Всичко на този свят е относително, най-вече любовта и смъртта. Тази изтъркана максима от дневника на тийнейджърката задвижва случващото се в спектакъла “Танцът Делхи” на Народния театър. Е, “случващото се” е силно казано. Нищо не се случва в чакалнята на болница, откъдето не се местим в продължение на цялото представление. Авторът Иван Вирипаев,
постмодернист,
постсибиряк,
постпротестър,
постгорбачовист
и всякакъв друг “пост”, какъвто си искаме, намира оригинален начин да превърне в театър максимата (виж началото на рецензията).
Две кинокамери и един екран над сцената следят хората в чакалнята, така че повторенията на първата сцена на отношенията между тях може да се приемат като дубли на заснетите начални кадри. Което си е обичайно при заснемане на филм. Макар че операторите не продумват и дума, което пък е необичайно при заснемане на филм и води до подозрението, че режисурата просто си е подпомогнала визията с мултимедия.
Единият от операторите е актрисата Елена Телбис, суперсексапилна както винаги, вписана в разпределението на участниците, но присъединила се към тях едва към финала, което ще изнерви нейните фенове, дошли само за да я гледат. При всяко повторение се оказва, че не огласеният в първата сцена е мъртвецът, а някой друг от хората в чакалнята. Различните мъртъвци, замесени в проста история на любов и изневяра, доказват хипотезата от началото на рецензията. В тази статика се прокрадва и тезата за прошката, която слага в порядък вълненията на душата. Ама в днешното време там, където няма война, е най-трудно дъщерята да прости на майката и майката - на дъщерята.
Номерът при това положение е да вдъхновиш актьорите да изиграят
повторенията
със същата
автентичност,
както в началото. Режисьорът Галин Стоев е успял напълно и това е най-прекрасното в спектакъла. Макар че тези актьори сто на сто са повлияни в позитивна посока от факта, че той е директор на театъра във френския град Тулуза (на 4-о място по брой жители във Франция, със старинна романска архитектура, безшумни трамваи, автобуси по поръчка и прекрасна Гарона с плажове в сърцето на града. Ако искате да отидете на гости на Галин, не го направете през лятото, когато тук е 40 градуса, пък и няма театър), сиреч ги режисира чуждестранен спец. Ако някой иска да намрази спектакъла, нека да се сети, че Галин Стоев по-късно ще се измъкне във Франция, а ние оставаме тук.
Няма какво да се коментира за диалозите на сцената. Да се изгледат не е толкова лесно (зад мен мъж и жена не спряха да пуфтят от досада и разочарование ). Но предимствата им са няколко. Те по оригинален начин внушават, че животът е това, което изпитваш в момента, а не онова, което си бил намислил по-рано или планираш за в бъдеще.
Смъртта не е
жестоко случване -
поне не за умрелия, но е за останалите живи. В диалозите се усеща ехото на Чехов - и тук персонажите се вкопчват в мисъл, изказана като резолюция, единствено вярна и възможна точно в този миг, натъртена точно от този персонаж и сложила начало на реплики със сходна ожесточеност. Танцът “Делхи” е нещо видяно в Индия, на място, което налага акт на състрадание. Дали някой от тези чакащи - млада жена (Радина Кърджилова), майка ѝ (Светлана Янчева), приятелката ѝ (Радена Вълканова) , любовникът ѝ (Владимир Карамазов) и медсестрата (София Бобчева), e способен да остави душата си да танцува?