10 хитови пиеси, наследство за новия сезон

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6359330 www.24chasa.bg
Диана Добрева в "Саломе" в Театъра на Армията. Режисьорката е и в главната роля - жалко, че "армейците" не дават аскеери за постановки на своя сцена.. Време е да сменят правилата.

Препоръчваме да ги гледате преди

да видите какъв е репертоарът за новия сезон

Да не изпуснем завинаги хитовете на софийските театри, които ще се завъртят в афиша от септември. Няма как театрите да не стартират с тях, преди да пуснат на сцена новите премиери, които са репетирали през юни, малко през юли и на щурм през август. Предлагаме 10 заглавия от току-що миналия сезон, без които животът изглежда по-постен и безцветен.

В Сатиричния театър излезе “Щастливеца” в режисурата на Здравко Митков. Авторът е Руси Божанов, бивш партизанин и офицер във флота, написал книги за държавите, в които е работил, и изведнъж прописал пиеси. Нито една от тях не минава през идеологическите отдели гладко и безпроблемно. Най-шумен успех има „Щастливецът иде“ благодарение на постановката във Военния театър с ролята на Стефан Данаилов като Алеко Константинов. Сега Здравко Митков обръща текста с хастара навън. Няма и помен от вкамененото от литературната практика противостояние Алеко - Бай Ганьо, в което писателят пада мъртъв, но печели „през вековете“ двубоя с нахалния си герой. Бай Ганьо на Светломир Радев къса с традиционното смешновато до симпатичност държане на прочутия българин (в тази линия са известните роли на Калоянчев и Николай Урумов). Той е опасен и страшен с прекрасното познаване на двойното дъно в цялата днешна българска реалност – едно се говори и мечтае, друго се върши и употребява. Няма зона, изчистена от подозрения, корупция, несправдливост и Бай Ганьо на Светломир Радев яростно доказва съществуването на злото в съвременния ни живот. Да погледнат истината в очите не се харесва на мнозина зрители, очакващи как Алеко ще се разправи със собственото творение, както пише в читанките. Но в Сатирата Алеко на Калин Врачански е неагресивен, благороден, типичен интелектуалец, който е щастлив сред най-близките приятели и има по-висши мисли и чувства от разправията с хитрия си противник. Всичко в този спектакъл работи за победата на Бай Ганьо. А не е ли така накъдето и да се огледаш днес?

„Саломе“ на Диана Добрева и Театър „Българска армия“ е умно зрелище, в което говорят не само думите на Оскар Уайлд, а и цветовете, жестовете и мизансцените. То въздейства с неочакваните сцени, които коментират чрез театъра на телата и цветовете основното действие – слабостта на управника Ирод, съгласил се да поднесе на доведената си дъщеря Саломе главата на Йоан Кръстителя по време на пир с гостите си. Добрева не се бои да разшири семиотиката на представлението извън текста на Уайлд като пуска транссексуален клоун-предсказател, който обобщава перверзната ситуация - юдейският цар Ирод (Милен Миланов) се е оженил за Иродиада, бившата съпруга на брат си, а е влюбен в доведената си дъщеря Саломе (в ролята е Диана Добрева). Такъв човек е годен да плати за любовта си с чужда смърт. Символите и жестовете на случващото се изместват централния за повечето световни сцени танц на Саломе за сметка на модерната идея за колективната вина в разиграната замяна на любовта със смърт. Около огромния кръг на сцената, представляващ трапезата на пира, седят хора, които говорят на различни езици. Те ще изгледат като шоу подноса с главата на Йоан в ръцете на Саломе и няма да се намесят, когато Ирод заповядва нейната смърт. Който иска, може да се сети за международните конференции, които лесно и безучастно решават съдбите на хора и народи.

В комерсиалните салони в София екип на Русенския театър показа „Редки тъпанари“ в режисурата на Теди Москов, който е автор на сценария заедно със Симон Шварц. Сюжетът е вдъхновен от филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“ от 1958, който е с Мастрояни, Тото, Клаудия Кардинале и Виторио Гасман и печели номинация за „Оскар“. Но сценарият така е преработен, че да доближи ставащото до „днешна България - бедна, крадлива и безперспективна за много хора.“ Така Теди Москов адресира спектакъла, който е брилянтен по отношение на режисурата и актьорските изпълнения. Въображението на режисьора е работило бясно и може да се състави визуален речник с комичните му похвати. Историята е семпла, но всичко е в пълнежа – неколцина дребни престъпници, които никога не са припечелвали с труд, се организират да разбият сейф, до който могат да се доберат през жилищен апртамент. Всичко, което предприемат, завършва с обратен ефект, просто защото не могат да мислят. Смехът идва от този абсурден сблъсък между планове и случващо се, както и от комичните типове, надарени от режисьора в механиката на български и италиански битови и любовни щампи. „Редки тъпанари“ е щастливо съчетание на театър за развлечение и талантливи режисьорски находки. Актьорите са прекрасни и очевидно са създали спокойна творческа атмосфера за уморения от столичното наразбиране Теди Москов.

