В „Български хроники” използвам всички възможни жанрове: белетристика, драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти – и мисля, че това прави книгата ми естествена.
Стефан Цанев
Вторият том от прочутите вече „хроники” обхваща времето от 1453 до 1878 г. В този том са и главите посветени на Левски. Предлагаме ви откъс именно от тях.
ГЛАВА VII
Отвъд свободата
Странно: никой друг освен Левски не надниквал отвъд свободата.
Как ще се освободим – с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли, или с чужда помощ? – това бил спорът;
а какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България – за това никой не мислел, поне не говорел.
А Левски се интересувал преди всичко от това – какво ще стане след общата революция?
За разлика от всички други Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни:
– Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не трябва да се молим – говорел той. – Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!
– Ти наистина ли си вярваш на думите бе, Василе? – викали му и Каравелов, и Хитов, и Филип Тотю, и другите... – Как тъй без Русия, как тъй без Сърбия?...
Защото всичките други – и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори, – ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили:
да се дигне пушилка, да се разпали пожар, да се отвори рана, да се предизвика клане, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ! –
и ще ни освободят, както е била освободена и Гърция, и Сърбия, и Влашко, и Молдова (както впрочем бе освободена и България)...
В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите.
Всичките народности – говорел той, – Българи, Турци, Евреи и пр., щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.
Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума – турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.
И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът.
Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът.
Така ще е в наша България!
Това вече било прекалено. В ония години на “всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина” –
да преодолееш кръвната си робска омраза към поробителя и да говориш, че “няма да гоним турският народ, ни вярата им” –
това е било равностойно на Исусовото “обичайте враговете си!”, само че не абстрактно, а конкретизирано – затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
– Няма да ги гоним ли? Ти християнин ли си, бе, или ибрикчия? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги гоним до девето коляно и тях, и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! –
това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.
Но и това му било малко на Дякона – чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми, както се казва, вдигнал летвата твърде високо (в такива случаи “нормалните” хора се провират отдолу):
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин.
Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си. (Вместо нормалното, което важи и днес: ако печеля – печеля само за себе си, ако изгубя – губи цял народ.)
Аз не гледам на днешните си страдания и оскъдности в сичко, нито катадневното ми преследвание от полицията от град в град, по селата и кърищата, нито пък казвам, че от краят на работите ни до сега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.
Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите.
Ти чувал ли си, читателю, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България – някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече повече?
Успокой се – няма и да се случи! Защото, вземе ли властта човек, както казва на едно място хаджи Иванчо хаджи Пенчович, веднага става умен, така че няма защо да я дава другиму; колкото по-нагоре се качва човек, толкова по-умен става –
това загадъчно, почти светкавично поумняване наблюдаваме и днес в нашите държавници,
за тях такива личности, като Дякона Васил Левски, са не само неспасяеми глупаци, но и – не дай Боже! – могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук – опасни и за “вечните устои” на държавата и обществото, затова...
Най-малкото стават омразни. Праведниците ги тачим ний и ги обичаме, но след като умрат – живите са трън в очите ни.
Така, изглежда, стои въпросът и с Левски. Докато е жив, гледат да го клъцнат в челото, докато се люшка на бесилото – мълчат (и Каравелов), ще започнат да го хвалят, като минат поне десетина години , когато ще е безопасно мъртъв.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем – не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията, която клъцнала Дякона по челото?
Заплашителните писма до чорбаджиите: до два дена да дадат за народното дело по еди-колко си турски лири (или ще ви пратим при черните души, при чернаго Бога!) – нямали почти никакъв ефект, както признава сам Дякона: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата;
няколкото терористични опита за ограбване на чорба¬джийски каси, както видяхме, също излезли несполучливи,
а без пари нищо не може на този свят –
тогава на Левски не му оставало нищо друго – разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареждал:
Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Десятокът на всеки член оставя се на чистата му съвест да пресметне всичкото си имание и да даде дългът си. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертвува.
Като чул това, ако не друго, българинът се свил в черупката си като охлюв: залагаме главите си – и да плащаме ли трябва отгоре?
Познаваме се, читателю: българинът по-лесно дава живота си, отколкото имота си. Не от алчност: животът е твой, засяга само тебе – да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти...
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. (“Лесно му е на Дякона, няма ни дете, ни коти...”)
И не случайно в някой от последните дни на декември (в последните дни на своя живот) на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
Народе????
С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада? Недоумение? Или ужас?
Или е питал нещо народа? Какво го е питал?
Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на съвестта ни като бесилки. Кой ще отговори?
Притурка към глава VII
Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отмината с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата – някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: “Ела, Георги Марков те вика – на тебе щял да каже кой го е убил”. Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих – на прага стоеше ситна селска женица.
– Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков – рече.
– А, да – спомних си аз. – Пак ли ме вика?
– Тоз път Левски те вика.
– Кой?!
– Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъжки глас:
– Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
– Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удивителното беше, че цитираше буквално цели изречения от писмата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забутано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде – тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски – така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми – това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час – такава е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата – щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левски – градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски – министър? – седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски – треперещ от страх за живота си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво противни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш – ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш – той пак ще си остане робски народ – като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота...
Не, моят народ – и свободен – ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски – да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата – да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Братя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките – или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода – чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
– Накрая Дякона ме попита: “Има ли още робски души в свободното ми отечество?”
– Ти какво му рече?
– Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!
Из „Български хроники - том II”
Книгата може да поръчате тук!