Как едно българско семейство от Торонто - Маринела Батулски и съпругът ѝ Иван Шаранков, измина 55 000 км и обиколи 16 държави за 10 месеца
МАРИНЕЛА БАТУЛСКИ
Група мъдреци спорили кога започва животът - дали при зачатието, или при раждането. Накрая един от тях казал – животът започва, когато кучето умре и детето отиде в университет. Ние нямахме куче, но когато престарялата ни 23-годишна котка най-накрая се пренесе в котешкия рай и дойде време да изпратим малкия в университет, решихме, че е настъпил моментът.
Да вземеш година
ваканция и да
тръгнеш на път,
е по-лесно, отколкото изглежда. Месеци преди началната дата всичко още изглеждаше като шега както за нас, така и за приятелите, с които споделихме идеите си. В началото събирахме информация и карти, след това дрехи и други дреболии за дълго пътешествие през всички климатични пояси на Земята.
Когато започнахме да правим ваксини и напуснахме работа, нещата започнаха да изглеждат сериозни.
Мнозина обикалят из двете Америки по известната Панамериканска магистрала. Тя тръгва от Аляска и стига до остров Огнена земя, с прекъсване от няколкостотин километра между Колумбия и Панама в така наречения Darien Gap. Въпреки прекъсванията Панамериканската магистрала е в рекордите на “Гинес” като най-дългата в света. Ние решихме да не следваме само нея, а да опитаме да видим колкото се може повече от Южна Америка.
Искахме да се изкачим на връх Рорайма във Венецуела, планината, вдъхновила Артър Конан Дойл за книгата “Изгубеният свят”, да видим джунглата на Амазонка, плажовете на Бразилия, Галапагос, пампасите на Аржентина и, ако може, и Антарктида.
След почти 10 месеца засега статистиката е 55 000 км, 16 държави,
36 пресечени граници,
25 кг семейно тегло
по-малко
и много, много спомени.
Първата ни идея беше да изпратим нашето “Субару Форестър” от Канада до Гвиана.Това е най-късият и сигурен маршрут до нестабилната в днешно време Венецуела. След изкачването на Рорайма трябваше да продължим към Бразилия, Уругвай и Аржентина.
За съжаление, този план се провали. Митницата на Гвиана поиска 25 000 щатски долара депозит за транзитно преминаване с нашия автомобил. За да платим тази сума в гвиански долари, би трябвало да влезем в митницата с няколко чувала банкноти, да ги оставим и да се помолим на правителството на Гвиана да ни ги върне, когато напуснем страната. Аз по принцип вярвам в честността и добрите намерения на хората, но имам резерви към правителствата. Коментарът на Иван бе, че държавата е като тийнейджър. Ако ѝ дадеш пари, не чакай да ги видиш обратно.
Планът бе сменен по спешност и в началото на ноември се озовахме на колумбийския бряг в Картахена. След мъгливото есенно утро в Торонто
Картахена ни
посрещна с
горещината, шума и
забързания ритъм
на един карибски град, една красива лятна приказка и нашепнато обещание за идващите месеци.
След това като в калейдоскоп се заредиха граници, държави, гледки. В началото всичко е интересно - първият вулкан, първото изкачване над 5000 м, първото пресичане на екватора, първата среща с цивилизацията на инките и куп други нови и невиждани неща.
За три месеца прекосихме Южна Америка от Колумбия през Еквадор, Перу, Боливия, та чак до Уругвай и Аржентина и стигнахме до Магелановия проток и заветната табела “Край на пътя” в най-южната точка на континента.
Но нали винаги може още малко. Напред все още оставаха Огнена зема с най-южния град на света - Ушуая, както и нашата мечта Антарктида.
За съжаление, Южният полюс е малко извън нашите способности, така че, след като
стъпихме на ледения
континент,
не ни оставаше нищо друго, освен да обърнем колата към Канада и към вкъщи.
Често приятели ни питат дали не ни омръзва. Може би точната дума не е омръзва, но в едно дълго пътуване рано или късно идва моментът на пресищане. Става все по-трудно нещо ново да те впечатли. Например Националният парк Корковадо в Коста Рика е едно от местата с най-голямо биоразнообразие в света. Дали да отидем на разходка с лодка, за да видим делфините? Прекрасно, само че на Фолклендските острови делфините скачаха над лодката ни, а китовете в Антарктида бяха на една ръка разстояние от Зодиака ни. В Амазонка
плувахме заедно
с прекрасните
розови делфини
Не, по-добре нещо друго. Папагали? Чудесно, ние обичаме папагали, но в Пантанал в Бразилия огромните хиацинови ара стояха на метър от нас. Едва ли тукашните ще са по-интересни.
