и аз гордо да се асоциирам.
Другата забавна отметка, която трябва да направя, бяха такситата по улиците на Хавана. Тези ретро коли, излезли като че ли от страниците на американските модни списания от 50-те и 60-те години, бяха най-забавното нещо за мен.
Такаа... как се процедираше с такова такси. Хващаш го и казваш адреса, качваш се и потегляте. Дотук добре, но след една пряка друг човек спира същото такси, казва адрес и пита става ли, шофиращият раздрусва глава в знак на съгласие и ти се озоваваш с компания. Казваш си „Е, един човек ще го преживея”, но сценарият на филма се повтаря на всяка пряка и ти се озоваваш притиснат като сардина между поредния качил се тлъст германец или потящ се американец, като вече почти си забравил закъде си тръгнал. Да, ама не... таксиметърджията е като компютър – не само че помни адресите, но и спира на точните места, като посочва на всеки мястото, докъдето пътува, а най-смешното беше, че знаеше сметката на всеки качил се. Изумителна работа. Достойно за книга, си мислех тогава, и ето, че ми се удаде възможност да го опиша.
След прекараните пет дена в училищния комплекс всички „делегадо”, както ни наричаха, бяхме разквартировани по частни домове. Оказа се, че да имаш „делегадо” вкъщи си било чиста далавера. От правителството им отстъпвали допълнителна храна както и продукти за дома като сапун, перилни препарати и т.н. По това време там всичко беше с купони и на семейство се полагаше изключително малко. Затова семействата с къщи с добро разположение бяха спечелили привилегията да приемат някой от нас чужденците.
Храната на Куба беше странна за мен. В повечето случаи ядяхме ориз с боб и пържено пилешко. Плодовете за сметка на това бяха разкошни... не спирах да се тъпча с манго. То беше толкова сладко, меко и ароматно, че буквално се пристрастих към този плод и ръцете ми по цял ден лепнеха от захарта и ухаеха вълшебно.
Много често наблюдавах как по улиците се заформяха пиршества. Поради липсата на продукти домакините се обединяваха по квартали и готвеха в големи казани за всички домашна храна. Естествено, съпроводено с песни и танци до зори. Флиртовете бяха безкрайни, всеки флиртуваше с всеки и доста се забавлявах на безкрайните покани за женитба, които ми отправяха красиви подпийнали кубинци. В стремежа си да се измъкнат далеч от Куба, във всяка чужденка те виждаха спасителния билет.
Финалът на това приключение определено беше грандиозен! В деня преди нашето заминаване беше организирана огромна манифестация, която страшно ни напомняше за останалите в детството ни. Българската ни група беше весела и колоритна, макар и малобройна, въоръжена до зъби с трибагреници и табелки с ръчно направен надпис „България”.

Из „От двете страни на съвършената храна”
Книгата може да поръчате тук!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

От история с тъжен край приказката за този национален отбор може да се превърне в ново начало за родния футбол. А играчите на селекционера Георги Дерменджиев да си разделят най-голямата отборна премия в историята на националния отбор - 2 775 000 евро! Изглежда невероятно, но за да се излее този златен дъжд над тима на България

Нападателят на "Бреша" Марио Балотели се захласна по формите на бившата си приятелка Рафаела Фико. Моделката качи в инстаграм видео от своя тренировка във фитнеса. На него се вижда как прави клякания с щанга. "Мама миа, това се казва дупе", коментира под публикацията Супер Марио. Фико и Балотели бяха гаджета малко повече от година от 2011 до

Баскетболната легенда Шакил О'Нийл продава имението си в Лос Анджелис. Домът на спортиста може да бъде закупен за "скромните" 1,9 млн. паунда. Къщата разполага с пет спални, басейн, киносалон, джакузи и специална стая за винената колекция на баскетболиста. О'Нийл закупи имението преди година. Тогава плати за къщата и градината 1,4 млн. паунда