Топ 12 на софийските спектакли в средата на сезона

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6626547 www.24chasa.bg
Сцена от "Калигула" - хит в Народния театър, с участието на Деян Донков СНИМКА: Архив На Театрите

Тази класация подрежда най-качествените постановки

Плюс екстра - рецензия за "Лисичета" в Народния театър

В средата на театралния сезон се натрупаха спектакли, които заслужават да се гледат в оставащите месеци до лятната ваканция на 2018. Ето нашите предложения, класирани в няколко рубрики.

Комедии с вкус на драма

Подреждаме тук „Иванов“ в Младежки театър, защото Стефан Мавродиев избира актьори и режисира като комедия, сбъдвайки горещото желание на Чехов. Няма метафизични звуци от далечината, липсва меланхолията на главния персонаж, смятан от традицията едва ли не за Байронов мечтател в непрекъснатото му блуждаене без отговори между хората, които го обичат. Мавро и Малин Кръстев – Иванов показват съвременен тип психическа нагласа - депресирания човек, когото днес срещаме на всяка крачка, без да разберем причините за загубата на енергията на живеене и пътя за превъзмогването й. Този Иванов – за разлика от руската традиция – не е жертва на обществени несъвършенства, не е латентен протестър срещу липсата на реализация в това общество. Около него хората си живеят живота, а единственият, на когото му пука за този нещастен тип е бащата на Саша (Ивайло Христов в запомняща се комична роля) и то по-скоро от безпокойство за дъщеря си (Рая Пеева), станала любовница на Иванов. И този спектакъл, както изброените след него в другите рубрики, е построен върху ненатрапчиви алюзии с българската реалност, обратна на патетичните Христоботевски лозунги, конкурси, демонстрации и политически заклинания.

В МГТ „Зад канала“ Явор Гърдев пусна „Пияните“ на любимия си автор Иван Вирипаев. 14-те изпълнители, които представят пияни хора, разпределени „на сценични порции“ по двама-трима, са смешни в опияннието си. Те падат, пълзят, преобръщат, коленичат, отблъскват, прегръщат и фъфлят. Няма значение какви са – директори, проститутка, приятелски семейства, банкери, модели в модата, мениджъри. Те са се събрали на някакъв купон, който привършва, и се готвят да се разотидат. Авторът не се интересува от професията им, от домакините, от предварителни отношения. Важното е, че всички са пияни и тогава каквото е в ума им, това е на езика им. Така Вирипаев влиза в отряда на драматурзите, служещи си с езоповски мерки, за да демаскират властта и покажат истината в нейната политика. На българите този театър им е добре познат от времето на комунистическата диктатура, за разлика от днешната свобода на творческо изразяване, колкото и условно да е то. На руснаците обаче то им липсва и Вирипаев, пишещ в публицистиката си, че Путин е наследник на Сталин, докарва персонажите си до пиянство, за да могат свободно да се жалват, че животът им е блато, пълно с екскременти. Какво да го правиш, пияният е по-луд от лудия и говори истини като пророк. Вирипаев открива възможното спасение по руски – единение с Бога. Пътят към това безусловно доверие и отдаденост към Бог минава през любовта към ближния. Затова и в постановката не са комични и абсурдни внезапните влюбвания и неочакваните любовни обяснения. Те са като островчета в безизходицата на трезвия живот. Няма революции, демонстрации, партизани – има Бог и любов. На сцената в „Пияните“ са Светлана Янчева, Владимир Пенев, Герасим Георгиев-Геро, Весела Бабинова, Луиза Григорова, Пенко Господинов, Иван Бърнев, Анастасия Лютова, Василена Атанасова, Христина Караиванова, Петър Калчев, Никола Мутафов, Христо Пъдев, Бойко Кръстанов.

Триумф на количеството театър

Тук няма спор да поставим двете постановки на Диана Добрева –  "Калигула" в Народния и "Саломе" в Армията.