В Камерната зала на Народния театър Емануела Шкодрева и Стоян Алксиев „изсвирват“ зрелищно и майсторски текста „Някъде в този живот“ на американския драматург Израел Хоровиц. Използвам музикален термин не само заради професията учител по музика на персонажа Бракиш на Алексиев и няколкократното обиграване на музиката в представлението. Но играта на двамата актьори е като добре изсвирена камерна пиеса - изпълнена със знакови психологически обрати, нападки, обяснения и недомлъвки, които я надаряват с усещане за емоционална автентичност и страхотно владеене на изразните сценични средства. Героят на Алексиев живее с класическите ноти, защото е бивш преподавател по музика, сега пенсионер и самотник. Когато на обявата му за домашна прислужница се появява Катлийн (Емануела Шкодрева), тя идва с рок музиката си. Така сблъсъкът между тях се мержелее на хоризонта, макар че започват с внимание един към друг, с хиляди извинения и учтивости. Зрителят ще потъне в сладкото съпреживяване на чувствата между стареца и жената, които постепенно разбулват разкрития за минали случки в живота си. Нещо е станало в миналото, когато Бракиш е преподавал и на майката на Катлийн. Тайната се отронва полека-лека, променяйки контакта между двамата. Режисьор е Гаро Ашикян, който првлече внимание още като асистент на Крикор Азарян в работата му върху „Вишнева градина“.

„Вдигай завесата“ в клуб „Максим“ на Театъра на Българската армия е умно конструирано представление с текст на майстора на атрактивния диалог Питър Куилтър. Гледали сме неговата пиеса „Дуети“ в Театър 199 с участието на Силвия Лулчева и Владо Пенев. Представлението започва с едно настроение и по класическата схема на качествения текст завършва с противоположното. Пет жени се събират в пространството на клуб „Максим“, което трябва да ни внуши занемареното театърче на току-що починал мъж. Той го оставя в наследство на първата си жена (Стефка Янорова), дъщерята от нея (Луизабел Николова), втората си жена (Антоанета Добрева-Нети), майка си (Пламена Гетова) и секретарката си (Сабина Коен). Пет съставки на взривоопасна смес, която само чака сгоден случай, за да гръмне. И го прави неведнъж. С изострен усет към женските чувства представлението сблъсква петте жени, дошли впрегнати от различна мотивация и демонстриращи тотално различните си индивидуалности. Актрисите демонстрират майсторство в редуването на драматизъм на всяка нова ситуация на неприязън и подозрителност с комичните й резултати в един път на бавна хармония и перспектива за разбирателство. Режисьорката е позволила на всяка от тях да вдигне крайчеца на завесата от характера на своята героиня, но да оставя сенчесто пространство на неразкрити възможнсти. Някои от тях ще пробият към финала, доставяйки наслада за изненаданата публика. Отлично представление за ценителите на дамското присъствие на сцената.

Театралите си спомнят великолепните постановки на „Великденско вино“ на Леон Даниел в Театър „София“ и на Иван Добчев в Народния театър. В тях ролята на Поп Кръстьо се изпълняваше съответно от Георги Миладинов и Велко Кънев. Към тях сега се присъединява Свежен Младенов в режисурата на младата Весела Василева, която подрежда (тя е и сценографът) малкото пространство на Театър „Възраждане“ в пътека към камбанарията, покрита с дъски. Зрителите са от двете страни на тази пътека. Попът властва в подножието, немият клисар (Йордан Ръсин) надзърта отгоре измежду дъските. Режисьорката внася вкуса на днешното време като оставя поп Кръстьо да иронизира и да подрива със скепсиса си култови истини за Левски, любими за сгорещените националисти. Свежен Младенов поддържа дълго време майтапчийско внимание към акциите на Апостола, към заляването му и към престъплението му, убийството на невинното момче. Сцената дори не е черква, а кръчмарско разпиване, в което иконата е наплюта, омърсена така, както само завистливият българин умее. Попът-Младенов се залива в кикот, едва поема дъх. За разлика от Велко, който мрачно надребнява доказателствата срещу себе си, за да ги отрицава ожесточено едно по едно, Свежен нахвърля на едро и пренебрежително случки и хора. В гласа му се прокрадва завист, че други са се измъкнали от подозрение и са отървали кожата. Когато рече да се похвали и да се тупне по гърдите, извисил егото си, изпуска истини за отминалите събития с участието на Дякона. В това представление е много отчетлив паралелът с предателството на Юда към Исус. Може би Добчев, известен неверник и прагматик, не е обърнал навремето достатъчно внимание към този отрязък от текста. Велко беше атеист, а в годините преди 1990 да акцентираш върху религиозен мотив беше самоубийствено. Но в Театър „Възраждане“ той е правен от артисти, изпълнени с доверие към стореното от Исус. Честна дума, тук представлението хваща за гърлото. Предателството на поп Кръстьо се извисява до евангелско събитие, за което няма нужда от обяснения. И попът-Младенов, сякаш усетил тежестта на думите между Земята и небето, облича мантията си и се превръща в свещеник на служба. Той върви към края на признанията смирено и тържествено, усетил историческата тежест на деянието си.

