Илиян Киряков на 50 г.: Премията ми от САЩ'94 потъна в швейцарска пирамида

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6351685 www.24chasa.bg

Станах домошар, децата ми са най-важното за следващия

половин век, признава сърцатият полузащитник

Илиян Киряков е роден на 4 август 1967 г. в с. Лесичери, Великотърновско.
Започва да тренира футбол на 12-годишна възраст в спортното училище в Търново. Играл е за “Етър”, ЦСКА, испанските “Ла Коруня” и “Лерида”, “Анортозис” (Кипър) и шотландските “Абърдийн”, “Еърдриониънс” и “Рейт Роувърс”.
В “А” група има 168 мача и 15 гола. Шампион на България, носител на купата на БФС и полуфиналист за купата на страната през 1991 г. с “Етър”, бронзов медалист през 1989 и 1990 г., трето място за купата на страната през 1986 г.
С “Ла Коруня” е бронзов медалист през 1993 г. С “Абърдийн” е бронзов медалист през 1996 г. и финалист за купата на Шотландия през 2000 г.
За националния отбор на България дебютира на 21 януари 1988 г. срещу Катар (2:3 в Доха), има 57 мача. 162-сантиметровият енергичен защитник е част от отбора на бронзовите медалисти от САЩ '94. На световното играе в 6 мача.
Участва в 1 среща на европейското първенство през 1996 г. в Англия. Вече няколко години е помощник-треньор на “Етър”, който от този сезон се завърна в елита.

лияне, как се чувстваш? Като на 15 г. в спортното училище или вече зрял и улегнал като мъж на 50 г.?

- Не като 15-годишен, вече съм зрял и улегнал, с голям опит. Това бяха ученически години, които нямат нищо общо със сегашните.

- Реализира ли всичко, за което мечтаеше?

- Човек винаги има за какво да мечтае - за нещо повече. Но съм доволен от това, което съм постигнал. Мисля, че е било на ниво и съм се реализирал. И откъм футболна кариера, и в семейството - имам две дечица. Повече от това няма какво да желае човек.

- Помниш ли кога започна с футбола?

- Помня, разбира се. Имаше приемни изпити в 6-и клас, някъде през 1979 година. Тогава бях приет и оттогава се занимавам с футбол.

- Кой те заведе на стадиона?

- Баща ми. Предишната година исках да кандидатствам в Плевен, но там искаха ръст и аз не отговарях на тези изисквания. Затова следващата година кандидатствах в Търново в спортното училище и ме взеха.

- Тогава те харесал треньор по щанги, загуби ли вдигането на тежести шампион в твое лице?

- Да, дойде един треньор и каза:

“Ако не те приемат футбол,

аз ще те взема за щангист.”

Но татко отговори: “Ако не стане, аз ще си го взема на село, никакви щанги.” Предполагам, че с моята структура, както бях нисък и набит, и там щях да имам успехи. Тогава щангите бяха в силата си в България. Но във футбола в Търново имаше школа, израстнаха много момчета от това поколение, както и от другите две възрасти, които са по-големи от мен - Краси Балъков, Трифон Иванов, лека му пръст. Те влязоха в националните гарнитури, участваха по европейски и световни първенства за юноши, стигнаха до националния отбор.

- Но ти си попаднал в мъжкия национален отбор преди тях?

- През 1988 г. направих дебют преди Краси и Трифон. Тогава имаше много футболисти, голяма конкуренция. Било е трудно за всеки да пробие, и то от провинцията. Приоритет тогава бяха футболисти от ЦСКА и “Левски”. Преди това аз имах успехи с младежките и юношеските национални отбори. Бях капитан на младежкия национален отбор, който участва през 1987 г. в Чили. Оттогава 30 г. нямаме класиране на такова първенство. Един от треньорите, които са работили с мен - Борис Ангелов, стана треньор при мъжете и той ме привлече в първия отбор. Явно е преценил, че мога да му свърша работа и там. Мисля, че не съм го разочаровал.

- Имаше ли условие тогава да преминеш в друг клубен отбор?

- Тогава нямаше такава възможност. Имаше един закон - юноша на клуба, когато се уволни от казармата, трябва да подпише задължителен 3-годишен договор, разбира се, ако има качества. Аз се уволних през 1988 г. и подписах тригодишен договор с “Етър”. През 1991 г., когато станахме шампиони, договорът ми изтече и заминах за чужбина. Сръбски агент уреди трансфера ми в “Ла Коруня”.

- А къде кара казарма?

- Една година бях в София. Бяха ни събрали всички юношески национали. Понеже през 1985 г. стана боят между ЦСКА и “Левски” за купата и им смениха имената, разформироваха ги. Те бяха отбори на военните и на МВР, преименуваха ги на “Витоша” и “Средец” и нас всички ни събраха в школата “Чавдар”. Играехме за ЦСКА в първенство за военни. Тренирахме по цял ден, а иначе живеехме в казармата. Втората година ме прехвърлиха във военното училище в Търново и

само ме водеха, че съм

войник, а играех в “Етър”

- Като за юбилей няма как да пропуснем легендарното футболно лято в САЩ '94.