И при двете визията на сцената е сложна, частите й живеят собствен живот и зрителят е задължен да съединява видяното в обща представа, ако иска да разбере режисьорската концепция. Не е лесно, но това е Диана Добрева. Тя не иска работа върху психологията на общуването в семейството, между половете, поколенията, социалните позиции. В спектаклите си представя гледище за глобални проблеми на човека и света. Нейната задача е да му намира впечатлявща визия с авангардна роля не на думите, а на формите в пространството и на тяхната динамика през жестове, цветове и шумове. В „Калигула“ режисьорката печели бонус още с избора на Деян Донков за ролята на императора, полудял в манията си да господства над съдбата на хората и световната история. Деян постига търсените мощни изригвания на желанията на императора в сардоничното пренебрежение към близки, приятели, съмишленици, често стигащо до унижението и смъртта им. А режисьорката му осигурява терен под черното платнище, покрило авансцената подобно на земната кора. Този Калигула, изригващ като смъртоносен вулкан изпод повърхността, очевидно е неизбежен, демоничен и гибелен като природен катаклизъм. Този Калигула, подобно на останалите персонажи на Добрева, не е роля в битови граници, а чиста еманация на идеята за тирания, стигаща до патология. В „Саломе“ Диана Добрева изследва границите на любовта, която – също като тиранията в „Калигула“, стига до патология. Саломе отрязва главата на Йоан от любов към него, Ирод ѝ угажда в перверзните желания от любов към нея. Другите са или съпътстващи жертви, или равнодушни наблюдатели. И това също e драма. А при Диана Добрева тя е красиво зрелище.

За да покаже незаинтересоваността на руското дворянско общество от съдбата на отделната личност, Николай Поляков изнася количество театралност на сцената в „Анна Каренина“ на Театър „София“. Фигури с бели маски и бели зимни шапки танцуват в пространството на героите – призраците на социума, дирижиращ личното чувство за дълг и вина, контролиращ границите на сърдечните емоции, но бързо изчезващ, когато личността се нуждае от отговори на екзистенциалните въпроси на битието си. Анна Каренина в изпълнението на Мила Банчева (а отскоро, след като тя излезе в майчинство, ролята пое Йоанна Тeмелкова) изглежда незряла и лекомислена в своята младост, в която липсва единствено любовната авантюра, занимание на елита, винаги оплетен в увлечения на сърцето и тялото. Тя се хвърля в любовното приключение с Граф Вронски (Антон Григоров) без да се съобразява с когото и да е, безразумна като истински дилетант на чувствата от този елит. Анна се променя от жена, защитена от разочарования заради житейски опитния, търпелив и благороден съпруг Каренин (Ириней Константинов), в жена, която трябва да поеме някакви решения и отговорности в съжителството с любовника си. Сега тя, задоволена във всичко, но дълбоко нещастна, става дамският еквивалент на Иванов от спектакъла на Стефан Мавродиев в Младежкия театър. И тя не знае причината за своето недоволство, не прозира източника на несекващата мъка на сърцето. Видяхме, че Иванов в изпълнението на Атанас Атанасов боледува от социално зависимата депресия, интересно решение на Мавродиев, все едно че е предложение на Ян Кот, ако бе приключил с оригиналното си изследване на Шекспир, за да продължи към Чехов. А Анна Каренина на Поляков, съвременница на психологическите походи на Фройд и сие към подсъзнанието, е в плен на неясните и неидентифицирани томления, странни и неразгадаеми за жените и мъжете от висшето общество около нея. Трябва ѝ не любовник, а доктор по аналитична психология.