След половината представление на „Ромул Велики“ в МГТ „Зад канала“ излиза един китарист и заедно с император Ромул (Геро Георгиев), двамата му верни слуги, приютилия се в Рим изгонен император на Източната империя (Eвгени Будинов) и министъра на вътрешните работи (Владимир Зомбори) изпяват няколко рок парчета. Така спектакълът се превръща в рок опера. С музикалните номера, които по начало са силно качество на трупата “Зад канала“, режисьорката Бина Харалампиева изчиства всички съмнения в несериозността на случващото се на сцената. Да не би зрителят да се почуди как е възможно римски император да отглежда кокошки и да не му пука, че неприятелските варварски войски са на прага на Рим, а един търговец на гащи (Вежен Велчовски) да предлага - срещу брак с щерката на Ромул (Весела Бабинова) - да подкупи лидера на варварите Одоакър (Петър Калчев) с няколко милиона, за да се чупи откъдето е дошъл. Ромул обаче не се навива на текстилната сделка, защото иска Рим да пропадне. Това ли е историческата истина, ще попита зрителят, очакващ историческо представление. Може да изглежда смешно, но през 1973 в Театър „София“ играят същата пиеса, вярвайки, че е историческа и всичко на сцената трябва да е съвсем сериозно. Вероятно в същата година Дюренмат, който иронизира и капитализма, и комунизма, се е изказал подигравчийски относно капитализма в родната си Швейцария и нашите идеологически цензури, най-тесногръдите в соц. блока, са пуснали текста до сцената. Ицко Финци е Ромул и го играе така, че спектакълът може да се нарече „Ицко Велики“. Именитият актьор обаче среща трудности. В началото на репетициите той е властник с величествена осанка, който разобличава империализма в престъпната империя, издигнала се върху труповете на стотици хиляди.

Обаче художественият съвет два пъти не одобрява представлението и не го пуска до премиера. Тогава Финци обръща палачинката – Ромул става душичка човек, изтънчен, по-образован от всички, колеблив, слаб, дори малко женствен. Той иска да бъде убит от Одоакър, защото е безсилен да се справи с агресорите, безсилен да спаси страната, както и безсилен да подържа фалша на брака си (В МГТ императрицата е Василена Атанасова, комично мрачна и досадна). Сякаш Дюренмат се е сещал, че някъде могат да представят неговия Ромул като положителен герой хуманист и излива още от иронията си – Одоакър се оказва двойник на Ромул. И той е птицевъд, и на него му е писнало да се държи като лидер на държава, непрекъснато озъртащ се срещу заговорници. И той ще се побратими с Ромул в гениален парадокс. Геро играе Ромул в гамата на Финци от финалното му решение. Той не търси евтини мимики, за да изглежда смешен, а е смешен с поведението си на мениджър ликвидатор на фирма. Сам срещу всички, той прави всичко по силите си, за да изронва почвата под Римската империя. Бъбрив, еуфоричен и динамичен, Ромул на Геро сякаш играе блиц-шах срещу няколко противници и тича от дъска на дъска, за да прави своите ходове. И в един момент, когато на него му писва от думите, от прозаиката и предвидимостта на всекидневието, спретва естрадата с рок изпълнението. За да не си помисли някой патриот, че на сцената издънват историята. Така актьорът се нарежда до Финци като Геро Велики.

