Той беше мъж легенда, но бе познат повече в Алжир, отколкото в България
102-годишният капитан Васил Вълчанов бе изпратен тази събота на заслужена почивка, след живот, изпълнен с такива превратности на съдбата, че пред него би бледнял всеки измислен сценарий.
Разбрах онзи ден, че капитан Вълчанов е починал по същия начин, както преди години разбрах въобще, че съществува такъв човек - казаха ми приятели от Алжир. Капитанът бе много по-известен там, отколкото в България.
През 1960 г. като командващ на кораба “Бреза” капитан Вълчанов извършва секретна доставка на оръжие за Алжирската освободителна армия, като успява да пробие морската блокада на колониалната френска армия. След обявяването на независимостта на Алжир тази помощ никога не е забравена. Убедих се лично в това 50 години след онези събития. Пътувах няколко пъти до Алжир между 2010 и 2015 г. и винаги се намираше някой там, който да ми спомене или разкаже за капитан Вълчанов. За тях той си бе герой.
Имаше и два медала
от президента
Бутефлика
Бях истински впечатлен от историята му и като се върнах в България, го потърсих. Капитанът беше на 97 г., живееше край Герман, но ми определи среща в “Синият лъв” в центъра на София. Дойде точно в уречения час, изкачвайки стълбите на ресторанта с помощта на едно бастунче. Бе в завидна за годините си физическа форма и с невероятно бърз и бистър ум. Разказвал съм вече историята му в “24 часа”, но ще я припомня отново с някои нови детайли, защото капитанът заслужава да се знае за него.
Васил Вълчанов се ражда в Пловдив в разгара на Първата световна война. Баща му е помощник-кмет на града, по професия инженер, завършил в Германия. Това вижда като бъдеще и за сина си. Но младежът има друга мечта - морето. Вдъхновен от романите на Джек Лондон и Джоузеф Конрад, прочетени в детството, Васил не заминава за Германия да учи за инженер, а се записва за курсант в Морското училище във Варна. Като повечето си връстници там той жадува за далечни плавания към екзотични брегове и южни морета, мечтае да преживее бури и силни емоции. И обичайки смелите, съдбата наистина ще го награди с приключения, за каквито дори не е предполагал, че може да съществуват.
След като завършва Морското училище, Васил Вълчанов започва да плава през 1937 г. Втората световна война го заварва като моряк на италианския танкер “Жозефина Жирарди”, който превозва гориво от Батуми за германските части на гръцкия остров Лемнос. На 10 юни 1941 г. танкерът е торпилиран от британска подводница. От 31 души екипаж оцеляват само той и още един моряк.
Изваждат го от морето изнемощял,
със счупен крак и
почти ослепял, след
като е плувал 5 часа
във вода, замърсена от петролния разлив, причинен от взрива на танкера.
Към края на войната е помощник-директор на пристанище Кавала, което по онова време е българска територия. Там Вълчанов създава организацията “Беломорски корабен риболов”.
През 1944 г. предадох всичко на гърците и си тръгнах, спомня си Вълчанов.
През 1947 г. той отново е на вода. И животът му пак е на косъм. Като капитан на 180-тонния кораб “Пирин” е заловен от гърците и обвинен в саботаж. Грози го смъртна присъда. По онова време България и Гърция още нямат подписан мирен договор след войната. От затвора чрез нелегални куриери капитанът успява да изпрати писмо до българските власти и така в София разбират за него и арестуваните моряци. Посланикът на Югославия е инструктиран да се застъпи за тях в Гърция и да гарантира по време на процеса, че правата им ще бъдат спазени. В последния момент обвиненията са оттеглени.
Васил Вълчанов
разказва част от
историите си в
книгата си “Секретни
доставки на оръжие”
Там описва и тайната операция за Алжир: “След полунощ започнаха да пристигат камионите, натоварени с тротил. Приех да бъдат складирани в трюма под мостика 240 т от това опасно взривно вещество, само на няколко метра под кабината, в която почиваше семейството ми, неподозиращо над какъв вулкан и ад го бях затворил. Побиха ме тръпки при мисълта за последиците от възможен взрив в трюмовете на кораба, предизвикан случайно или пък умишлено причинен от агент на френското разузнаване, прикрит в някоя от докерските бригади, които товареха оръжието на “Бреза”... Махнах с ръка, за да прогоня споходилите ме тревожни мисли, и слязох в трюма, за да присъствам при товаренето и укрепването на четирите големи каси, в които се спотайваше най-ценното за муджахидините оръжие - противосамолетните оръдия.”
В тази първа част на мемоарната си книга той разказва в детайли за събитията от май 1960 г., когато България доставя огромно количество оръжие и боеприпаси на бойците от Фронта за освобождение на Алжир. Акт, оказал решаваща роля за победата на фронта и за обявяването на независимостта на северноафриканската страна 2 г. по-късно.
Всички имена на хора, кораби, населени места, дати, факти и събития в книгата са достоверни. Измислено е само едно име - това на полковника от тайните служби, възложил му операцията. Дори след повече от половин век и въпреки факта, че отдавна всички други действащи лица освен него бяха мъртви, капитанът все така пазеше тайната. Смяташе, че след като е дал дума, не може да наруши клетвата.
Е, капитанът вече се отправи на последното си плаване и отнесе със себе си тайната, от която вече никой в България не се интересуваше.
Но той удържа на думата си!