Драми, на които се смеем

В Сатиричния театър Здравко Митков режисира българската пиеса „Щастливеца“, написана от покойния Руси Божанов за абсурда около убийството на Алеко Константинов. Представлението привлича вниманието с няколко качества – в ролята на Алеко е любимецът на публиката Калин Врачански, който не се уморява да влиза във възлови роли от афиша на няколко софийски театри; в текста участва цар Фердинанд, изпълнен на сцената от Йорданка Стефанова, любопитно решение на режисьора, осъществено от актрисата, известна с пристрастието си към гротесковите роли; вербалната агресия на Бай Ганьо (качествена игра на Светломир Радев) се обляга на черти на българина, които ядосват по-семплите зрители с директното откровено произнасяне. Докато по-умните зрители се сещат, че в Сатиричния театър сериозните нападки и доказателства трябва по някакъв начин да са смешни – или липсва съответствие между автора им и времето и пространството на случващото се; или да не се забравя, че в разсъжденията си Алеко изрично подчертава, че на обществените беди, които изброява Бай Ганьо, трябва да се гледа с доза хумор; или актьорите с начина на изпълнение превръщат героите си в комични фигури, каквито в спектакъла са Фердинанд и простите селтаци убийци.

„Богът на касапницата“ от Ясмина Реза в камерната зала на Народния театър е направена от режисьора Антон Угринов и актьорския екип с усет към най-важното - запълване на пространството на хола в едно семейство с жестовете и думите на съпружеската двойка и техните гости, друга семейна двойка, така че виждаме историята на техния живот, мнението им едни за други и дори бъдещето на децата им. Причината за събирането е драма - 11-годишният син н гостите е счупил при бой два зъба на сученика си, сина на домакините. Миролюбивият диалог, изпълнен с извинения, учтиви отстъпки и заобикаляне на опасните уточнения, полека-лека се ожесточава. И става смешно. От един момент нататък родителите забравят любезностите и подхвърлят обвинения така, че става ясно откъде е дошло насилието при децата. Когато един човек престава да се съобразява с личното пространство на другите, каквото и да каже или направи, наранява. Реза не допуска случки в пиесата си. Думите и реакциите на тях разбулват полека-лека живота на тези мъже и жени, а актьорите - Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Радена Вълканова и Александра Василева - ги изсвирват на инструментите на таланта си.

Смях без стоп

„Редки тъпанари“, изработено от Теди Москов в Русенския театър (с гостувания в „Сълза и смях“), е блестящо представление, изпълнено с остроумни находки, занимателна интрига и „италианска“ игра на актьорите с богата, демонстративна мимика и точни реакции в комичния спектър. Въображението на режисьора работи с пълни обороти, а в злополучията на бандата крадци дилетанти просветват идиотски черти и позиции на днешния българин. Както казва Теди Москов, сценарият на филма на Моничели „Неизвестни извършители“ е преработен от него и Симон Шварц „така че да се доближава до съвременна България - бедна, крадлива и безперспективна за огромен брой хора.“

Ако Дюренмат беше жив и гледа пиесата си „Ромул Велики“ в МГТ „Зад канала“, щеше яко да се забавлява. Защото цени хумора, импровизацията, въображението. Сигурен съм, че и сега ще има многознайковци, които са осведомени как се прави Шекспир, какво е искал да каже Чехов, как трябва да се играе Дюренмат. Това са сухарите, които не могат да разчитат знаците и жестовете на сцената и се опират само на текста, докладващ всичко случващо се на героите. След половината представление на „Ромул Велики“ излиза един китарист и заедно с император Ромул (Геро Георгиев), двамата му верни слуги (Атанас Цоков и Симеон Бончев), приютилия се в Рим изгонен император на Източната империя (Eвгени Будинов) и министъра на вътрешните работи (Владимир Зомбори) изпяват няколко рок парчета. Така спектакълът се превръща в рок опера. Леле-мале, какво кощунство! Обаче Дюренмат, който се гавреше и с комунизма, и с капитализма, щеше да крещи „Браво!“ С музикалните номера, които по начало са силно качество на трупата “зад канала“, режисьорката Бина Харалампиева изчиства всички съмнения в несериозността на случващото се на сцената. Да не би зрителят да се почуди как е възможно римски император да отглежда кокошки и да не му пука, че варварските войски са на прага на Рим. А един търговец на гащи (Вежен Велчовски) да предлага - срещу брак с щерката на Ромул (Весела Бабинова) - да подкупи лидера на варварите Одоакър (Петър Калчев) с няколко милиона, за да се чупи откъдето е дошъл. Ромул обаче не се навива на текстилната сделка, защото иска Рим да пропадне. А Одоакър се оказва негов двойник. И той е птицевъд, и на него му е писнало да се държи като лидер на държава, непрекъснато озъртащ се срещу заговорници. И той ще се побратими с Ромул в гениален парадокс. А къде е гласът на историята? Никой не се интересува от него за сметка на играта, предложена от Дюренмат и трупата на МГТ.