Малин Кръстев дърпа конците на представлението „Еквус“ в Младежкия театър. Пиесата на Питър Шафър, поставена пак тук преди десетилетия, е привлякла младия режисьор Стайко Мурджев с тайни, които едва днес могат да бъдат разкрити. Едно непълнолетно момче (Александър Хаджиангелов) ослепява 6 коня в обора, където е ратай, а изследващият го психиатър (Кръстев) моли прокурорката да разбере причината за тази агресия. Тази модерна и болна тема за обществото ни се осветлява и от поведението на родителите на младежа ( Станка Калчева и Светослав Добрев), които показват заслепението и самоилюзиите си, виновни за негативизма на сина си. За разлика от Николай Бинев, който преди 30 г. беше бащински загрижен лекар, мек и отстъпчв, Малин е хард и неотстъпчив търсач на истината, готов – също така решително и дори жестоко – да се взре в собственото семейство, за да измести поне част от срива на момчето. Той внимателно, но неотстъпчиво води разпита, докато се докопа – вярвайки на Фройд, до сексуалното преживяване, създало вина и самоунижение у момчето. Лекарят трябва да унищожи идолите в живота на момчето, за да му позволи проницателност към цената на собствените му постъпки. Спектакълът е зрелищен и умно структуриран в присъствието на всички участващи на сцената (сценография на Елица Георгиева), прилична едновременно на лекарски кабинет и следствена стая. Режисьорът и актьорите постигат зрима промяна на емоциите на лекар и пациент в битката на душите от модерното време на изследване на конфликтите между поколенията.

Отново Малин Кръстев в партньорство с Ивайло Христов са великолепният дует в „Иванов“ Младежкия театър, режисиран от техния приятел Стефан Мавродиев. В ролята на мрачния, оплакващ се от себе си Иванов Малин Кръстев показва живия паметник на най-масовия болник на ХХI век – депресирания човек. Околните ще си обясняват неговата неспирна тревожност и чувство за вина, типични чехови емоции, с елементарните рефлекси на собствения живот – липса на пари, болестта на жена му, флирта с красивата и далеч по-млада Саша (Рая Пеева). До прага на тези мотиви стига бащата на Саша в изумителното изпълнение на Ивайло Христов. Истински герой на Чехов от планетата на именията с вишневи градини. С този „Иванов“ Мавродиев изпреварва епохата на обичайния Чехов, предлагайки дисекция на депресирания човек, който не знае причините за загубата на енергията на живеене. Той вече е наш съвременник, когато никой не знае пътя за превъзмогването на „гносеологическата печал“!

„Анна Каренина“ в Театър „София“ стъписва с бездната от знания и митове за този епохален труд на Лев Толстой. Но ето, че режисьорът Николай Поляков превръща епиката на романа в ярко театрално зрелище, което изтласква напред модерната женска чувствителност, представена от изпълнението на Мила Банчева в ролята на Каренина. Младата жена се разкъсва между зова на тялото при младия Вронски (Антон Григоров) и чувството на вина пред благородството и жестовете на прошка и любов при далеч по-възрастния съпруг (Ириней Константинов). И ако това мятане е разбираемо и обяснимо, страданието при съжителството на Анна с Вронски, когато има всичко, което е желаела, не е лесно за обяснение и директно ни изпраща към кушетката на Фройд. Анна Каренина на Мила Банчева е жената от нашата съвременност, голямата и необяснима тревога за която идва от непознаването на собствената същност. Не само тя, а и човекът от ХХІ век пита: „Кой съм?“ и „Откъде идвам и накъде вървя?“. Липсата на отговори и на хора, които ги знаят, предизвиква неврозата у Анна, която я хвърля под колелата на влака. Жените на Толстой и Поляков, колкото и да са интелигентни, не могат да назоват причините за обузданата си природа в общество, сковано в стари правила и лицемерно поведение. Поляков представя типичната си детайлна работа с актьорите в първокачествените изпълнения на Мила Банчева, Мартин Гяуров, Милена Живкова, Симона Халачева, Ириней Константинов, Михаил Милчев.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Световна шампионка по гимнастика дарява лентата си от олимпиадата в Рио де Жанейро в подкрепа на каузата "Сърце за пример". Християна Тодорова и куп популярни лица дават лични вещи за благотворителен търг в подкрепа на жени, жертви на насилие. Актрисата Стоянка Мутафова, певиците Нели Рангелова, Михаела Маринова и Сантра,

Камен Тонов свързан с неофициалния охранителен бизнес на Балбузанов Участник от „Биг брадър“ се оказа коз на прокуратурата срещу Камен Балбузанов-Куката. Камен Тонов-Михаловски бе викнат в спецсъда, за да даде показания по дело за рекет, палежи и побои срещу плевенския ъндърграунд герой заради връзките си с неофициалния му охранителен бизнес,

Живея чрез изкуството. То ми е необходимо, за да съм това, което съм. Така обяснява работата и призванието си актрисата и художник Диана Димитрова. Шармантната красавица, която спечели симпатиите на широката публика след превъплъщението си в образа на д-р Зорница Огнянова от популярния сериал "Откраднат живот",