Нещо друго? Водопад в джунглата? Добре, но ние вече сме се качвали на Рорайма, където трябваше да
минаваме под
100-метрови
водопади
и съвсем скоро бяхме на третия по височина водопад в света Гокта в Перу. Още нещо? Като резултат в Корковадо се излежавахме и мързелувахме два дни на плажа. Беше прекрасно.
Други се чудят: “Колко сте смели, не се ли страхувате?” Не знам за Иван, но аз съм била изплашена. Страшно беше, когато затънахме в амазонската кал на 300 км от всяко населено място и трябваше да нощуваме в колата. Тогава се опитахме да преминем 800 км през Амазонската джунгла по печално известния път БР-319. Както всички местни предрекоха, не успяхме и затънахме в калта. Казват, че по тези места поне от 50 г. няма човекоядци, но затова пък
през нощта
ловуват ягуарите
По-късно, прелитайки над Амазонка, разбрах защо се говори, че все още има племена, които никога не са имали контакт с останалия свят. Размерите и необятността покоряват и те карат да се чувстваш толкова малък и нищожен.
Притеснена и леко несигурна бях във Венецуела, както и в началото на пътуването ни из Бразилия. А Бразилия се оказа най-красивата и най-подредената страна от нашето пътуване. В началото много се страхувах, когато до колата имаше 500-метрова пропаст, само на 30 см от гумата и никакъв банкет или парапет. След това свикнах.
Голяма изненада, при това неприятна, беше на колко много места е студено. Да, за студа в Антарктида и за студа на Фитц Рой бях подготвена. Но никога
не съм
предполагала, че е
студено в пустинята
на Перу или на
екватора
Особено е неприятно, когато погрешка решиш да се изкачиш на вулкан като Котопакси на повече от 5000 м по бермуди.
Често ни питат: “Къде е най-хубаво, къде ви хареса най-много?” Верният отговор е: “Навсякъде!” Мачу Пикчу е величествен въпреки тълпата от туристи, но не по-малко интересно е изкачването до Планината на дъгата в Перу. Несравними са солниците на Боливия и Аржентина, пустинята Атакама, величествените върхове на Андите.
Не се забравят също моментите, когато си
потапяш краката в
Магелановия проток,
къмпингът върху ледовете на Антарктида или къпането между айсбергите на антарктическите води (аз не бях толкова смела, но Иван не пропусна). За любителите на животни като нас незабравими бяха пингвините в Антарктида и гигантските костенурки на Галапагос. За рибарите – уви, ние не сме, Патагония в Чили и Аржентина, както и Пантанал в Бразилия са земният рай.
Една от най-големите изненади бе да чуеш българска реч почти на края на света под върха Серо Торе в Патагония. Срещата ни с Милко и Тошко продължи вечерта на шопска салата, писко (чилийски вариант на гроздова) и бира. За съжаление, не достатъчно. В малкото селце Ел Чалтен в Аржентина се бяха събрали толкова много туристи (гринговци), че парите в единствения банкомат свършваха в 9 сутринта. А карти в магазина не приемаха.
Интересни са срещите с хората в Южна Америка. Необикновени, любознателни, приказливи. Когато видят колата с канадски номер, често ни спират, задават въпроси, разпитват.
Прекрасните гледки може лесно да се покажат на снимка или видео. За съжаление, не мога да предам някои от миризмите. На места в Перу и Боливия строителите все още не са открили сифона за канализация.
С много неща се свиква, но с това – не. Както и с къпането със студена вода. Случвало се е в хотела да ни отговарят: “Тук времето е топло и няма нужда от топла вода”. Е, аз имам, но когато няма – няма.
Повечето от пътищата в Южна Америка са много добри, но ние искахме да видим труднодостъпни и необичайни места като пътя на смъртта в Боливия или археологическия парк Сан Августин в Колумбия. Често се случваше да
караме по ужасни
черни пътища,
кал, огромни дупки,
камъни, понякога през реки и под водопади. Понякога резултатът е болезнен.
Трафикът в градовете на Южна Америка е, меко казано, интересен. Особени благодарности можем да изкажем на нашия приятел “Гугъл”, който винаги успяваше да ни преведе по най-кривите, най-тесните, най-задръстените, често еднопосочни, но не в нашата посока, улички около пазарите. И тогава в колата се чуваше: “Гугъле, защо пак?”
Това пътуване ни научи, че можем да живеем с толкова малко вещи. Един сак, пълен с дрехи и тоалетни принадлежности, плюс чантата с фотоапаратите и компютъра е всичко, което вземаме вечер от колата. И вече като опитни пътешественици можем да даваме съвети:
Когато има храна, ядеш, независимо дали си гладен.
Когато има топла вода и баня, трябва да се изкъпеш, независимо дали си мръсен.
Когато има тоалетна, не я пропускай.