Геро не търси евтини мимики, за да изглежда смешен, а е смешен с поведението си на мениджър ликвидатор на фирма. Сам срещу всички, той прави всичко по силите си, за да изронва почвата под Римската империя. Бъбрив, еуфоричен и динамичен, Ромул на Геро сякаш играе блиц-шах срещу няколко противници и тича от дъска на дъска, за да прави своите ходове. И в един момент, когато на него му писва от думите, от прозаиката и предвидимостта на всекидневието, спретва естрадата с рок изпълнението. За да не си помисли някой патриот, че на сцената издънват гласа на историята.

Камерни с безкрайно актьорско качество

Николай Урумов и Михаил Билалов разиграват история между двама стари приятели, в която назрява драматична разлъка. На сцената на Сатирата семейната двойка Пиер (Билалов) и Клотилд (Ана Вълчанова) измислят да се разделят със стария приятел Антоан (Урумов) поради емоционално изчерпване на връзката. Не им е интересно, няма какво да си кажат, не виждат смисъл. Канят го на прощална вечеря (така и се казва спектакълът на Здравко Митков по пиесата на Дьо Ла Пателиер и Делапорт) , надявайки се, че той няма да загрее. Обаче всичко става наопъки благодарение на досетливостта на госта, умението на Урумов да показва десетки смешни лица, между които и дълбока горест, и разбира се, текста на двамата французи. Вълчанова напуска сцената, защото нейната домакиня отива да си легне, оставяйки двамата майстори да изпълняват дует на лъжи и откровения, на спомени, все още топли от чувствата, дори на хазартна игра, залогът в която е оцеляването на старото приятелство. Огромен кеф за ценителите на театъра!

Юлиан Вергов е примамката за тв зрителите, които го следят в сериала „Откраднат живот“ по Нова, дошли в Театър 199, за да го гледат в CLASS на режисьора Владимир Пенев. Но партньорката му Мила Люцканова не му отстъпва в зрелището на сценични емоции и психологически завои. В историята на спектакъла Мила играе филмовата актриса Сара, популярна от многобюджетните екшъни със семпъл космически сюжет, художествени качества на комикс и въздействие върху милионната аудитория чрез еротичното присъствие на актьорите. След като иска да участва в престижна театрална продукция, момичето решава, че трябва да взема частни уроци при прославен учител. Представлението е двубой между двамата, в който праволинейният и педантичен дървеняк даскал ще се предаде пред момичето. Сара на Люцканова е еманация от нейното поколение – пряма, казва онова, което й е на езика, леко надменна (тя получава хиляди пъти повече пари от даскала и си знае цената), амбициозна, естествена, никакво глезене. На пръв поглед Владо Пенев е имал лека задача с двамата вещи актьори. Обаче текстът на автора, американеца Чарлс Еверед, не проследява детайлно психологическите битки между учителя и младата актриса. Всяка среща прескача преживяни случки и премислени решения, които променят отношенията между двамата и трябва да се видят на сцената. Това може да е минус на текста и спектакъла, но Вергов и Мила го превръщат в плюс в урока по актьорско майсторство за двама. Не ти се иска да свършва!