- Първите 7 квалификации бях ги играл, но получих една контузия в Испания и последните три мача не ги играх. Тогава имаше едно съмнение дали ще си замина. Започнах да се боря, това беше много важно, защото на лагера бяхме много хора и някой трябваше да отпадне. Спомням си, че тогава отпаднаха Илиян Илиев, Сашо Ангелов, но, слава богу, заминахме всички. Тръгнахме лошо, но после направихме победа срещу Гърция, набрахме самочувствие. Имахме отбор и футболисти, това беше най-важното. Нищо не беше случайно. Ние три години сме играли по световни и европейски първенства за юноши и младежи. Същият отбор бяхме победили Холандия в контрола точно преди те да отидат на европейско през 1988 г. Станаха европейски шампиони, а ние ги бихме на центъра на Холандия 2:1. Бихме и Италия, световен шампион, в София.

Всичко тръгна добре от мача с Гърция, успяхме да победим и Аржентина, преминахме групата, това си беше история.

Даже едната победа над

Гърция да беше останала,

пак щеше да бъде история,

защото дотогава нямахме победа на световно. Набрахме сила, самочувствие, вярвахме си много, затова постигнахме тези успехи.

- И накрая Туньо и Стоичков обръснаха брадите преди Италия и загубихте.

- Да, бяхме казали, че няма да се бръснем, не че бяхме по-красиви, но суеверието какво ли не прави. Само аз не се избръснах, но дали е от това, не знам.

- Много се говори за големите премии, които сте получили. Вярно ли е, че вашата изгоряла в швейцарска пирамида?

- И не само моята - и на Цанко Цветанов, и на Златко Янков. Тримата сме, които не успяхме да си ги вземем оттам. Много хора си бяха внесли парите, но явно по-рано се усетиха и си ги изтеглиха. Ние се позабавихме, започнаха някакви дела и този човек обяви фалит и до ден-днешен няма нищо. Беше финансова къща, която даваше добри лихви върху сумите, които си внесъл. Отначало плащаха наистина, но после изгоряхме. Стават тези работи в живота, така че съм ги забравил вече.

- Това ли е най-голямата ти грешка?

- Ами аз съм наивен, много вярвам на хората и се доверявам. Така, че това не ми е първи случай.

На много хора съм

помогнал, и то с

много големи суми

Всичко така си е останало и е забравено. По-добре да не се връщаме. Пари се изкарват и се губят. Но грешките, които съм допуснал, не бих ги повторил. Но тогава бях на друга възраст. Когато човек има възможности, много-много не се замисля. Всичко изглежда лесно, но с годините и опита, когато има семейство вече, започва да мисли по друг начин. Всичко се върти около това.

- За тези 50 години кога си се чувствал истински щастлив?

- Когато ми се родиха двете деца. Аз имах друг брак преди това, 12 години нямахме деца с предишната ми съпруга. Раждането на децата е наистина най-голямото щастие за един човек.

- Сега си отново в “Етър”, отборът влезе в елита, чувстваш ли се на мястото си?

- Да, мога да кажа, че това е моето място. В този клуб съм израснал и отново там работя, така, че

“Етър” е клубът на

сърцето ми

Вярно, имам и по-големи амбиции, но от няколко години съм помощник-треньор и съм доволен, че отборът се върна, където му е мястото, със заслуга на треньори, на ръководство, на футболисти. Само че жалко, че в момента не можем да радваме нашите фенове, понеже не можем да играем на “Ивайло”. Това е малко неприятно за нас.

- Какви са целите на отбора?

- Целите са да побеждаваме и да трупаме точки. Това е много важно в момента. Далеч сме от тази зона, където са изпадащите. Не са ни обявявали цели да останем в групата, защото малко да останеш в групата, означава да си аутсайдер. Просто да се утвърдим в тази група и тази година да бъде една основа да надграждаме нагоре. Мисля, че направихме добра селекция. Винаги има какво да се подобрява и да се желае още повече, но за мен отборът ни е добър. Предполагам, че сме някъде около средата.

- Водиш ли още женския футболен отбор на “Етър”?

- Тази година не, видях едно несериозно отношение в тяхно лице, така че няма смисъл да се мъчим и да ходим на тренировка по 3-4 момичета. Така не може да се получи нищо. А и сега другата ми работа не ми позволява. Ангажиран съм там и малко трудно се съвместяват двете неща. Искам да се концентрирам върху първия отбор и всичко друго остава на заден план.

- На 50 години направи ли преоценка на приоритетите си, кои са стойностните неща, които си струват сега?

- Не съм се замислял. Като остана сам и си прехвърлям световното, отборите, живота ми, всичко се е въртяло около професията ми. Около футбола, с много труд, много лишения, това е било приоритет. Да не казвам за следващите 50, но поне 25 г. да са, приоритет ще е семейството. Искам да видя моите деца пораснали, утвърдени в живота, устроени. Това ще ме радва и ще бъда спокоен.