„Цветът на дълбоките води“ на малката сцена на IV етаж на Народния театър е изненада за публиката. Българска пиеса (авторът е Оля Стоянова) в това изключително рехаво състояние на днешната българска драматургия е любопитно предложение още преди да влезем в тясната зала. После разбираме, че текстът е написан специално за двете актриси на Народния Бойка Велкова и Емануела Шкодрева. Оля Стоянова съчинява хипотеза за последните дни на шотландската кралица Мария Стюарт (Шкодрева), обезглавена от английската кралица Елизабет I (Велкова) след драматично съобразяване с правилата на трона и короната. Емануела показва силна жена, на която за последна подкрепа е останало единствено могъщото его. Хората, които е обичала и на които е разчитала, са мъртви. Тя може да се спаси, ако помоли за милост. Но няма да го направи за нищо на света. Приготвянето ѝ за екзекуцията е бавен меланхоличен ритуал, който би извикал сълзи у по-сантимефнталните зрители ако беше на екрана. Актрисата показва горделивостта от династичния произход като сраснало се качество на природата на Стюарт. В паралелните сцени с Елизабет би трябвало да се изпълним с негативизъм спрямо безжалостната и студена кралица. Но Елизабет на Бойка Велкова е съблазнителна и женствена, дори лекомислена. Тя се държи демократично с фигурите от близкото обкръжение (Ева Данаилова, Павел Иванов), дори си играе и забавлява, напускайки за минути дистанцията на кралица. Елизабет се бави да подпише смъртната присъда на Мария, надявайки се на обрат в молбата за пощада от страна на Стюарт. Което всъщност ще означава победа на нейното его. Така, според авторката, конфликтът между двете актриси е сблъсък е между двете его и предполага докъде може да стигне жената, когато природата ѝ е замесена от власт. Спектакълът на IV етаж открива нова роля на Бойка Велкова, тази на режисьора. Напълно професионален е нейният усет в движението на фигурите на сцената, за да се внушат търсените чувства. Какво повече да искаме?

Една забележка плюс една екстра от нашия театрален критик!

Тук не са взети под внимание трите скорошни премиери - "Идиот" и "Бесове" на "Сфумато" и "Танцът Делхи" на Народния театър.

Но като екстра ще ви предложим рецензията за "Лисичета" на Бина Харалампиева в Народния театър!

Теди Духовникова сред

омраза и алчност в „Лисичета“

Голям фал направиха в Народния театър като натикаха „Лисичета“ в камерната зала. Спектакълът е с висше качество и зрителите, които се отракаха и усещат кое заслужава да се гледа, ще разпъват малката зала месеци наред. Пиарите трябваше да кажат на директора Мариус Донкин за тандема Теодора Духовникова – Иван Юруков, взел централните роли във филма „Дъвка за балончета“, който се завъртя на екран точно в тези дни на премиерата на „Лисичета“, където двамата актьори също поемат тежестта на основни роли. Между Духовникова и Юруков се е създала страхотна химия и западен театрален мениджър щеше да види пръст божи в шанса премиерата на „Лисичета“ да излиза по същото време с филма на тяхното участие. Вярно, че „Дъвка за балончета“ не изтрепа публичното пространство както „Воевода“ и „Възвишение“, но си е много човешки филм за чувства и случки, които са преживяни от 8 млн българи (колкото бяха на тази земя през 90-те години). Сниман е деликатно, без натиск на посланията, а най-важно, създава игрово общуване между Духовникова и Юруков, което се поднася на тепсия в „Лисичета“.

Режисьорката Бина Харалампиева изработва майсторски представлението, така че гледаме по нов начин на познати актьори като Ани Пападопулу, Христо Петков и Дарин Ангелов. Очевидно е, че те са се запалили в репетициите и са просмукани от това, което трябва да покажат. Представлението тече като драматичен роман с тежки псхологически сцени за разрухата на едно семейство. Но има поне дузина вида психологизъм в театъра, а този на „Лисичета“ дава знаци на зрителя чрез зрелищни жестове и мимика на лицата. Зрителят скоро разбира, че трябва внимателно да наблюдава, защото жестовете и мимиката, прекрасно изработени, откриват истинските чувства в момента и посоката на онова, което реално се случва в сърцата на персонажите. Още веднъж ще се възхитя от играта на актьорите, които изгребват до дъно емоциите на своите герои в една ужасна по своя морален казус ситуация.

Автор на „Лисичета“ е американката Лилиан Хелман, смятана за част от класиката на техния театър. Тя щеше да получи още по-голяма доза слава, ако не бе прегърнала левите идеи в Америка, възхитена от пропагандата на Москва през 30-40-те години на ХХ век и напълно сляпа за истината за Сталин, лагерите в Сибир и убийствата на даровити хора от спецслужбите. Текстът е отличен за изобличаване на моралните язви на капитализма и затова „Лисичета“ е поставяна няколко пъти на сцената в Народния театър преди 1989 г. Сега обаче Бина вижда, че шумът на парите е завладял със същата сила и поражения социалните пластове на българското общество - от политици и религиозни лица през висши чиновници, полицаи и служби, които би трябвало да се грижат за обучението и възпитанието на хората, та чак до малолетни деца престъпници. Така че смятаната за остаряла пиеса се оказва днес суперсъвременна. Текстът е динамичен, жестоко прям и доставя удоволствие на актьорите да се справят с него. Там е силата на режисьорката. Поведението на персонажите е толкова зрелищно, че в един момент се хващаш, че следиш реакциите им като ребус, чийто правилни отговори трябва да отгатнеш по външния им израз. Драмата започва, когато богат предприемач (Цветан Алексиев) предлага на двама братя (Петков и Ангелов) и тяхната сестра (Духовникова), собственици на малка фабрика, да обединят парите си в общо голямо предприятие. Перспективата за охолно бъдеще, което ще промени живота им и ще осъществи мечтите им, ги омагьосва. Те се сещат за стари вражди и смазани намерения. Омразата увисва в хола, където всички се виждат всеки ден. Те се просмукват с отровата ѝ, измисляйки невероятни решения, с които ще разпределят парите като яростни конкуренти. Няма милост в сърцата им, които стигат и до престъпление. Най-безсърдечна е Регина на Теодора Духовникова, която стъпва върху живота на съпруга си (Юруков) и щастието на дъщеря си (Радина Боршош) в изстъпления от алчност. Красива и пресметлива, актрисата ледено изрича думи, които действат като смъртна присъда, изречена от палач. С тази роля тя подсказва, че в Народния театър настъпва епохата на Теодора Духовникова.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Куршум от предишен атентат са извадили медици от тялото на несебърския бос Димитър Желязков - Митьо Очите след престрелката между хората му и групата на Божидар Кузманов - Божо Кравата в Слънчака! Това разказаха вчера пред съда доктори, помогнали за спасяването на Очите, научи "България Днес". Лекарите се явиха да свидетелстват по делото срещу

Манчо Ковачев осветли проблем с простатата. Ходя до тоалетна по 50-60 пъти на ден, оплака се изпеченият врачански мошеник За памперс се разплака в съда изпеченият врачански измамник Манчо Ковачев. Гангстерът разигра истински шоу спектакъл пред спецмагистратите, които решаваха дали да го пуснат от ареста заради проблемите му с простатата,

На доста необичайна случка станаха свидетели тази сутрин шофьори в столичния КАТ. Автомобил от опашката за смяна на талони изтърбуши вратата на един от каналите за технически преглед и почти падна в него. Не е ясно дали причина за инцидента е нетърпението на водачът да смени скъпоценните табели или техническа неизправност във возилото е довела за