Имам син и дъщеря

на 12 и 11 години

Синът ми бе тръгнал по моите стъпки във футбола, но спря да играе. В момента тренира лека атлетика. Дъщеря ми тренира модерен балет, даже бяхме на световно преди месец в Германия. Вече 4 години участва на световни първенства, справя се добре. Винаги съм искал да спортуват, защото знаете, че днешните генерации повече ги интересуват компютри, игри, лаптопи, телефони, отколкото да спортуват.

- В годините дотук преброи ли истинските си приятели?

- Да, преди,

когато имах по-големи

възможности, имах

повече приятели

Човек, като е по-млад, свободен, има възможности, постоянно бяхме навън с приятели по ресторанти, по дискотеки. Сега вече е съвсем друго, станах домошар. Приятели си има, но е по-различно. Благодарен съм, че има хора, на които мога да се обадя посред нощ и да поискам помощ, мога да разчитам на такива. Не мога да кажа, че са много, мога да ги изброя на пръстите на едната ръка.

- Къде се чувстваш по-добре - в компания или сам?

- В компания винаги е по-добре. Домошар съм, но не самотник. Може да сме двама човека, но това вече е компания.

- Имаш ли мото, което те е водило напред в живота ти?

- Не бих казал, че имам мото, но така съм научен - да се трудя, да съм организиран, дисциплиниран. Защото спортът изисква много усилия и много труд. Колкото и талант да имаш, не го ли развиваш, си отпадащ. Но не се чувствам изморен, имам енергия, работя си добре. Във футбола е така, когато работиш с млади хора, е още по-добре. В някои моменти те искат да ти покажат, че са способни на нещо, майтапи, емоции. В един клуб са много хора, те те подмладяват с тяхното държание.

- Помниш ли кога за последен път си плакал?

- Плакал съм много пъти, един път от радост, друг път от мъка. Няма човек, който не е плакал. Но ако имаш предвид, че с годините човек става по-сантиментален, наистина го забелязвам. Някой път, като ми изплува някой спомен, ми се насълзяват очите. Но за последно, може би, когато гледах дъщеря ми на световното. Насълзиха ми се очите от радост, като я гледам как танцува.

- Казват, че родителите вменяват своите неосъществени амбиции на децата си, ти такъв ли си?

- Категорично не. Синът ми, като каза, че се отказва от футбола, само разговарях с треньора му, да не би някой да го е наранил, обидил нещо. Беше голяма изненада за мен и за майка му, че спира. Но така си е решил, не съм му се карал или да го тикам. Не съм от родителите с комплекси. Сега си тренира лека атлетика, ходи по състезания, гледам го, също ме радва и мога да кажа, че е добър. Има си вродена бързина, просто вече трябва да я развива. Дъщерята също ме радва с нейните успехи в хип-хопа. Талантлива е, но не може да се представи както другите държави. По всички спортове им отстъпваме - бази, финансирането е съвсем друго. Тя все пак се състезава с балетни училища, които тренират по 5-6 часа на ден, докато тя тренира толкова за цяла седмица.

- Ако трябва да се определиш с три думи сега, в този момент от живота си, кои ще бъдат те?

- Преуспял, говорим за моята кариера, щастлив, защото имам семейство, и амбициозен за бъдещето.

- Как ще празнуваш?

- Мисля да го направя в по-тесен кръг, с близки и роднини. Не мисля да правя нещо грандиозно,

ще се съберем в търновско

заведение с най-близките

ми хора

- Кой е подаръкът, който искаш да получиш за 50-ата си годишнина?

- Искам да съм здрав и всички покрай мен да са здрави - майка ми, баща ми, всички. Това е най-големият подарък за един човек, защото аз загубих брат си на 50 години. Не е приятно млади хора да си отидат, и то толкова близък човек. Да съм жив и здрав, да видя децата си пораснали, това ме интересува най-вече.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Поетесата Надежда Захариева търси стихове на улицата. Топпапараците на "България Днес" изловиха вдовицата на великия Дамян Дамянов да дири вдъхновение в най-острия студ, оглеждайки минувачи и сгради с напрегнато изражение. Въпреки че вече е в добро здраве, поетесата нито веднъж не се усмихна на някого,

Вратарят на "Евертън" и Англия Джордан Пикфорд може да премине в "Манчестър Юнайтед" през зимата. Ръководството на "червените дяволи" гласи 24-годишния страж за заместник на Давид де Хеа. Договорът на испанеца с клуба е до лятото на 2020 година. В момента преговорите за продължаването му са преустановени.

Борислав РАДОСЛАВОВ "Мечтая да работя и сама да изкарвам пари, за да живея нормален живот. Мога да шия всякакви дрехи - рокли, блузи, панталони, поли. Събирам пари, откъдето успея, за да си купя електронна шевна машина." Това споделя пред "България Днес" столичанката Даниела Стаменова. Жената е с два ампутирана крака след лекарска грешка.